Определение № 5484 от 27.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5484 гр. София, 27.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20248002100244 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 878 от 24.07.2023 г. по в. гр. д. № 834/2023 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 302 от 23.12.2022 г. по гр. д. № 705/2022 г. на Айтоския районен съд, с което са уважени предявените от Н. А. М. и М. А. М. срещу С. А. М. и Н. А. М. положителни установителни искове за собственост на по 1/3 ид. част за всеки ищец върху дворно място с площ oт 914 в. м., находящо се в [населено място] рид, общ. Р., съставляващо ПИ [№] в кв. 5 пo плана на същото село, ведно с построените в имота жилищна сграда със застроена площ от 98 кв. м. и паянтова сграда със застроена площ от 18 кв. м, при граници на имота: улица, ПИ [№] ..., ..., общинско място за културен дом, за който имот е отреден УПИ [№] в кв. 5 пo плана на [населено място рид], общ. Р., целият с площ от 924 кв. м., с неуредени регулационни сметки за 15 кв. м. и на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК е отменен констативният нотариален акт на ответниците за 2/3 ид. ч. от описания имот.

Въззивният съд е приел, че ищците Н. и М. и ответникът С. са братя и сестра. Спорният имот произхожда от техните родители, починали съответно през 1985 г. и 2019 г. Владението на родителите върху имота започнало от 1972 г. Ищцата Н. след омъжването си живяла в друг имот, но впоследствие се завърнала в процесния. Ищецът М. имал къща в същото населено място, която продал и се изселил в Турция. При завръщането си в България отсядал в процесния имот. През 2016 г. ответниците се снабдили с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, като един от свидетелите при съставяне на акта била ищцата Н.. Разпитан като свидетел, нейният син Ф.М. заявил, че тя не знаела да чете и пише, не знаела какви документи подписва при нотариуса и че волята на общите наследодатели била имотът да остане за всичките им деца. Ищцата правела ремонти в имота, но от две години била изгонена и живеела при свидетеля и при приятели. Прието е, 1 че майката на страните живяла в същия имот до смъртта си през 2019 г. Ответниците живели в имота, направили две стаи към старата къща и подновили покрива. Според свидетеля Ш.А. ответникът започнал да владее имота след смъртта на баща си през 1985 г.; волята на общия наследодател била имотът да остане на ответника. Според свидетелите Ш.А. и А.Х. тримата с ищцата свидетелствали през 2016 г. пред нотариуса, че ответникът владее имота; ищцата знаела за какво отиват пред нотариуса и била съгласна с издаването на нотариалния акт на ответника.

Обсъдени са и дадените от ищците обяснения по чл.176 ГПК: ищцата Н. твърди, че през 2016 г. отишла при нотариус, като влязла, подписала се и излязла, и въпреки че нямала възражения, нотариалният акт не й бил прочетен. Двадесет години била женена, след което се развела и започнала да живее в имота през 1982 г., грижейки се за родителите си до смъртта им, като в имота живели освен наследодателите, също и ответникът, който направил стая към имота. Не знаела, че ответникът ще постъпи по този начин и не знаела за какво става въпрос пред нотариуса. Ищецът М. твърди, че не е имало уговорка имотът да остане за брат му – първия ответник. Живее в Турция от 30 години и като се връщал в България пребивал при ищцата, като в селото е притежавал имот, който построил с баща си в който е живял няколко години.

При тези данни от правна страна съдът е приел, че исковете за собственост са основателни.

С оглед обстоятелството, че ответната страна се е снабдила чрез обстоятелствена проверка с нотариален акт за собственост от 2016 г. върху целия имот и с оглед ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. 11/2013 г. на ОСГК на ВКС, в тежест на ищците, които оспорват този акт и твърдят, че те са собственици на по 1/3 ид. ч. от него по наследство, е да докажат несъществуването на признатото от нотариуса право в полза на ответника, като същевременно с оглед предявения положителен установителен иск при твърдяното от ищците наследствено правоприемство като основание на заявените от тях собственически права в тяхна тежест е и да докажат, че те са собственици на посочените по 1/3 ид. ч. квоти от имота по наследство от общите им праводатели. При условие, че страните не спорят, че до 1985 г. имотът е бил собственост на общите им наследодатели, в тежест на ответната страна е да докаже не само, че за сочения в писмения отговор по чл. 131 от ГПК период първият ответник е осъществявал /първоначално лично, а след това и по време на брака си с втората ответница/ фактическа власт, ползвайки имота, но и че е завладял частите на сънаследниците си ищците по делото, като им е противопоставил явно намерението си да свои целия имот, в т. ч. и техните идеални части. В противен случай се счита, че всеки от наследниците е владелец на своите и държател на чуждите идеални части - ТР № 1/2012 г. от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втората ответница-съпруга на първия ответник, не са налице доказателства тя да е извършвала каквито и да е действия по фактическо владение на имота. Няма доказателства първият ответник да е извършил действия, с които да е противопоставил на останалите съсобственици – ищците, а приживе и на своята майка, намерението си да завладее целия имот, като да преобърне държането на чуждите идеални части в своене. Такива действия - да заключва имота и да гони ищцата от него, заявявайки собственически права по отношение на нея, ответникът е започнал да извършва едва след 2 снабдяването си с констативния нотариален акт през 2016 г. Затова, независимо че ищцата е участвала в производството по чл.587, ал.2 ГПК като свидетел, това е най-ранният начален момент, от който ответникът е манифестирал промяната във фактическата си власт спрямо нея, поради което към датата на подаване на исковата молба през 2022 г. не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок. По отношение на втория ищец-сънаследник по делото няма данни ответникът да е извършвал каквото и да е явно противопоставяне, а напротив, при ежегодното си завръщане в страната вторият ищец е преспивал в имота. До смъртта на майката на страните през 2019 г. /притежаваща след смъртта на съпруга си общо 5/8 ид. ч. от имота/ също липсва каквото и да е изразено демонстриране на ответника чрез обективирани действия, че той е започнал да държи за себе и нейните идеални части от имота.

Приети са за неоснователни оплакванията, че по делото не е установено по години къде е живяла и какво е владяла ищцовата страна. Обстоятелството къде са живели ищците няма правно значение, доколкото ответникът не е доказал съобразно ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че е обективирал ясно и недвусмислено пред сънаследниците си промяна в намерението си да престане да държи чуждите идеални части, тъй като за да започне да тече придобивна давност е необходимо да се извърши т. нар. преобръщане на държането, т. е. да докаже, че е започнал да държи за себе си частите на останалите съсобственици.

Неоснователно е и възражението, че ищците следва да докажат, че са владели имота, тъй като те не твърдят, че са го придобили по давност, а по наследство. Достатъчно е да докажат, че техните наследодатели приживе са били собственици на процесния имот и че е налице наследствено правоприемство за всеки от тях в заявените квоти. В случая, доколкото страните не спорят, че приживе наследодателите на ищците и първия ответник са придобили процесните имоти по време на брака си по давност, начиная от 1972 г., обстоятелството дали за позоваване на давността са били налице съставени писмени документи е ирелевантно.

При липса на данни за друго следва, че след смъртта на бащата - владелец през 1985 г., собствената му 1/2 ид. ч. от имота съгласно чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 ЗН е останала в собственост на неговите наследници – три деца и преживяла съпруга, при равни квоти. Така всеки от ищците и първият ответник са придобили по наследство от баща си по 1/8 ид. ч. от целия имот или общо 3/8 ид. ч., а тяхната майка и преживяла съпруга е притежавала квота 5/8 ид. ч., образувана от 1/2 ид. ч. от прекратената СИО и 1/8 ид. ч. от наследството на починалия си съпруг. Затова след смъртта на майката на страните през 2019 г. притежаваните от нея ид. ч. са наследени по равно от трите й деца – ищците и първият ответник, което е уголемило притежаваните от тях ид. ч. така, че всеки от наследниците притежава по 1/3 ид. ч. от наследните имоти.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби от ответниците С. А. М. и Н.

А. М..

Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушаване на материалния и процесуалния закон и е необосновано; че липсват същински мотиви; че съдът не е бил безпристрастен. Въпреки данните по делото, че процесният имот е бил записан в разписния лист само на името на бащата на ищците и първия ответник, съдът неправилно 3 приел, че той е станал съпружеска имуществена общност. Неправилно били определени наследствените квоти. Неправилно било прието, че жалбоподателката Н. не е осъществявала владение върху имота. Не било отчетено обстоятелството, че наследодателите нямали документ за собственост. Когато наследодателите нямали нотариален акт, такъв можел да се издаде само въз основа на наследство и присъединено давностно владение, каквото осъществявали само жалбоподателите. Удостоверението за наследници не правело автоматично ищците собственици на идеални части от имота, а трябвало те да го владеят поне 10 години. Отделно от това – ако ищцата е неграмотна, пред нотариуса щеше да постави отпечатък от палец, а не подпис. Съдът не отчел текста на чл.172 ГПК при преценка на показанията на сина на ищцата. Въззивният съд не извършил преценка за законосъобразност на първоинстанционното решение и не проверил грамотността на ищцата. Не било оценено обстоятелството, че само жалбоподателите заплащали данъците и консумативите за имота.

В изложенията към касационните жалби се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Процесният недвижим имот, за който няма издаден никакъв нотариален акт, само в разписния лист е записан на името на общ наследодател, като само един от наследниците и неговата съпруга го владеят, като го поддържат и обработват непрекъснато и необезпокоявано в продължение на повече от 10 години, заплащат единствено и само те всички данъци, такси, ел. енергия, питейна и отпадъчна вода за този имот и се снабдяват за него с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение, следва ли останалите наследници на общия им наследодател, без да са владели процесния имот, без да са заплащали данъци и такси, ел. енергия, питейна и отпадъчна вода за този имот, да станат собственици по наследство на този имот, като издаденият констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение за този имот бъде отменен до размера на наследствените квоти на тримата наследници; съпругата трябва ли да бъде изключена;

2. Свидетелски показания, дадени от единия невладеещ наследник за процесния имот пред нотариус за издаване на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение в полза на владеещия друг наследник, които показания седем години по-късно в съда са изцяло отречени, кои показания на този свидетелнаследник следва да бъдат кредитирани – тези, дадени първоначално пред нотариуса, или тези, дадени след седем години по-късно в съда.

Ответниците в производството Н. А. М. и М. А. М. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС въззивно решение по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.