Разпореждане № 1568 от 13.03.2026, Районен съд - Пловдив

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 1568 гр. Пловдив, 13.03.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Зорница Н. Тухчиева - ВА.а като разгледа докладваното от Зорница Н. Тухчиева - ВА.а Наказателно дело частен характер № 20265330201411 по описа за 2026 година Производството по делото по тъжба вх. № 25332/11.03.2026 г. по описа на РС – Пловдив, с която Т. А. Т., действащ чрез пълномощника си адв. Е. К. е повдигнал обвинение срещу И. Л. М. за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал.

1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 147, ал. 1 НК

След извършена служебна проверка за допустимостта на производството, съдията - докладчик намира, че същото подлежи на прекратяване по реда на чл. 250, ал.1, т.2 от НПК.

Съгласно текста на цитираната разпоредба, в сила от 2023 г., наказателното производство подлежи на прекратяване, ако по дела от частен характер се установи, че описаното в тъжбата не съставлява престъпление.

Съгласно чл. 247б, ал. 2, т. 1 от НПК, вр. чл. 250, ал. 3 от НПК тази преценка се извършва от съдията - докладчик в закрито заседание, с разпореждане, подлежащо на инстанционен контрол.

Според трайната съдебна практика правомощието по чл. 250, ал.1, т.2 от НПК може да бъде упражнено, ако фактите, така както са изложени в сезиращия съда документ, дори изцяло да се приемат за установени (без оглед на доказателствата по делото) сочат на несъставомерно деяние. При упражняване на правомощието по чл. 250, ал.1, т.2 от НПК липсата на престъпление произтича не от обстоятелството, че някои от съставомерните белези са останали недоказани от събраните по делото доказателства, доколкото при упражняване на правомощието по чл. 250, ал.1, т.2 от НПК доказателства изобщо не се обсъждат, а от обстоятелството, че самите факти, изложени от прокурора в обвинителния акт (по дела от общ характер) или от тъжителя в тъжбата (по дела от частен характер), доколкото съдът е обвързан от тях при очертаване на предмета на доказване, сочат на несъставомерно деяние.

1

Точно такъв е процесният случай, при който (дори да се приемат за изцяло доказани), самите факти изложени от тъжителя в тъжбата сочат на липса на извършено престъпление клевета, за което е повдигнато частно обвинение. Съображенията за този извод са следните:

Теорията и практиката са константни в разбирането си, че при клеветата деецът разгласява за другиго неистински позорни обстоятелства или му приписва престъпление, което не е извършено. Обект на защита са обществените отношения, осигуряващи ненакърняване на доброто име на личността в обществото, на положителната обществена оценка за него.

Следователно, първият елемент от обективна страна на престъплението клевета е разгласяването на позорни обстоятелства. „Разгласяването” като форма на изпълнителното деяние изисква деецът да е съобщил свои твърдения, зад които застава, като претендира, че тези обстоятелства са обективен факт. Под разгласяване по смисъла на чл. 147, ал. 1 НК следва да се разбира довеждане до знание на поне още едно трето лице приписваните неистински позорни обстоятелства. Това е така, защото с разпространяване на клеветата до знанието и на по-широк кръг хора се осъществява вече друг квалифицираният, състав на клеветата, по чл. 148, ал. 1, т. 1 и 2 НК.

Разгласяване ще е налице и без да е необходимо разгласеното обстоятелство да е доведено до знанието на повече лица, и когато е било вече известно като мълва, слух, съмнение или изнесено преди това в медиите, щом като то се поднася наново в публичното пространство, за да се засили неговата позорна „истинност“.

Следващият съставомерен признак от обективна страна е разгласеното обстоятелство да е позорно. Безспорно е в доктрината и съдебната практика, че позорното обстоятелство по смисъла на чл. 147 от НК е твърдение за съществуването на конкретен факт от действителността, свързан от дееца с личността на пострадалия:

- отнасящ се до минали или настоящи прояви от личния му живот или неговата професионална реализация (брачна изневяра, побой, тормоз над близките, отсъствие от работа, немарливо изпълнение на служебните задължения), укорими от гледна точка на общопризнатите морални норми;

-или отразяващ отрицателни качества на пострадалия, характеризиращи го негативно (мързелив, корумпиран, страдащ от алкохолизъм, наркомания и др.), който факт е от естество да накърни доброто име в обществото, да компрометира честта и достойнството на оклеветеното лице.

Този факт следва да е достатъчно конкретизиран по съдържание, по времеви и пространствени параметри, както и по отношение на лицата, които са негов адресат, така че да може да се извърши проверка за неговата истинност. Във всички случаи обаче се касае до прояви от миналия или настоящия живот на пострадалия – до конкретни факти, осъществени или случващи се в действителността.

2

Логическо следствие от това е заключението, че предположенията; създаването на различни версии и аналогии; изводите, интерпретациите и други проявления на субективна психическа и интелектуална дейност, които се правят от прочетеното или чутото; както и изказаните мнения, съждения, оценки, умозаключения и внушения, не консумират престъпния състав на клеветата.

Изведено е правилото, че дадено обстоятелство е достатъчно конкретизирано, ако проверката за неговата истинност като конкретен реален факт, определен по време, място и съдържание не е „непреодолима“ или „прекомерно затруднена“ поради неясните му фактически граници и параметри.

Във връзка с изискванията за конкретност следва да се посочи, за да е налице клевета, е необходимо приписаното престъпление да е обвързано с конкретно лице, което следва да е ясно още в момента на извършване на деянието. Не се касае за клевета, когато се твърди, че е извършено престъпление, без да се сочи неговият автор, както и тогава, когато авторът на престъплението може да бъде установен по пътя на тълкуване или чрез подразбиране.

Във връзка с изискванията за конкретност в случаите, когато се приписва престъпление е необходимо да се сочи връзка на адресата с обществено опасно деяние, достатъчно конкретно по време, място, начин и обща характеристика на извършване, дори и без да е напълно конкретизирано, например относно целта на дееца. Така Решение № 17 от 17.02.2011 г. по нак. д. № 641/2010 г. на ВКС, Решение № 85 от 10.02.2014 г. по нак. д. № 2383/2013 г. на ВКС, Решение № 305 от 16.07.2009 г. по к.д. № 293/2009 г. на ВКС.

Съгласно чл. 147, ал.2 НК деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените позорни обстоятелства. Оттук се извежда и третия съставомерен белег от обективна страна, а именно неистинността на разгласените позорни обстоятелства.

Пострадал от престъплението клевета може да бъде само лицето, за което се отнасят позорните обстоятелства, а не и всяко друго лице, което се е почувствало засегнато от тях.

От субективна страна клеветата е умишлено престъпление, поради което умисъл ще липсва в случаите, когато деецът съобщава определени факти, воден от субективната увереност за истинността им. В практиката се поставя също така изискването тази субективна увереност да е добросъвестна, тоест да се базира на конкретни обстоятелства от действителността, които я обуславят. За субективното отношение на дееца към разгласяваната от него информация следва да се съди по обективните факти по делото, относими към неговото предшестващо, съпътстващо деянието или последващо поведение, отношенията между страните, тяхното обществено положение, особености на личността и др. Така изрично Решение № 335 от 14.12.2015 г. по н. д. № 990 / 2015 г. на ВКС; Решение № 21/ 04.02.2016 г., КНОХД № 1635 /2015г., Решение № 227/ 12.06.2015г., 3 наказателно дело № 554 / 2015 г. и др.

Клеветата би могла да се осъществи и при форма на вината евентуален умисъл, поради което наказателната отговорност на извършителя може да бъде ангажирана и когато съзнава, че е вероятно разгласените позорящи обстоятелства да са неверни, но въпреки това приема за допустимо да накърни репутацията на пострадалото лице. Именно по тази причина съдебната практика и теория са категорични, че деянието би било съставомерно и в случаи, когато конкретните позорящи обстоятелства са представени като чуждо твърдение, като слух или като съмнение. В този случай при разглеждане на субективната страна на престъплението на изследване подлежи отношението на дееца към разгласяваната информация. Ако у субектът е съществувала базирана на конкретни факти субективна увереност във верността на разгласяваното, то деянието е несъставомерно, поради липса на умисъл. Ако такава увереност е липсвала и деецът е допускал разгласените обстоятелства да са неистински, то е налице евентуален умисъл за клевета.

При преценка съставомерността на дадено деяние, както като обида, така и като клевета следва да се вземе предвид трайната практика на ВКС, базирана на дългогодишна практика на ЕСПЧ, че деянието е несъставомерно както като обида, така и като клевета, когато е израз на правото на свободно изразяване на мнение по смисъла на чл. 39, 40, 41 от Конституцията на РБ и чл. 10 от ЕКЗПОС.

Със съществено значение при тълкуване на понятието свобода на изразяване на мнение е Решение № 7 от 04.06.1996 г. по к.д.№ 1/96 г. на Конституционния съд, в което се казва, че с разпоредбите на чл. 39, 40, 41 от КРБ се „гарантира и защитава свободата да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите както като лично поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието на мнението“, при многообразие на средствата за изразяване и разпространяването му, като присъщо на всяко демократично и плуралистично общество, даващо право за реализация на индивида или съответната общност като равнопоставен участник в обществената дискусия и възможността да се създава информирано обществено мнение у останалите. Свободата на словото представлява един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Тя важи не само за „информация“ или „идеи“, които намират благоприятен прием или не се считат за обидни или са приемани с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението.

Следва обаче да се прави разлика между информация, важна за политически дискусии и за дискусии по други въпроси от обществен интерес, и информацията, равнозначна на любопитство към обособената интимна сфера на човека, за навлизането в която трябва да съществува преграда, съобразена с морала и манталитета на разумно мислещите хора. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които едно „демократично 4 общество“ не би могло да се нарече такова. То обаче не е и не може да се приеме като абсолютно, като чл.10, § 2 от ЕКПЧ допуска, а КРБ в чл.39, ал.2 въвежда ограничения за упражняването му, съобразно и залегналото в чл.57, ал.2 от същата общо положение за всички права да не се допуска злоупотреба с упражняването им по начин, който накърнява права или законни интереси на други. Ограничаването на тези права е допустимо с цел охраната на други, също конституционно защитими права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в Конституцията. Общо принципно положение, отнасящо се до приложението на всички основания за ограничение, е, че при тяхното налагане - от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт - трябва да се излиза от високата обществена значимост на комуникационните права и свободи, от което следва изискването за стеснително приложение на ограниченията. В този изричен смисъл са и дадените тълкувания по делата разгледани пред ЕСПЧ- Thorgeir Thorgeison срещу Исландия, Ringier axel springer Slovakia, a.s. срещу Cловакия, Кържев срещу България, "Райчинов срещу България","Чолаков срещу България", дело Шахънов и Пол Фрийман срещу България, дело „Янков срещу България”, дело Маринова и други срещу България, Лингенс срещу Австрия, Дело Saaristo и други срещу Финландия, Тома срещу Люксембург.

В посочените решения са застъпени и редица други принципни съображения, сред които и разбиранията, че: