Решение № 15961 от 12.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15961 гр. София, 12.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 142 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА при участието на секретаря РАДКА Т. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА Гражданско дело № 20231110116252 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Д. Г. Г. , ЕГН ..., с постоянен адрес в гр. София, ... чрез пълномощника си адв. Б. З., със съдебен адрес гр.

София, ....., против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление гр. София, ..., представлявано от Г.Т. Т. с искане клаузата по чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № 3196849/10.04.2018 г., предвиждаща задължение за потребителя за заплащане на неустойка в размер на 150 лева да бъде прогласена за нищожна поради противоречие с добрите нрави, противоречие с чл. 10а и чл. 19, ал. 4 ЗПК, и чл. 143, ал. 1 ЗП, както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 130 лева, представляваща недължимо заплатена частична сума от общо 150 лева въз основа на сочената неустоечна клауза, получена от дружеството без правно основание, ведно със законна лихва за забава от подаване на исковата молба на 29.03.2023 г. до погасяване на вземането. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните бил сключен Договор за паричен заем

№ 3196849/10.04.2018 г., по силата на който ответното дружество предоставило в заем на ищеца сумата в размер на 300 лева. Ищецът поддържа, че със съглашението наред задължение за заплащане на възнаградителна лихва е предвидено и задължение за кредитополучателя за заплащане на неустойка в размер на 150 лева. В исковата молба са развити подробни доводи за недействителност на неустоечната клауза.

Страната поддържа, че ответникът многократно извънсъдебно е претендирал заплащане на сумата по неустоечната клауза, като с молба-уточнение от 06.02.2024 г. ищецът е изложил 1 твърдения, че е заплатил в полза на ответника по процесната нищожна клауза изцяло сумата в размер на 150 лева. По изложените доводи е направено искане неустоечната клауза за бъде прогласена за нищожна, а даденото по нея да бъде върнато от ответника.

Като излага тези обстоятелства, процесуалния представител на ищеца обосновава правния интерес от предявяването на осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал., предл. първо от 1 ЗЗД за връщане на дадената на нищожно основание неустойка, като искът е предявен частично за сумата от 130 лв. от обща сума от 147,79 лв.

С исковата молба ищецът прави искане по чл. 190 ГПК за задължаване на ответника да предостави препис от Договор за паричен заем № 3196849/10.04.2018 г., погасителния план към него, СЕФ, както и справка относно всички плащания, извършени по договора и платежните документи, които ги удостоверяват. Моли за допускане на съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на поставените в искова молба въпроси.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител предоставя отговор на исковата молба, с който оспорва иска като неоснователен. Твърди се в отговора, че Договор за паричен заем № 3196849/10.04.2018 г., както и неустоечната клауза не противоречат на закона и не го заобикалят, сключени са в съответствие с изискванията на Закона за потребителските кредити. Сочи, че платената неустойка не е част от ГПР, тъй като е задължение, възникнало в следствие неизпълнение на договорно задължение от страна на ищеца – кредитополучател. Излага подробни доводи за действителност на договора за поръчителство, сключен между ищеца и „ФАЙНЕНЪШЪЛ действителността на който договор не е предмет на настоящия иск.

БЪЛГАРИЯ“

ЕООД,

С отговора ответника не прави доказателствени искания. Противопоставя се на исканията направени в исковата молба. Сочи, че писмените доказателства, които ищеца иска ответника да бъде задължен да представи, са документи, които следва да се намират у него.

Излага доводи, че допускането на съдебно – счетоводна експертиза не е нужно, а задачите на вещото лице са поставени подвеждащо и неясно. Направено е искане сторените от дружеството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищеца.

Съдът намира за частично основателни исканията на ищеца, за задължаване на ответното дружество да представи писмени доказателства, като счита че ответното дружество следва да представи само Договор за паричен заем № 3196849/10.04.2018 г. и справка дали задълженията на заемодателя по този договор са платени – изцяло или частично, която справка да е по пера, както и изрична справка дали ищеца е заплатил неустойка дължима на основание чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем №

3196849/10.04.2018 г., ако е платил, то в какъв размер.

Съдът счита че възраженията на ответника са основателни във връзка от липсата на необходимост от допускането на съдебно-счетоводна експертиза.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема следното:

Във връзка с поддържаните от ответника доводи за недопустимост на исковата претенция съдът намира следното:

Съгласно актуалната практика на СЕС, намерила израз в Решение от 23.11.2023 г. по дело С-321/22, явяваща се обвързваща за настоящия съд, е прието, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, които съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискват доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, 2 съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. В разглеждания случай съдът е сезиран с предявен иск за прогласяване на процесната неустоечна клауза за нищожна и връщане на даденото по нея на плоскостта на неоснователното обогатяване, поради което с оглед практиката на СЕС е налице правен интерес от търсената защита, а доводите на ответника за връщане на получената от кредитополучателя по силата на договора сума са такива по същество на спора, които следва да бъдат съобразени по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК.

По същество на спора съдът намира следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на неустоечна клауза по Направено е искане сторените от дружеството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищеца., предвиждаща задължение за потребителя за заплащане на неустойка в размер на 150 лева, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит, елемент от който е задължението на потребителя да заплати неустойка в сочения размер, както и че клаузата е недействителна на посочените в исковата молба основания.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането, респ. в доказателствена тежест на ответника е да установи, че е възстановил на ищеца получената без правно основание сума.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Уговорката по чл. 4, ал. 2 от договора за потребителски кредит за заплащане на неустойка в размер на 150 лева за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение – банкова гаранция е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите □ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта и нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.

Ответникът не оспорва поддържаните от ищеца твърдения, че кредитополучателят по договора е извършил плащания по процесната нищожна клауза, поради което даденото подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД. Следва да бъде отбелязано, че с молба-уточнение от 06.02.2024 г. ищецът е изложил твърдения, че е заплатил в полза на ответника по процесната нищожна клауза изцяло сумата в размер на 150 лева., а ответникът 3 в срока по чл. 131 ГПК сочи, че действително заплатената от Д. Г. Г. , ЕГН 9307286382, с постоянен адрес в гр. София, ул „Вардар“ № 6 неустойка е в размер на 150 лева. При съобразяване на диспозитивното начало в гражданския процес съдът приема, че е сезиран с осъдителен иск за сумата в размер на 130 лева (частичен от общо платена сума в размер на 147,79 лв.), която сума от своя страна следва до бъде възстановена от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, седалище и адрес на управление гр. София, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46, представлявано от Галин Тодоров Тодоров на кредитополучателя на основание дадена на нищожно основание. Предвид изложеното предявеният осъдителен иск съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде уважен в цялост в едно със законната лихва считано от подаване на исковата молба 29.03.2023 г.

С оглед установяване с категоричност на коя дата, какви суми са платени от стана на ищеца в полза на ответника, на какво основание и как са били отнесени счетоводно платените суми съда с Определение № 26329/30.10.2025 г. допуска назначаване на съдебносчетоводна експертиза, която да отговори на поставените с исковата молба въпроси, като определя депозит за вещо лице в размер на 300 лв. платим от ищеца.

С оглед изхода от спора съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сторените от ищеца съдебни разноски следва да бъдат възложени в тежест на ответника. Във връзка с отхвърлянето на осъдителената претенция поради плащане в хода на делото следва да бъде отбелязано, че с Определение № 674/23.11.2011 г. по ч. гр. дело № 597/2011г. по описа на ВКС, ІV ГО е разяснено, че отговорността за разноски като гражданско облигационно правоотношение е правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. При погасяване на изискуемо задължение в хода на производството, което обуславя неоснователност на иска, именно ответникът с поведението си (неизпълнявайки парично задължение с настъпил падеж) е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е погасил дълга си преди процеса. Без значение е причината, поради която не е изпълнил. Достатъчно е, че именно липсващото доброволно изпълнение е принудило ищеца да потърси съдебна защита на правото си, съответно извършените с оглед тази защита разходи ще следва да му бъдат възстановени от ответника. Предвид изложеното и доколкото ответникът не е погасил вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ГПК в хода на делото разноските следва да бъде възложени в негова тежест.