Разпореждане № 1539 от 17.05.2025, Районен съд - Несебър

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 1539 гр. Несебър, 17.05.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Сияна Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Сияна Ст. Димитрова Частно гражданско дело № 20252150100575 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл. 410 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК 207172780, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК срещу Е. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, с посочен в заявлението адрес в ***, за сумата от 2750 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 4782661 от 26.04.2023 г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, задълженията по който са изпълнени от поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД и цедирани в полза на заявителя по силата на приложение № 1 от 02.02.2024 г. към Рамков договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 02.03.2020 г.; сумата от 345,02 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 12.05.2023 г. до 22.12.2023 г.; сумата от 564,59 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 13.05.2023 г. до 17.12.2024 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 14.01.2025 г. до окончателното изплащане на вземането; както и сумата от 273,19 лева, представляваща направените по делото разноски, от които 200 лева – юрисконсултско възнаграждение и 73,19 лева за заплатена държавна такса.

Със свое разпореждане № 1333/29.04.2025 г. съдът на основание чл. 411, ал. 2, т. 1 вр. чл. 410, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 и чл. 410, ал. 3 от ГПК във връзка със служебната проверка на съда по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК и на основание решения на СЕС по дело C-714/22 и дело дело С-425/23 е указал на заявителя да посочи размера на предоставената в заем на кредитополучателя сума, начина на формиране на ГПР по договора за потребителски кредит и размера на извършените погашения, както и последиците при неизпълнение – отхвърляне на заявлението изцяло или отчасти.

В предоставения от съда срок заявителят е депозирал уточняваща молба вх. № 4594/13.05.2025 г., с която е развито становище във връзка с начина на формиране на ГПК без да е посочен индивидуалния му състав по конкретния потребителски договор, като същевременно е посочено, че чистата стойност на предадената в заем сума е 2750 лева и няма постъпили плащания от длъжника по кредита.

Съдът като разгледа подаденото заявление прецени, че са налице предпоставките за уважаване на искането за главница в размер на 1000 лева, както и законна лихва за забава върху нея от датата на постъпване на заявлението до окончателното изплащане. Изложени са твърдения, че между Е. К. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем № 4782661 от 26.04.2023 г. и свързан с него договор за предоставяне на гаранция.

Твърди се, че предоставеният по договора кредит възлиза на сумата от 2750 лева, която кредитополучателят не възстановил в уговорения срок – в рамките на 17 двуседмични вноски по погасителен план, предвид което задълженията му били изпълнени от гаранта „Файненшъл България“ ЕООД. От своя страна гарантът, който след изпълнение вместо 1 длъжника встъпил в правата на кредитора, цедирал вземанията си по договора за кредит на заявителя. С оглед уточнението на заявителя, че длъжникът не е извършвал плащания по заема, съдът намира, че е налице основание за издаване заповед за изпълнение за претендираната главница от 2750 лева – чистата стойност на предадената по кредита сума, ведно със законната лихва върху нея и съответната част от сторените разноски.

Съдът намира, че искането за издаване на заповед за изпълнение не следва да бъде уважавано в частта относно претенцията за начислени договорни и мораторни лихви, поради съмнение, че се основават на нищожен договор.

Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, когато вземането произтича от договор, сключен с потребител /какъвто е настоящият случай/, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива.

Същевременно чл. 411, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК повелява, че съдът разглежда заявлението и издава заповед за изпълнение, освен когато: 1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 от ГПК и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

Съдът извършвайки преценка за на заявлението и приложенията му по реда на чл.

411, ал. 2 от ГПК установи, че искането за издаване на заповед за изпълнение се основава на договор за потребителски кредит /паричен заем/ и сключен във връзка с него на същата дата договор за предоставяне на гаранция.

Видно от разпоредбата на чл. 4 от договора за паричен заем № 4782661 от 26.04.2023 г., длъжникът-заемател се е задължил да предостави на кредитора в кратък тридневен срок от сключването му едно от три вида обезпечения – 1. поръчителството на две физически лица, които да отговарят на конкретни условия; 2. банкова гаранция; или 3. одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Договорът с кредитна институция, предоставяща преимуществено „бързи кредити“ в сравнително ниски размери, предвижда по същество единствено възможността за потребителя да изпълни задължението за даване на обезпечение чрез сключване на договор с одобрено дружество-гарант по т. 3, доколкото осигуряването на две физически лица – поръчители, които да покриват специфичните критерии на заемодателя е времеемко, а сключването на договор за банкова гаранция предполага наличие и на време и на парични средства за заплащане на възнаграждение за банката. Така, потребителят е изправен реално пред единствената възможност да сключи договор за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД /еднолична собственост на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД/. В случая, с такъв договор за гаранция от 26.04.2023 г., сключен между длъжника и гаранта „Файненшъл България“ ЕООД по повод договор за паричен заем № 4782661 от 26.04.2023 г., е предвидено задължение за длъжника да заплати възнаграждение за издадената гаранция в размер на сумата от 1698,98 лева, разсрочено за изплащане по погасителния план на заема и в полза на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД, не на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД. Т.е., видно от приложенията към заявлението по чл. 410, ал. 3 от ГПК, договорите за потребителски кредит и гаранция предвиждат възнаграждение, уговорено в полза на свързано с кредитора лице за гарантиране задълженията на потребителя по потребителския заем, съставляващо по същество скрито възнаграждение по договора за заем, платимо разсрочено с дълга по заема и в полза на заемодателя.

Същевременно, видно от приложение № 1 към договора за кредит, посоченият ГПР по кредита възлиза на 40,94 % и е формиран по указания в чл. 19 от ЗПК начин и съгласно Приложение № 1 към него, като са взети предвид общи и относителни допускания за състава му – посочено е какво не е включено, а именно „разходи, освен посочените в договора“.

Същевременно, независимо от указанията на съда заявителят не е уточнил, дали в ГПР е включено възнаграждението по гаранционната сделка, разсрочено по погасителния план по заема.

Съгласно чл. 19, ал. 1, ал. 4 и ал. 5 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за 2 потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а размерът му не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /към датата на сключване на процесния потребителски кредит – не по-висок от 62,35 %/.

В допълнение чл. 22 и чл. 23 на ЗПК повеляват, че при нарушения на чл. 11, ал. 1, т.

10 – отсъствие в задължителното съдържание на договора за потребителски кредит на данни за размера на ГПР и взетите предвид допускания при определянето му, договорът за потребителски кредит е недействителен, а потребителят дължи връщане само чистата стойност на кредита, без лихва и други разходи. В такъв смисъл е и даденото разрешение на въпроса по т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз (девети състав) от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, ECLI:EU:C:2024:263, съгласно което когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Посочената в решението разпоредба на член 3, буква ж) от Директива предвижда, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните [такси]; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

Съобразявайки българското и европейското законодателство, както и формираната по приложението му задължителна съдебна практика, настоящият съд, при изпълнение на задълженията си по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, намери, че поцесният договор за потребителски кредит /паричен заем/ и приложенията му не съдържат указаното по чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК задължително съдържание, както и е вероятно заявените вземания да се основават на неравноправни клаузи. Не може да се приеме, че общоприложимата методика за определяне на ГПР, посочена в договора /сходна по формулировка с тази съдържаща се в закона/, съставлява индивидуална такава, третираща конкретните разходи във връзка с допусканията при формиране на ГПР по заема. Така, от съдържанието на потребителския договор и приложенията му не може да се установи какви конкретни компоненти формират ГПР от 40,94 %, съответно при съобразяване размера на предоставения кредит 2750 лева, размера на договорната лихва от 345,02 лева и размера на възнаграждението за издаване на гаранция – 1698,98 лева, свързано с договора за заем, обосновано може да се предположи, че ГПР не включва като допускане и възнаграждението за гаранционната сделка.

Както бе посочено по-горе, съдът служебно следи и отказва да издава заповеди по заявления, съдържащи противоречащи на закона искания и такива основани на неравноправни клаузи, като на още по-силно основание в тази преценка се включват и недействителните в цялост договори. Съдът следва да отказва издаване на заповеди и в случай, че е налице обоснована вероятност искането на заявителя да се основава на неравноправни клаузи, съответно – на недействителен потребителски договор.

Предвид формираното у съда и обосновано по-горе негово убеждение, на заявителя бе дадена възможност да изключи породеното съмнение, че в случая искането за издаване на заповед за изпълнение се основава на неравноправен/недействителен договор с потребител.

Пасивното процесуално поведение на заявителя води до единствения извод, че обоснованата от съда вероятност за претендиране на права по недействителен договор с потребител е налице и предпоставя отхвърлято на заявлението в посочените части на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, като се констатира и основание по чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК във връзка с 3 отсъствието в договора на надлежно съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В се такъв смисъл се е произнесла и въззивната инстанция по сходен казус в заповедно производство определение № 2062 от 15.08.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1052/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.