Решение № 2621 от 21.11.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2621 гр. Бургас, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря Е. Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20252120105049 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод исковата молба на Д. И. Г. против „КРЕДИСИМО“ ЕАД и против „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с която са предявени субективно и обективно съединени установителни искове по чл.26, ал.1 от ЗЗД и осъдителни искове по чл.

55, ал.1, пр.1 от ЗЗД против първия ответник.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с който дружеството на първо място заявява, че искът срещу него е недопустим, тъй като липсва правен интерес за ищеца, защото договорът за кредит е предсрочно погасен, респективно договорът за предоставяне на поръчителство също е предсрочно погасен и възнаграждение по този договор се дължи само до момента на погасяване на кредита. По основателността на иска, дружеството не оспорва, че: между ищеца и „КРЕДИСИМО“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ***/*** г.; между „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и ищеца е сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който се дължи възнаграждение на дружеството. Този ответник твърди, че договорът за кредит е погасен предсрочно, поради което не се дължи цялото възнаграждение на поръчителя. Твърди, че възнаграждението му по договора за предоставяне на поръчителство не следва да се включва в ГПР по договора за кредит, че сключването на договор за поръчителство не може да се квалифицира като „заблуждаваща търговска практика“ и че наличието на свързаност между „КРЕДИСИМО“ ЕАД и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД само по себе си не води до „скрито оскъпяване на кредита“. Моли съда да прекрати производството по иска, предявен срещу това дружество, респективно да го отхвърли.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с който на първо място се твърди, че установителният иск срещу това дружество е недопустим, тъй като липсва правен интерес за ищеца от воденето му. На следващо място, този ответник не оспорва наличието на договор за кредит и клаузите по него. Този ответник твърди, че ищецът е заплатил по договора за кредит за следните суми:

1

3200 лева за възстановяване на предоставената в заем главница; 18,99 лева за погасяване на възнаградителна лихва по договора за кредит; 29,24 лева, разпределени за погасяване на задължението към „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД по процесния договор за предоставяне на поръчителство. Ответникът оспорва, че договорът за кредит е нищожен поради неправилно посочване на ГПР. Не оспорва, че в ГПР не се включва възнаграждението на поръчителя.

Твърди, че не е било задължително сключването на договор за предоставяне на поръчителство с другия ответник, както и че възнаграждението на поръчителя не попада в обхвата на общи разходи по кредита. На последно място, посочва се, че ако клаузата за предоставяне на поръчителство е нищожна, това не влече след себе си и нищожност на целия договор.

В съдебно заседание, проведено на *** г., съдът прие на основание чл.214, ал.1 от ГПК изменение на размера на предявения осъдителен иск срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД за възстановяване на платена възнаградителна лихва по договор за кредит, чрез неговото намаляване от 20 лева на 18,99 лева, като за разликата до пълния първоначално претендиран размер прекрати производството по този иск поради оттегляне на иска. В същото заседание съдът прие изменение на размера на предявения осъдителен иск срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД за възстановяване на сума, платена в изпълнение на договор за поръчителство към договор за кредит, чрез неговото намаляване от 50 лева на 29,24 лева, като за разликата до пълния първоначално претендиран размер прекрати производството по този иск поради оттегляне на иска.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Преди съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, ищцовата страна депозира становище, с което моли съда да уважи исковете.

Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Не са спорни между страните следните факти:

Договор за потребителски кредит № ***/*** г. (за краткост Договора) със страни „КРЕДИСИМО“ ЕАД /кредитодател/ и Д. И. Г. /кредитополучател/, както и клаузите на Договора и по-специално: общ размер на предоставения кредит – 3200 лева; срок на кредита – 24 месеца; фиксиран годишен лихвен процент по кредита – 38,46 %; годишен процент на разходите (ГПР) по кредита – 46,02 %; общ размер на всички плащания – 4677,61 лева, от които 3200 лева главница и 1477,61 лева договорна лихва; Договорът е сключен при предоставено от ищеца обезпечение под формата на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице („поръчител“) – в случая с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД.

Кредитът е погасен предсрочно, като по сметка на „КРЕДИСИМО“ ЕАД са платени следните суми: 3200 лева главница; 18,99 лева възнаградителна лихва; 29,24 лева, които са разпределени за погасяване на задължението на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД по договор за предоставяне на поръчителство.

За обезпечаване на вземанията по Договора е сключен договор за предоставяне на поръчителство от *** г. с поръчител „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и потребител ищецът, по който се дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 2675,86 лева, което е платимо на месечни вноски с падеж, който съвпада с броя и падежа на вноските по Договора.

По доказателствата:

Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства, както и на безспорните между страните факти.

По правото:

Предявени са субективно и обективно съединени установителни искове по чл.26, ал.1 от ЗЗД и осъдителни искове по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД против първия ответник „КРЕДИСИМО“ ЕАД.

По допустимостта на установителните искове за прогласяване на нищожност на 2

Договора, респективно на договора за предоставяне на поръчителство:

Според решение от 23.11.2023 г. на СЕС по дело С-321/22 член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза. Практиката на СЕС е задължителна за прилагане от българските съдилища.

Няма спор, че ищецът е потребител, поради което за него съществува правен интерес д а иска установяване нищожност на пряко обвързващата го договорна връзка, независимо дали разполага с иск за връщане на недължима сума или не – аргумент от Определение № 1093 от 8.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1866/2024 г., I т. о., така и Определение № 2011 от 23.06.2025 г. на ОС – Пловдив по в. ч. гр. д. № 1699/2025 г.

По установителния иск срещу ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД за обявяване на нищожност на Договора съдът намира следното:

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че Договорът е нищожен на основание чл.22 от ЗПК, поради неправилно посочен ГПР в него, а с петитума на исковата молба моли съда за прогласи нищожността на Договора, т.е. противоречие със закона. С уточняваща молба от 31.07.2025 г. ищецът уточнява, че Договорът е нищожен и поради противоречие с добрите нрави и като заобикалящ разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Според Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца. Всички искове са предявени в условията евентуалност, тъй като сделката не може да бъде нищожна на повече от едно основание.

Съдът е длъжен във всички случаи да разгледа основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока, като най-тежкият е противоречие на закона или заобикалянето му, а след това е противоречието с добрите нрави.

В определение № 5552/07.10.2025 г. съдът изрично указа на страните, че следи служебно за неравноправни клаузи в Договора и в договора за предоставяне на поръчителство.

Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Формално е изпълнено изискването и ГПР е посочен в Договора, но размерът му не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, което възнаграждение потребителят е длъжен да заплаща разсрочено на всяка падежна дата на кредита, независимо от това дали погасява редовно кредита си. След като Г. е избрал да предостави обезпечение чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство, какъвто е настоящият случай, то възнаграждението по този договор несъмнено представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при изчисляване размера на ГПР.

Според решение на съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга (какъвто е 3 процесният случай), попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да бъде включено в ГПР по Договора, което очевидно не е сторено. Така Договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент – в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от Решение по дело С-714-22 на Съда на ЕС. Ето защо и на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК Договорът е недействителен.

По установителния иск срещу ответника „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД за обявяване на нищожност на договор за предоставяне на поръчителство съдът намира следното:

Договорът за предоставяне на поръчителство не е недействителен поради липса на основание, защото отговорността на поръчителя при недействителност на обезпечения договор за кредит се свежда до чистата стойност на кредита.

Договорът за предоставяне на поръчителство обаче е сключен в нарушение на изискването на чл.143 от ЗЗП, тъй като уговорката, свързана със сключването му, е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана от евентуално неизпълнение на длъжника или не, като размерът на възнаграждението от 2675,86 лева е над 83 % от размера на кредита. Клаузата за възнаграждение на поръчителя не е индивидуално уговорена, тъй като е опредЕ. от поръчителя предварително. Нещо повече, няма никакви разяснения в договора как се определя възнаграждението и защо трябва да бъде точно в този размер.