Решение № 4971 от 17.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4971 гр. Пловдив, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330106796 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Г. Г. против „Адессо Кредит България“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал.1, пред. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лева, частично от сумата в общ размер на 651,00 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за паричен заем № ***/*** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 11.04.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се излагат съображения, че на *** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 1100 лева с ГПР в размер на 48,67 % и лихвен процент от 40,00 %. По силата на чл. 4 от договора страните се съгласили вземанията по същия да бъдат обезпечени с едно от следните обезпечения – две физически лица, които следва да отговарят на множество изисквания, посочени в договора, или банкова гаранция за цялата сума по договора. Съобразно чл. 4, ал.2 от договора, ако ищецът не представил посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, същият 1 дължал неустойка в размер на 530,53 лева разсрочено. Навеждат се съображения, че ищцата заплатила всички суми по договора, включително и неустойката, в общ размер на 1651 лева. От правна страна се посочва, че договорът за заем се явява недействителен, доколкото неустойката представлявала скрито възнаграждение, което следвало да бъде включено при формиране на ГПР. Доколкото това не било сторено, не били спазени изискванията на чл. 10, ал.1, т. 11 ЗПК, което водело до недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, а ищецът следвало да заплати единствено чистата стойност по договора. Поради изложеното се предявява исковата претенция.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Адессо Кредит България“ ЕООД, с който се излагат съображения за недопустимост на предявения иск, доколкото процесуалния представител на ищеца не разполага с надлежно учредена представителна власт за осъществяване на процесуално представителство в настоящото производство. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че предявеният иск се явява допустим, се излагат съображения за неговата неоснователност. Посочва се, че в процесния договор се съдържа посочване на ГПР и начинът му на формулиране. Ако съдът приеме, че посочените реквизити липсват в договора, то същите били упоменати в общите условия към същия. Навеждат се доводи и че неустойката не следвало да бъде включена в ГПР, доколкото не представлявала общ разход по кредита. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

С протоколно определение от 14.11.2025 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 50,00 лева на сумата в размер на 649,78 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за паричен заем № ***/*** г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1000 лева, която последният следвало да върне на 13 вноски, при фиксиран лихвен процент от 40,00 % и ГПР в размер на 48,67%. В чл.4, ал.1 от договора било посочено, че страните се споразумяват, 2 че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно обезпечение от следните: две физически лица – поръчители, отговарящи на описаните в договора условия, и банкова гаранция за цялата сума по договора със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по него.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 4, ал.2 от договора, длъжникът следвало да заплати на кредитора неустойка в размер от 530,53 лева.

По делото е приобщена ССчЕ, изготвена от вещото лице П. Н., съгласно заключението по която в посочения в договора за кредит ГПР като разходи влизат единствено главницата и възнаградителната лихва. Ако в обхвата на ГПР се включи и неустойката по чл. 4, ал.2 от договора, същият ще нарасне на 656,14 %. Вещото лице посочва, че ищецът е заплатил на ответника по договора за кредит сумата в размер на 1649,78 лева.

Съдът кредитира така приетото по делото заключение като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се и оспорва от страните в производството.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Адессо Кредит България“ ЕООД като заемодател и И. Г. Г. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставяне на сумата в размер на 1000,00 лева.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договорите е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключените договори за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представляват такива за потребителски кредит, поради което за тяхната валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на 3

Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл.4, ал.2 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 530,53 лева. Разпоредбата на чл. 4, ал.1 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на посочените в договора кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на посочите клаузи от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал.1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от 4

Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора са посочени стойности на ГПР, но от съдържанието им не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал.2 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над 50 %. В тази насока е и приобщеното по делото заключение по допуснатата ССчЕ, съобразно което при включване на ГПР в неустойката същият би нараснал на 656,14 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя 5 се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредитите. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочените в договора ГПР и действителните проценти на разходите, които се изчисляват на годишна база.