Решение № 145 от 04.03.2026, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 145 гр. Казанлък, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20255510100348 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на С. А. Б. ЕГН ********** с адрес: гр.Казанлък, ж.к. „Изток“, бл.8, вх.А, ет.5, ап.13, против „С.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: ***. Съдът приема, че се касае за установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26, ал.1, предл. 1-во от ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД.

Претендира се провъзгласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит от разС.ие, сключен на 22.07.2022 г. със С.“ АД.

Ищецът С. А. Б. твърди, че между него и ответника „С.“ АД, ЕИК *** бил сключен Договор за потребителски микрокредит от разС.ие от 22.07.2022 г., като страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2000,00 лева, като кредитополучателят се задължил да върне сумата на 18 равни месечни вноски всяка в размер на 150,76 лева, дължими на 22-ро число на съответния месец съобразно изготвения погасителен план при 41,16% фиксирана годишна лихва, 0.1128% лихва на ден и годишен процент на разходите 49.89%, като общата сума за погасяване била в размер на 2713.68 лева. В тридневен срок от сключване на Договора за потребителски микрокредит от разС.ие, кредитополучателят се задължил да осигури на кредитора едно от следите обезпечения на Договора - Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати или Поръчителство на две физически лица, които да предоставят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по1 нисък от 1,5 минимални работни заплати. В случай, че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, Потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по Договора и не упражни правото си на отказ от Договора, Страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на Потребителя, свързани с предприемане от Кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск,и затова Страните се съгласяват, че Потребителят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на лева 1960.74 лева, платима на 18 равни части в размер на 108.93 лева на падежите по-горе заедно със съответната погасителна вноска, както общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по Договора е в размер на 259.69 лева.

Ищецът твърди, че са налице нарушения на ЗЗД и ЗПК, които от своя страна водели до изводи за недействителност (нищожност) на процесния договор.

Въпросният заем бил Договор за потребителски кредит по смисъла на чл.19 ал.1 от ЗПК и за него важали правилата за действителност на договор за кредит, залегнали в глава 3-та ЗПК, в която са уредени изискванията за форма и съдържание на договора и във връзка с чл.22 от ЗПК, който определял кои нарушения на формата и съдържанието на договора водели до извод за недействителност(нищожност) на същия. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл.10 ал.1 от ЗПК,чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК и чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК изисквания.Неспазването,на което и да е от изискванията залегнали в посочените разпоредби,според цитираната императивна норма на чл.22 от ЗПК води до извод за недействителност на договора за потребителски кредит. В настоящия случай нарушение в съдържанието за потребителски кредит има по чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.Посоченият ГПР по кредита в размер на 49.89% бил неточен и заблуждавал потребителя, тъй-като в параграф 6 от договора заемополучателят се задължавал в срок от 3 дни от сключването му да предостави обезпечение-поръчителство на едно физическо лице с трудово правоотношение, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати или на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение, надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 работни заплати. В параграф 7 от Договора било записано, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължал обезпечителна неустойка в размер на 1876 .68 лева платима на 18 равни части,с което месечната вноска нараствала със 104,26 лева. Разпоредбата на чл.10 и чл.11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал1 т.72 9, договорът за потребителски кредит ставал недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК- недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците били уредени в чл.23 от ЗПК- недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците били уредени в чл.23 от ЗПК- отговорносттта на заемателя не отпадала изцяло, но той дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Обстоятелствата, изложени за нищожност на договора поради противоречието му със закона били по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 чл.19 ал.4 от ЗПК.

Освен това кредитополучателят бил и в качеството си на потребител по смисъла на §13 т.1. от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител бил всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуга, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на потребителски микрокредит от разС.ие от 22.07.2022 г. била предоставена “финансова услуга” по смисъла на §13 т.10 от ДР на ЗЗП. Като потребител кредитполучателят разполагал със защита срещу неравноправни клаузи, предвидени в глава шеста на ЗЗП. Твърдението за недействителност на договор за потребителски микрокредит от разС.ие от 22.07.2022г. било в противоречието му с чл.11 т.9 и т.10 от ЗПК. Разпоредбата на §6 от договора възлагала в тежест на заемателя да осигури едно от следните обезпечения:един или двама поръчители физически лица, които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания в зависимост от това дали са осигурени едно или две лица-поръчители/ или банкова гаранция за всички дължими по договора суми.Съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, водели до извод, че по същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора, което той е прикрил, обозначвайки го като неустойка в §7 от договора/. Изискванията, които клаузата на §6 от договора въвеждала за потребителя, на практика били неосъществими за него още повече, че паричният кредит бил сравнително нисък размер. Не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури банкова гаранция за сумата по договора/за което съответната банкова институция също ще изисква заплащане//или едно/две лица-поръчители, които да отговарят на многобройните кумулативно поставени изисквания към тях. Следователно поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати.Същевременно кредиторът не включвал така наречената от него “неустойка” към договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като по този начин той се стремял да заобиколи нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК.Този извод се потвърждавал и от факта, че самият кредитор в§7 от Договора изначално разсрочвал вземането за неустойка при липса на обезпечение, като при формирането на анюитетната вноска добавял сумата от 108.93 лева. Така следвало да се счита, че вземането 3 за неустойка на практика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в ГПР. Въпросната “неустойка” не представлявала неустойка по смисъла на закона, тъй като няма присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна или санкционна функции. Същата се дължала при неизпълнение на ацесорно задължение, като плащането й било разсрочено заедно с погасителните вноски. Цитира чл.71 от Закона за задълженията и договорите, според който “Изпълнение на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.” Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения, когато страните са имали реално очакване/намерение такива да се дадат, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая обаче кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка и удобно за него разсрочвал заплащането й заедно с погасителните вноски по кредита. Това било категорична индикация, че нито една от страните по договор не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при непредоставянето на обезпечение ( чл.71 от ЗЗД). Следвало да се отчита общата воля на страните (чл.20 от ЗЗД ), че обезщетение няма да се предоставя, а ще се заплати допълнителна сума, некоректно наречена “неустойка”.Следвало да се приеме, че волята на страните не била да се предостави обезпечение, а да се заплати така наречената “неустойка”, която в случая имала чисто възнаградиелна функция, но заблуждаващо била наречена “неустойка,” за да се оправдае изключването й от годишния процент на разходите. Дори и хипотетично да се приемело, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и тогава “неустойката “ да не се дължи, то това плащане отново не било неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.Това било така, тъй като последиците от неизпълнение на “задължението” да се предостави обезщетение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал (предсрочна изискуемост по чл.71 от Закона за задълженията и договорите, което било вид преустановяване на действието на договора), а напротив - договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, замаскирана като неустойка. следва да се счита,че договорената неустойка представлява възнаграждение дължимо под условие ( ако не се предостави обезпечение ) и затова размерът й следвало да бъде включен в годишния процент на разходите ) съгласно нормата на чл.19 ал.1 от ЗПК, която давала легална дефиниция на понятието ГПР. Невключването на неустойката в посочения в потребителския договор размер на ГПР водело до това, че имало разлика между посочения и действително прилагания в потребителския договор размер на ГПР, което по същество било равнозначно на непосочване на ГПР по кредита, което било нарушение на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Сочи, че 4

“неустойката” от 1960.70 лв при кредит 2000 лева, който трябва да се върне за 18 месеца давало 108,93 лева допълнително оскъпяване на месец. Същата била с характер на възнаграждение и следвала да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Ако бъдела включена в него, то размерът на същия би нарастнал в пъти. Всичко това поставяло потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита.Това се явявало и в директно противоречие с чл.З §1 и чл.4 от Директива 93/13 на ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяла невъзможност да се проверят индивидуалите компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК.