Решение № 2957 от 20.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2957 гр. С., 16.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира И.а

Членове:

Райна Мартинова

Петър Милев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петър Милев Въззивно гражданско дело № 20221100501103 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20197525 от 12.10.2021г., постановено по гр. д. № 24216/2020г. по описа на СРС, 65 състав, е отхвърлен предявеният от Н. В. Т., ЕГН **********, против „С. М.“ АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл.200, ал.3, вр. ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 42 579 лева, представляваща обезщетение за претърпени вследствие на трудова злополука от 19.04.2017г. имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между възнаграждението, което ищецът би получил и пенсията за инвалидност и трудовото му възнаграждение, което е получавал в периода от 15.06.2018г. до 01.04.2022г. или до настъпване на законна причина за прекратяване или за изменение на размера на задължението, ведно със законната лихва от 12.06.2020г. до окончателното й заплащане.

Със същото решение ответникът „С. М.“ АД, ЕИК *******, е осъден да заплати на Н. В. Т., ЕГН **********, на основание чл.150, вр.чл.262, вр. чл.143 от КТ и чл.86 от ЗЗД сумата в размер на 338,03 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 18.03.2017г. до 31.03.2017г., ведно със законната лихва от 12.06.2020г. до окончателното й заплащане; сумата от 106,85 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 338,03 лв. за периода от 01.05.2017г. до 11.06.2020г.; сумата в размер на 675,36 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.04.2017г. до 18.04.2017г., ведно със законната лихва от 12.06.2020г. до окончателното й заплащане; сумата от 207,58 лв.

,представляваща мораторна лихва върху главницата от 675,36 лв. за периода от 01.06.2017г. до 11.06.2020г. Исковете по чл. 150, вр.чл.262, вр. чл.143 от 1

КТ и чл.86 от ЗЗД, предявени от Н. В. Т. срещу „С. М.“ АД, са отхвърлени за разликата от уважения размер от 338,03 лв. до пълния предявен размер от 1393,60лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 18.03.2017год. до 31.03.2017год.; за разликата от уважения размер от 106,85лв. до пълния предявен размер от 440,54 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 1393,60 лв. за периода от 01.05.2017г. до 11.06.2020г.; за разликата от уважения размер от 675,36лв. до пълния предявен размер от 1286,40 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.04.2017г. до 18.04.2017г.; за разликата от уважения размер от 207,58 лв. до пълния предявен размер от 395,58 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 1286,40 лв. за периода от 01.06.2017г. до 11.06.2020г.

Срещу решението в частта, с която е изцяло отхвърлен предявеният иск по чл.200 от КТ, както и в частта, с която са частично отхвърлени исковете по чл. 150, вр.чл.262, вр. чл.143 от КТ и чл.86 от ЗЗД, е подадена въззивна жалба от ищеца Н. В. Т., в която са изложени съображения за неправилност на решението в неговите обжалвани части. По отношение на иска по чл.200 от КТ въззивникът счита, че по делото липсват доказателства, от които да се установи, че „Д.З.“ АД му е заплатил сумите от 117 281,07 лева, 1882,17 лева и 150 лева. Били представени единствено ликвидационни актове, но от тях не се доказвало реалното заплащане на застрахователно обезщетение, като освен това същите били неподписани в графата „извършил плащането“. Плащането на посочените суми следвало да се установи единствено с платежни документи, каквито не били представени по делото. Поради това, неправилно било уважено възражението на работодателя по чл.200, ал.4 от КТ за приспадане на застрахователно обезщетение, като в тази връзка е посочил, че ликвидационният акт, с който е разпоредено бъдещо плащане, не може да се приеме като доказателство за извършено плащане, щом няма доказателства за това. Във връзка с отхвърлената част на предявените искове за заплащане на възнаграждение за извънреден труд въззивникът счита, че от представения по делото трудов договор се е установило, че е работил при подневно отчитане на работното време – 7 часов работен ден, при петдневна работна седмица, а от показанията на разпитания свидетел било видно, че работното време на служителите през 2017г. е било 12 часа. По делото ищецът представил графици за м.03 и м.04.2017г., по които работил и които не били оспорени от ответника, като разпитаният свидетел посочил, че Н. Т. е работил по тях.

Представената от ответника в последното заседание отчетна форма за отработено време не следвало да се взима предвид, тъй като възможността за ангажиране на доказателства била преклудирана, а и от нея не се установявало количеството положен извънреден труд, тъй като била частен документ, който не носи подписа на ищеца и установява благоприятни за работодателя факти. Моли решението да бъде отменено в неговите обжалвани части, а предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ответника „С. М.“ АД, с който я оспорва като неоснователна.

Твърдените от ищеца вреди не били настъпили като резултат от трудовата злополука. Неоснователно се претендирало обезщетение за бъдещи имуществени вреди, чието настъпване било несигурно, а техният размер бил неустановим. Неработоспособността на въззивника се дължала не само на трудовата злополука, а и на други фактори. Невъзможността ищецът да си 2 намери работа била недоказана, така както не било доказано още, че експертните решения на ТЕЛК са влезли в сила, тяхното действие и правни последици. Поддържа възражението си за съпричиняване на вредоносния резултат поради допусната груба небрежност, направено пред първата инстанция, като в тази връзка е посочил, че между страните е налице влязло в сила решение по гр.дело № 77212/2017г. по описа на СРС, 79 с-в, в което било прието, че размерът на съпричиняване възлиза на 50%. Твърди, че въззивникът не е работил извън установеното работно време, като не било доказано в кои дни е полаган извънреден труд, с каква продължителност е бил той и каква работа и била извършена. Било установено сумирано изчисляване на работното време, при което извънреден труд би имало, ако нормата работно време е превишена, но тази хипотеза не била налице.

Поддържа възражението си за изтекла погасителна давност по отношение на предявените вземания. Посочил е, че следва да бъдат приспаднати всички обезщетения за безработица, получени от работника за периода 23.07.2018г.23.07.2019г., както и трудовото възнаграждение, което е било получавано от други работодатели, пенсия за инвалидност и пенсия за осигурителен стаж и възраст. На приспадане подлежало и полученото от въззивника застрахователно обезщетение от „Д.З.“ АД във връзка с настъпилата трудова злополука, като неговото получаване се установявало от събраните доказателства. Едва във въззивната жалба било направено оспорване, че такова застрахователно обезщетение не е получено, като в хода на първоинстанционното производство ищецът не оспорил нито този факти, нито документите, представени от застрахователя. Счита, че решението в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца искове, е правилно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира и разноски.

Подадена е въззивна жалба и от ответника „С. М.“ АД, с която се обжалва решението на районния съд в частта, с която са частично уважени предявените от ищеца искове по чл. 150, вр.чл.262, вр. чл.143 от КТ и чл.86 от ЗЗД за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд и обезщетение за забава. Изложени са доводи за неправилност на решението в тази част, като в тази връзка въззивникът счита, че съдът не е изложил съображения защо е възприел изводите на вещото лице по счетоводната експертиза в една част, а в друга – не. Липсвали обосновани мотиви кои графици за работа са били възприети от съда при определяне часовете извънреден труд, а освен това ищецът не успял да докаже часовете на реално отработено време извънреден труд за всеки ден от исковия период. Тези обстоятелства не се установявали от разпитания свидетел, който бил колега на ищеца, тъй като същият заемал друга длъжност и при изцяло различно работно място, като нямал преки възприятия колко часове нощен извънреден труд са били отработени през процесния период. Самият той заявил, че не знае колко извънреден труд е полаган от ищеца, като от неговите показания се установявало само, че ищецът е полагал труд при 12 часови смени, както и че двамата с Н. Т. се засичали на работа инцидентно. Въззивникът е посочил, че работникът не е полагал труд извън установеното за него работно време по график при сумирано отчитане на работното време, като е допълнил, че при установеното сумарно изчисляване на работното време извънреден труд би имало, само ако нормата работно време е превишена. От заключението на вещото лице се установявало, че сумите за доплащане на ищеца са в размер на 48,42 лева за периода 18.03.2017г. – 31.03.2017г. и в размер на 68,64 лева за периода 01.04.2017г. – 18.04.2017г. след преизчисляване на нощните часове 3 в дневни. Неправилно било отхвърлено и възражението на въззивника за изтекла погасителна давност, като отново съдът не изложил мотиви в тази връзка. Допълнил е, че не му е била изпращана покана за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд, което не било съобразено от съда. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК Н. В. Т. е подал отговор на въззивната жалба, депозирана от „С. М.“ АД, с който я е оспорил като неоснователна. От приетия по делото трудово договор се установявало, че работникът Н. Т. е работил при подневно отчитане на работното време с продължителност на работния ден от 7 часа и при петдневна работна седмица. От показанията на разпитания свидетел било видно, че работното време на служителите през 2017г. е било 12 часа. Не били представени доказателства за сумираното изчисляване на работното време. Представените от ищеца графици за м.03 и м.04.2017г. не били оспорени от ответника, като разпитаният свидетел заявил, че Н. Т. е работил по тях, след като му били предявени по време на разпита, поради което положеният извънреден труд следвало да се определи по тях.

Изложил е съображения, че претендираните вземания не са погасени по давност, тъй като трудовото възнаграждение съгласно чл.5 от трудовия договор следвало да се изплаща до 30 число на месеца, следващ месеца, за който е дължимо. При това положение давността за възнаграждението за извънреден труд за м.03.2017г. започвала да тече от 01.05.2017г., а за м.04.2017г. – от 31.05.2017г. След съобразяване на чл.3, т.2 от ЗМДВИП, процесните вземания за месец март и април 2017г. биха били погасени по давност съответно на 08.07.2020г. и на 07.08.2020г., а производството пред районния съд било образувано на 12.06.2020г. Не била нужна и покана, с която работодателят да бъде поставен в забава за изплащане на трудовото възнаграждение за извънреден труд, тъй като в трудовия договор бил уговорен срок за неговото изплащане. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната от „С. М.“ АД част.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 2010249/12.06.2020г. на ищеца Н. В. Т., с която е предявил срещу ответника „С. М.“ АД осъдителен иск с правно основание чл.200, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука от 19.04.2017г., в размер на 42 579 лева, представляващи разликата между възнаграждението, което би получавал ищецът, и пенсията за инвалидност и трудовото възнаграждение, което е получавал в периода от 15.06.2018г. до 01.04.2022г. или до настъпване на законна причина за прекратяване или изменение на размера на задължението, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, както и осъдителни искове с правно основание чл.150, вр.чл.262 от КТ и чл.86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1393,60 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 18.03.2017г. до 31.03.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, сумата от 440,54 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от 1393,60 лева за периода от 01.05.2017г. до 11.06.2020г; сумата в размер на 1286,40 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 4