Определение № 11650 от 22.12.2025, Административен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 11650

Пловдив, 22.12.2025 г.

Административният съд - Пловдив - VII Състав, в съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Съдия:

ДАНИ КАНАЗИРЕВА

При секретар РУМЯНА АГАЛАРЕВА и с участието на прокурора СВЕТЛОЗАР НИКОЛАЕВ ЧЕРАДЖИЙСКИ като разгледа докладваното от съдия ДАНИ КАНАЗИРЕВА административно дело № 20247180702647 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Делото е образувано по искова молба, подадена от К. Д. И., понастоящем в Затвора – Враца, срещу Административен съд – Пазарджик, с която се претендира присъждане на обезщетение в размер на 70 777 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.11.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба ищецът твърди, че вредите са причинени от правораздавателната дейност на Административен съд – Пазарджик за периода от 06.07.2021 г. до 06.11.2024 г., като се излагат подробни доводи, че тази вредоносна дейност е проявена във връзка с администрирането и разглеждането на административно дело № 1451/2020 г. по описа на същия съд. Посочва се, че с Определение № 45/07.01.2021 г. съдът е отказал да освободи ищеца от заплащане на държавна такса в размер на 10 лева по предявен от него иск по чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерството на правосъдието. След отказа да бъде освободен от такса производството по делото е било прекратено с Определение № 247/08.02.2021 г. Прекратителният съдебен акт е бил обжалван, но с Разпореждане № 495/10.03.2021 г. от ищеца е била изискана нова държавна такса в размер на 30 лева, въпреки подадените от него молби, в които е посочвал, че не разполага със средства, че е лишен от свобода и че върху доходите му има наложени действащи запори по изпълнителни дела.

Ищецът сочи, че едва с Определение № 640/09.04.2021 г. е бил освободен от задължението да внесе таксата за обжалването, но въпреки това с Определение № 1150/06.07.2021 г., постановено по частно административно дело № 486/2021 г., тричленен състав на Административен съд – Пазарджик е оставил в сила прекратителното Определение № 247/08.02.2021 г. Поддържа се, че с тези съдебни актове – Определение № 247/08.02.2021 г. и Определение № 1150/06.07.2021 г. – съдът е лишил ищеца от достъп до правосъдие и от възможността да получи разглеждане на иска му по същество, като е приложил неправилно и в противоречие със закона разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК, както и в нарушение на чл. 13 от ЕКПЧ, чл. 47, чл. 41 и чл. 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата). Според ищеца посочените нарушения представляват достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз по смисъла на чл. 2в ЗОДОВ.

Твърди, че в резултат на тези действия и актове на Административен съд – Пазарджик ищецът е претърпял значителни неимуществени вреди, изразяващи се в силно негативни емоционални преживявания, тревожност, напрегнатост, притеснение и продължително чувство на безпокойство, усещане за безсилие, чувство на несправедливост и загуба на доверие в правосъдието. Тези последици, според изложеното в исковата молба, са пряка и непосредствена последица от отказа на съда да осигури реален и ефективен достъп до съдебна защита.

Ответникът – Административен съд Пазарджик – оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. В отговора се поддържа, че не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ, тъй като не е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при осъществяване на правораздавателната дейност. Сочи се, че действията на съда по адм. дело № 1451/2020 г. представляват законосъобразно процесуално администриране и произнасяне в рамките на предоставените му правомощия и не могат да обусловят ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на държавата. Ответникът моли искът да бъде изцяло отхвърлен.

Окръжна прокуратура – Пловдив счита, че така предявената искова претенция е неоснователна и недоказана по размер и следва да бъде оставена без уважение.

Ищецът се представлява в производството по делото от адв. Г. К., назначен на основание чл.26, ал.1 от Закона за правната помощ.

От събраните по делото доказателства, включително твърденията в исковата молба на К. Д. И. и изложените в писмените му бележки доводи, се установява, че ищецът е лишен от свобода и към момента на завеждане на делото се намира в Затвора – Враца. Ищецът твърди, че в периода от 2021 г. до 2024 г. при администрирането и разглеждането на административно дело № 1451/2020 г. по описа на Административен съд – Пазарджик са постановени редица процесуални актове, които според него са незаконосъобразни и довели до нарушаване на правото му на достъп до съд и на справедлив процес.

Установява се, че по адм. дело № 1451/2020 г., образувано по иск на ищеца по чл. 284 от ЗИНЗС срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, съдът е постановил Определение № 45/07.01.2021 г., с което е оставил без уважение искането му за освобождаване от държавна такса в размер на 10 лева. След неизпълнение на указанието за заплащане на таксата производството е било прекратено с Определение № 247/08.02.2021 г. Прекратителният акт е бил обжалван, като с Разпореждане № 495/10.03.2021 г. от ищеца е поискано внасяне на държавна такса за образуване на частно дело в размер на 30 лева. Видно е, че едва с Определение № 640/09.04.2021 г. ищецът е бил освободен от внасяне на таксата за обжалването, но впоследствие с Определение № 1150/06.07.2021 г. по частно адм. дело № 486/2021 г. тричленен състав на Административен съд – Пазарджик е оставил в сила прекратяването на делото.

Ищецът твърди, че тези действия на съда са го лишили от правото му на решение по същество и представляват отказ от правосъдие. В писмената защита той изрично поддържа, че е имал правото да бъде освободен от държавни такси като лишен от свобода и че съдът е следвало да приложи чл. 83, ал. 2 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК. Посочва, че отказът да бъде освободен от такса и последвалото прекратяване на производството са довели до невъзможност да защити правата си по ЗИНЗС и до окончателно осуетяване на съдебното разглеждане на иска му.

В писмените бележки ищецът излага множество примери от съдебната практика на административни съдилища и ВАС, в които лишени от свобода са били освобождавани от държавни такси по искове по чл. 284 ЗИНЗС. Той поддържа, че Административен съд – Пазарджик неправилно е тълкувал чл. 83 ГПК, като е поставил в тежест на лишените от свобода невъзможни за изпълнение задължения. Според ищеца това е довело до нарушаване на чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ, както и на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата).

Ищецът твърди, че вследствие на горепосочените действия на съда е претърпял значителни неимуществени вреди, които описва като силен психически стрес, гняв, унижение, тревожност, безсъние, чувство за несправедливост и безпомощност. Поддържа се, че тези вреди са пряка последица от липсата на ефективен достъп до съд, довела до затваряне на пътя му към правосъдие.

Според изложеното от ищеца сумата от 70 777 лв. представлява справедливо обезщетение за претърпените вреди. Ищецът заявява, че претенцията му се основава на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, като счита, че при постановяване на съдебните актове по адм. дело № 1451/2020 г. съдът е нарушил правото на ЕС чрез неправилно прилагане на принципите за достъп до съд и за освобождаване от държавни такси в ситуации, при които гражданин не разполага с материални средства.

В хода на настоящото съдебно производство, с Определение № 45/03.01.2025 г. по адм. дело № 2647/2024 г. на Административен съд – Пловдив, ищецът К. Д. И. е освободен от заплащането на държавна такса в размер на 10 лв. и разноски за разглеждане на предявения иск.

С Определение № 2218/10.03.2025 г. по същото дело, на основание чл. 23, ал. 2 от Закона за правната помощ е допуснато предоставянето на правна помощ на ищеца, като е назначен служебен защитник – процесуален представител.

С последващото Определение № 5791/26.06.2025 г. по адм. дело № 2647/2024 г. на Административен съд – Пловдив, адв. Г. К. е назначен за процесуален представител в рамките на предоставена правна помощ на ищеца К. Д. И. до окончателното приключване на производството във всички съдебни инстанции.

В хода на съдебното производство са приети и приложени по делото представените с исковата молба писмени доказателства, както и административно дело № 1451/2020 г. и частно административно дело № 486/2021 г., и двете по описа на Административен съд – Пазарджик.

С протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание, съдът е оставил без уважение направеното от ищеца искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. В мотивите си съдът е приел, че съгласно чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз предмет на преюдициалното производство могат да бъдат единствено въпроси, отнасящи се до тълкуването или валидността на правото на Европейския съюз, когато това е необходимо за решаването на конкретен висящ спор. В случая съдът е приел, че поставените от ищеца въпроси са насочени към преценка за законосъобразността на приложението на национална процесуална норма – чл. 83, ал. 2 ГПК, както и към твърдени нарушения на чл. 6 и чл. 13 от Европейската конвенция за правата на човека, чието тълкуване не попада в компетентността на Съда на Европейския съюз. Относно позоваването на чл. 47 от Хартата е прието, че същата намира приложение спрямо държавите членки само когато те прилагат правото на Съюза по смисъла на чл. 51, § 1 от Хартата, каквато хипотеза в конкретния случай не е налице. Съдът е изложил и съображения, че дори да се приеме приложимост на чл. 47 от Хартата, практиката на Съда на Европейския съюз по тази разпоредба е ясна и не поражда съмнения, които да налагат отправянето на преюдициално запитване. Поради това е прието, че искането не е нито допустимо, нито необходимо за разрешаването на спора.

В хода на производството като свидетел е разпитан Х. А. Х., допуснат по искане на ищеца, който е разпитан в заседанието чрез видеоконферентна връзка от Затвора – Враца. В показанията си свидетелят заявява, че познава ищеца от съвместния им престой в местата за лишаване от свобода и че е запознат с наложените върху личната му сметка запори, поради които всички постъпващи по нея средства се удържат от съдебните изпълнители. Твърди, че е бил информиран за воденото от ищеца дело в Административен съд – Пазарджик, както и че съдът не го е освободил от заплащане на държавна такса. Свидетелят сочи, че през 2021 г., когато двамата се засекли в София във връзка с други дела, ищецът го е помолил за заем от 10 лв., за да внесе съдебната такса, но той не е разполагал със средства. Когато малко по-късно и двамата били преместени в Затвора – Враца, ищецът споделил със свидетеля, че отново не е бил освободен от държавна такса и след няколко дни получил писмо, че делото е прекратено.

Свидетелят заявява, че това силно се е отразило на психичното и емоционалното състояние на ищеца – станал е потиснат, тъжен, престанал да се храни, загубил апетит и съня си, като Х. свързва това влошаване именно с прекратяването на делото и липсата на достъп до правосъдие поради невъзможността да внесе държавна такса. Сочи, че ищецът не посещава лавката в затвора, тъй като поради запор няма средства, с които да разполага. По думите на свидетеля, преди постановяването на определението ищецът се е хранил нормално. Х. допълва, че и самият той е водил дела и в повечето случаи е бил освобождаван от държавни такси, докато според него в случая на ищеца това не се е случило несправедливо.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че събраните гласни доказателства не са годни да обосноват по несъмнен начин релевантните за отговорността по чл. 2в ЗОДОВ елементи – в частност пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между конкретни правораздавателни актове и твърдените неимуществени вреди. Настоящото отбелязване се прави единствено с оглед доводите на страните, без да предрешава по същество спор, доколкото крайният извод по делото е свързан с процесуалната допустимост на иска.