Решение № 852 от 26.06.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 852 гр. Пловдив, 26.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело № 20245300501278 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Въззивният съд е сезиран с жалба депозирана от „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление в София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, чрез пълномощника по делото юрисконсулт Д.Д., против решение №1143/14.03.2024г. постановено по гр.д.№2737/2023г. по описа на РС-Пловдив,ХІІ гр.с., в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове за осъждането на М. Л. К. , ЕГН ********** , от град Пловдив , ул. ***, да му заплати по договор за потребителски кредит № 202201180502030108/ 18.01.2022 г. главница за разликата над уважения размер от 118 лева до пълния предявен размер от 374 лева, както и сумата от 20 лева-възнаградителна лихва по договора за кредит за периода

19.11.2022г.-19.01.2023г.

Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната част. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което да уважи исковите претенции на жалбоподателя.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата М. Л. К. , ЕГН **********, чрез процесуалния представител адвокат Е. И., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение.

1

Пловдивският окръжен съд след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Първоинстанционният съд е приел, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № 202201180502030108/ 18.01.2022 г. е недействителен, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК е постановил потребителят да върне само чистата стойност на кредита след приспадане на заплатените от него суми в размер на 118 лева, ведно със законната лихва за забава върху същата за периода от датата на насрещната искова молба – 19.04.2023 г. до окончателното и плащане, като разликата до пълния предявен размер на претенцията от 374 лева предявеният иск е отхвърлен, като неоснователен. Доколкото съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита, то съдът е отхвърлил акцесорната искова претенция за заплащане на възнаградителна лихва от 20 лева, дължима за периода 19.11.2022г.-19.01.2023г.

Недоволен от постановения съдебен акт е останал жалбоподателят, чийто основен довод е, че размерът на неустойката не следва да бъде включен при изчисляването на ГПР.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/

В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства, които са подробно, пълно и правилно анализирани от първоинстанционният съд.

Спорът пред настоящата инстанция се свежда до това, дали размерът на неустойката следва да бъде включен при изчисляването на ГПР.

Безспорно е, че сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. С В случая, видно от договора, в него е посочен годишен процент на 2 разходите /ГПР/- 49,72%, поради което договорът формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Размерът на посочения в договора ГПР обаче не съответства на действителния такъв съобразно поетите от потребителя задължения.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от представения по делото договор за заем, заемателят се е задължил да заплати неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която се начислява и заплаща заедно с месечните вноски по кредита. В случая от съдържанието на договора е видно, че уговорената в договора неустойката за непредоставяне на обезпечение не е била включена в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането й са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му. Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите , които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид неточното посочване на ГПР в договора за кредит потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на 3 разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Мотивиран от гореизложеното настоящият съдебен състав споделя направеният от първоинстанционният съд извод, че е налице нарушение на императивната разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с оглед на което процесният договор се явява е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи. Ето защо кредитополучателят дължи връщане само на остатъка от главницата, след приспадане на заплатените от него суми. Тъй като по договора кредитополучателят дължи връщане на главница в размер от 1000 лева, а е заплатил сумата от 882 лева, то дължи връщане на кредитодателя главница в размер от 118 лева.

Гореизложеното обосновава извода, че като е отхвърлил насрещния иск на търговското дружество за разликата над сумата от 118 лева до пълния предявен размер от 374 лева за изискуема главница, както и предявения иск за заплащане на сумата от 20 лева възнаградителна лихва, дължима за периода 19.11.2022г.-19.01.2023г. първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, който в обжалваната част следва да бъде потвърден, а жалбата като неоснователна оставена без уважение.

С оглед изхода на спора и на основание и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата търговското дружество-жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И., с БУЛСТАТ: 180978004, оказало безплатна правна помощ на М. Л. К. , ЕГН **********, пред въззивната инстанция адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева.Така определения размер на възнаграждението съдът съобрази със задължителното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С438/22/, според което съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004 г. и при определяне на отговорността за разноски следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на делото. В конкретния случай материалният интерес по делото е нисък – в размер от 276 лева, претенциите произтичат от един правопораждащ юридически факт, делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, а производството пред въззивния съд е приключило в едно съдебно заседание, в което пълномощникът на въззиваемата не се е явил и не са събирани доказателства. Предвид горното съдът намира, че справедливия размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на въззиваемата възлиза в посочения размер на 100 лева.

Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд

РЕШИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА решение №1143/14.03.2024г. постановено по гр.д.

№2737/2023г. по описа на РС-Пловдив,ХІІ гр.с., в частта, с която са отхвърлени предявените от „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421 искове за осъждането на М. Л. К. , ЕГН ********** , от град Пловдив, ул. ***, да му заплати по договор за потребителски кредит № 202201180502030108/ 18.01.2022 г., главница за разликата над уважения размер от 118 лева до пълния предявен размер от 374 лева , както и сумата от 20 левавъзнаградителна лихва по договора за кредит за периода 19.11.2022г.19.01.2023г.

В необжалваната част, решение №1143/14.03.2024г. постановено по гр.д.№2737/2023г. по описа на РС-Пловдив,ХІІ гр.с, е влязло в законна сила.

ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3/Литекс Тауър/, ет. 10, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И., с БУЛСТАТ: 180978004, сумата от 100 лева , представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на М. Л. К. , ЕГН **********, пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване .

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5