Решение № 22734 от 16.12.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22734 гр. София, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20231110166506 по описа за 2023 година

РЕШЕНИЕ

16.12.2024 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 66506/2023 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от Н. З. К. срещу „РЦ“ АД, като се твърди, че страните се намирали в трудово правоотношение по силата на Трудов договор № 33/14.09.2020 г., сключен при условията на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ за длъжността „общ работник строителство на сгради“. Поддържа, че мястото на работа било в гр. П, при 8-часов работен ден, а трудовото възнаграждение било в размер на 610,00 лева, като последното се изплащало на 25-ти число на месеца, следващ този за който се отнася. Навежда доводи, че бил полагал труд по договора за период от три месеца, като за м.09.2020 г. бил отработил 16 дни, който му били заплатени през м.10.2020, за м.10.2020 г. бил отработил 22 дни, като възнаграждението му било заплатено през м.12.2020 г., като сочи, че за м.11.2020 г. бил 1 положил труд за периода 01.11.2020 г. до 24.11.2020 г. (24 дни), но трудово възнаграждение не му било заплатено. Излага съображения, че трудовото правоотношение било прекратени със Заповеди № 2 и № 3 от 12.02.2021 г., като последната била поправен със Заповед № 5/14.01.2021 г. Твърди, че въпреки прекратяването на трудовия договор му се дължало трудовото възнаграждение, което ставало изискуемо на 26.12.2020 г. Поддържа, че с оглед положения труд, същият трябвало да се овъзмезди, като се заплати дължимото трудово възнаграждение, което било и принцип на трудовото право. Развива съображения, че му се дължала сумата от 1940,00 лева, представляващи незаплатено трудово възнаграждение за м.11.2020 г. Инвокира доводи, че ищеца не му бил заплатил и сумата от 323,40 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 4 дни за 2020 г. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми, както и сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, като се твърди, че иска бил недопустим, тъй като законния представител на дружеството бил различен. Поддържа, че претенциите са погасени по давност. Навежда доводи, че ищецът е бил уволнен дисциплинарно, като отношенията между страните били погасени на 25.11.2020 г. Излага съображения, че претендираните 4-дни за неизползван платен годишен отпуск касаели работните дни до края на м.11.2020 г., като за този период ищецът не бил изпълнил трудовите си задължения. Инвокира доводи, че съгласни трудовия договор месечното възнаграждение се изплащало до 25-то число на месеца, следващ този за който се отнася, поради което през м.12.2020 г. били изплатени месечното възнаграждение за м.11., а не както се твърди за м.10.2020 г. Иска отхвърляне на предявените искове.

С протоколно определение от 16.05.2024 г., съдът на основание чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснал изменение на предявения иск за главницата за трудово възнаграждение, като същият поради намаляване на претенцията се счита предявен за сумата от 1403,41 лева, а за мораторната лихва за сумата от 446,78 лева за периода 26.12.2020 г. до 02.12.2023 г., като на основание чл. 233 ГПК производството по делото е прекратено за разликата над 1403,41 лева до пълния предявен размер от 1940,40 лева и за разликата над 446, 78 лева до пълния предявен размер от 617,73 лева.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да възникне парично вземане за заплащане на трудово възнаграждение в обективната действителност следва да са се проявили следните материални предпоставки (юридически факти): 1) между работника или служителя и работодателя да е налице валидно възникнало трудово правоотношение; 2) работникът или служителят да е престирал реално работна сила за твърдения период за който се претендира, че работодателят не е заплатил дължимото трудово възнаграждение, респ. допълнително трудово възнаграждение.

Спорното материално право за претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е обусловено от проявлението в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. между страните да е било налице трудово правоотношение, което да е прекратено; 2. ищецът да е имал право на платен годишен отпуск за съответната година, които да не е ползван; 3. работодателят да не е заплатил обезщетението при прекратяване на трудовото правоотношение. Първите две материални предпоставки следа да бъдат доказани от ищеца, а третата от ответника.

Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото на основание чл.

1456, ал. 1, т. 3 ГПК е обявено за безспорно, че: 1) страните са се намирали в трудово правоотношение по силата на Трудов договор № 33/14.09.2020 г.; 2) трудовото правоотношение е било прекратено.

2

Обявените за безспорни обстоятелства се подкрепят и от представените по делото писмени доказателствени средства, които настоящият съдебен състав кредитира.

Представен е Трудов договор ЛС № 33/14.09.2020 г., сключен между „РЦ“ ЕАД от една страна, в качеството на работодател и Н. З. К. от друга страна, в качеството на работник. По силата на трудовия договор работодателят възлага, а работника приема да извършва длъжността „Общ работник строителство на сгради“ с място на работа гр. П, Жълто училище – гр. П. В клаузата на чл. 6 от трудовия договор страните са уговорили, че е дължимо основновно месечно възнаграждение в размер на 610,00 лева, което се изплаща до 25-то число на месеца, следващ този за който се отнася.

Трудовият договор е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради което при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед обективирани в него изявления и произтичащите от това субективни права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.

По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на св. Р. С..

От казаното от св. С. се установява, че познавал ищеца, тъй като били от едно село. В периода м.09.2020 г. до м.11.2020 г. свидетелят бил студент в Пския университет, като пътувал с ищеца и една бригада от 4 души, като пътували с една кола. Изяснява, че ищецът работел в едно жълто училище, като бил общ работник, тъй като когато си тръгвали към Ч, даже ищецът си бил с работния гащеризон и оранжева мръсна тениска. Помнел, че работодател му бил „РЦ“ или нещо такова. Уточнява, че пътувал с тях от м.09.2020 г., когато бил започнал лекции като ищеца и колегите му били доволни от работата и ходели с охота на работа. Помни, че един път, когато пътували от П към Ч, останалите били говорили, че работодателят им давал по-малко пари и смятали да напускат, за което го предупредили, че след един или два месеца може да не пътува с тях, за да си търси вариант за пътуване. Това се случило в ден петък, а след това в понеделник, когато отивал на лекции те му казали, че са си пуснали предизвестия до работодателя. Свидетелства, че следва това от разговори и възмущения разбрал, че макари входираните предизвестия, работодателят ги бил уволнил дисциплинарно, като последно пътувал с тях, защото бил дошъл месец декември и застудяло, като той започнал да пътува с автобус. Помни, че към края на м.11 ищецът му казал, че работодателят му дължал пари и му поискал назаем, но свидетелят нямал възможност да му предостави. Изяснява, че всички четирима с които пътувал били с кални дрехи като се прибирали, а на отиване от Ч към П не били облечени така, а само когато се прибирали от работа. Сочи, че единствено това му било направило впечатление, че останалите коментирали, че работодателят ги бил измамил и ги бил уволнил, въпреки, че те си били подало документи за предизвестие. Това бил чул от тях.

Настоящият съдебен състав намира, че като извърши преценка на казаното от св. С. с оглед правилото на чл. 172 ГПК следва да го кредитира, тъй като показанията му са последователни, правно и житейски логични и кореспондират с останалите доказателства по делото. Обстоятелството, че свидетелят допуска неточности в някои детайли не води до извод за противоречивост или нелогичност на казаното от него, а касае субективните му възприятия, които са преки, но следва да се отчете факта на изминали период от време, което с оглед особеностите на човешката памет, перцепцията, сугествията и контра-сугестията обеснява наличието на известни неточности и непълноти в показанията на св. С.. Следва да се отбележи, че съдът цени казаното от свидетеля единствено досежно обстоятелствата, за които последният е допуснат – в случая за престирането на работна сила.

Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ, което установява, че във фиша за 3 трудово възнаграждение за м.11.2020 г. на ищеца е начислено трудово възнаграждение, но от представеното по делото банково извлечение за периода 01.08.2020 г. до 26.10.2021 г. няма заплатено трудово възнаграждение за м.11.2020 г. Изяснено е, че начисленото брутно трудово възнаграждение за м.11.2020 г. е в размер на 1403,41 лева, съответно нетното възнаграждение е в размер на 1084,82 лева. Изяснено е, че лихвата за забава за периода 26.12.2020 г. до 02.12.2023 г. е в размер на 446,78 лева. Вещото лице е посочило, че средната дневна заработка за м.09.2020 г. на ищеца е в размер на 64,27 лева, а за м.10.2020 г. в размер на 80,85 лева. Експертът е уточнил, че обезщетение по чл. 224 КТ не е било изплащано на ищеца към момента на прекратяването на трудовия договор, като дължимият размер бил 323,40 лева.

Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.

202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е недобросъвестен.

С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че са налице всички материални предпоставки за уважаване на предявените искове. По отношение претенцията за трудово възнаграждение, безспорно е установено, че страните са се намирали в трудово правоотношение, като за процесния период ищецът е полагал труд. В тази насока досежно полагането на труд за м.11.2020 г., съдът счита, че освен казаното от св. С., трябва да се вземе предвид и заключението на ССчЕ от което се констатира, че самият работодател е издал фиш за работна заплата именно за м.11.2020 г., което от своя страна може да се приеме като наличието на извънсъдебно признание по смисъла на чл. 175 ГПК за това, че ищецът е полагал труд през м.11.2020 г. при ответника. А извънсъдебното признание на факти е едно от най-сигурните доказателествени средства в гражданският процес, което съобразено в съвкупност с останали доказателства по делото, води до изясняване на действителното фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.