Решение № 212 от 09.01.2023, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 212 гр. Варна, 23.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно гражданско дело № 20223000500444 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на Д. Т. С. от гр. Варна чрез адв. Д. М. против решение № 520/26.04.22г. по гр.д. № 349/21г. на ВОС, с което е отхвърлен иска му срещу С. Г. Щ. от гр. Варна, за заплащане сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за ползването, от което е лишен чрез упражняваното от ответницата недобросъвестно владение върху недвижим имот, находящ се в гр. Варна, *** и представляващ: самостоятелен обект с идентификатор ***, с административен адрес гр. Варна, ***, разположен на първия жилищен етаж с площ от 76.37 кв.м, ведно с прилежащото избено помещение № 2 с площ от 11.27 кв. м., както и 8.15% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в периода от 01.02.2016 година до 01.02.2021 година, на основание чл. 73, ал. 1 ЗС; и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 800 лв., представляваща сторените разноски по списък, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Във въззивната жалба е изложено, че решението е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон и превратно тълкуване на гласните доказателства. Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявения иск. В допълнение на въззивната жалба, депозирано извън срока за въззивно обжалване, но в срока за изправяне на нередовностите на въззивната жалба, въззивникът поддържа, че на 01.06.18г. той е поискал от ответницата предаване на владението върху имота, с което е прекратил устния договор за заем за послужване.

1

Ответницата е твърдяла, че владее имота за себе си, както и че е предала владението му на ищеца през м. 12.2020г., но по делото е било установено, че имотът окончателно е бил освободен в края на м. 01.21г., а ключът е бил предаден на 17.12.21г. Поради това се поддържа, че от датата на поканата на 01.06.18г. до датата на предаването владението върху имота, ответницата го е ползвала без основание, за което дължи обезщетение. Претендират се разноските по делото.

В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната страна С. Г. Щ. чрез адв. Б. Р., с който същата е оспорена като неоснователна. Споделят се изцяло изводите на съда в обжалваното решение, че не са налице предпоставките на чл. 73 от ЗС (дадената от съда правна квалификация на иска, съответстваща на изложените твърдения по фактите и отправения петитум в исковата молба). Поддържа се, че ответницата е осъществявала фактическа власт върху имота като държател, а не като владелец. Освен това ищецът не е установил размерите на обогатяването и обедняването като критерии, заложени в нормата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за да се определи размера на дължимо обезщетение. Евентуално се поддържа, че искът е частично неоснователен, тъй като процесният имот е притежаван от ищеца и неговата съпруга в режим на съпружеска имуществена общност, поради което и ищецът би имал правото на ½ от дължимото обезщетение.

Освен това за периода от 01.02.16г. до датата на получаване от ответницата на препис от исковата молба, по която е било образувано гр.д. № 153/19г. на ВОС, Щ. е ползвала имота на правно основание – по безвъзмезден договор за заем за послужване, сключен с ищеца и неговата съпруга. Евентуално – ако се намери предявеният иск за основателен, то се поддържа направеното възражение за прихващане с паричното вземане на ответницата за извършени разноски в имота на ищеца. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноските по делото.

В с.з. становищата се поддържат чрез процесуални представители. В указания от съда срок последните са депозирали и писмени бележки, в които се аргументират изложените във въззивната жалба и в отговора й становища.

За да се произнесе настоящият състав на съда съобрази следното по предмета на делото:

Първоинстанционното производството е образувано по предявена на 08.02.21г. искова молба от Д. Т. С. против С. Г. Щ. за осъждането й да му заплати сумата от 30 000 лв. като обезщетение за ползите, от които същият е бил лишен за периода от 01.02.16г. до 01.02.21г. поради едноличното ползване от ответницата на собствения му недвижим имот, представляващ апартамент с идентификатор ***, в гр. Варна на ул.

„Козлодуй“, № 66, първи етаж, след отпадане на основанието за ползването му с негово съгласие, ведно със законната лихва върху сумата. Наведени са били твърдения, че въз основа на извършена доброволна делба от 27.12.06г. на построената жилищна сграда в дворното място в гр. Варна на ул.

2

„Козлодуй“, № 66, ищецът е придобил в дял и станал изключителен собственик на посочения по-горе апартамент. Съседният на този имот апартамент с идентификатор ***, в гр. Варна на ул.

„Козлодуй“, № 66, първи етаж, е бил собственост на семейството на сина му Е.Д. Т. и неговата съпруга – ответницата С. Щ.. Твърди, че след изграждане на жилищната сграда, ищецът е предоставил въз основа на устна уговорка на сина и снаха си и на техните две деца, ползването на собствения си апартамент. Между двата апартамента била изградена функционална свързаност. С влязло в сила на 22.07.09г. решение по гр.д. № 6910/08г. на ВРС бракът между сина на ищеца и ответницата е бил прекратен като ползването на семейното им жилище с идентификатор *** е било предоставено на Щ.. Тя обаче продължила да ползва и апартамента на ищеца и на съпругата му, които нямали нищо против. Същевременно обаче се твърди, че още в края на 2009г. ищецът е поканил бившата си снаха да му върне имота, но тя му отказала. Последвали периодични покани, които останали безрезултатни. Ищецът предявил иск за предаване владението на имота на осн. чл. 108 от ЗС, по който е било образувано гр.д. № 153/19г. на ВОС. По това дело ответницата е релевирала възражение за придобиването на имота на ищеца въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност въз основа на владение, осъществявано през периода от 2009г. до подаване на ревандикационния иск. С постановеното по делото решение ответницата е била осъдена да предаде владението върху собствения на ищеца апартамент с идентификатор ***. Съдебното решение обаче все още не било изпълнено към датата на подаване на настоящата искова молба и ответницата продължавала да е във владение на имота и не желае да си уредят отношенията във връзка с неговото ползване. Стойността на това обезщетение за процесния период ищецът намира, че се равнява на наема, който той би получил при отдаването му под наем – по 500 лв. на месец, или при 60 месеца по 500 лв. дължимата сума е в размер на 30 000 лв.

С уточняваща молба от 06.04.21г. (трета по ред) ищецът е посочил, че процесният апартамент е бил закупен изцяло с лични средства, дадени от баща му и поради това имотът представлявал негова лична собственост.

С молба от 30.07.21г. ищецът е навел твърдение, че след развода между ответницата и сина му, той и съпругата му не са възразили („са позволили“) на С. Щ. да ползва процесния апартамент, съобразявайки се и с нормата на чл. 56, ал. 3 от СК. След предприемането на действия от ответницата по разпродажба на имущество, придобито в СИО и по предявени претенции против самия ищец, последният е отправил многократни предупреждения ответницата да освободи имота му. Поради последвалите откази ищецът е бил принуден да предяви иск по чл. 108 от ЗС против ответницата относно процесния апартамент.

С уточняваща молба от 01.03.22г. ищецът е посочил, че до прекратяването на брака със сина му, ответницата е държала имота с негово съгласие и без противопоставяне, а след това – същата с поведението и 3 намеренията си е демонстрирала владение на имота, въпреки противопоставянето от страна на ищеца (л. 148 от първонистанционното дело). Уточнението е направено във връзка с постановеното от първоинстанционния съд определение № 607/13.02.22г., с което е бил допълнен доклада по делото, че би могло да се приеме, че с постановеното решение № 260015/08.09.20г. по в.гр.д. № 230/20г. на ВАпС е постановено предаване на държането на апартамента, тъй като съдът по посоченото дело е приел в мотивите си, че ответницата не упражнява владение, а държане.

В подадения отговор на исковата молба ответницата е признала, че между ищеца и неговата съпруга от една страна и С. Щ. и нейното семейство от друга страна, е бил сключен договор за заем за послужване, по силата на който първите са предоставили на ответницата, бившия й съпруг и на техните деца описания апартамент за безвъзмездно ползване. Изразено е становище, че е недопустимо инцидентното установяване в рамките на настоящото производство наличието на трансформация на лично имущество при придобиването на описания апартамент. Изложено е, че още при строителството на жилищната сграда двата апартамента са били функционално свързани като разделящата ги стена не била изградена (понадолу се твърди, че е била премахната) и по този начин се образувало едно общо помещение, в което се влизало от една обща входна врата, откъм стълбищната площадка на етажа. Съседните тераси на двата апартамента също били съединени в една обща. След развода на ответницата със сина на ищеца е била постигната допълнителна уговорка, че ищецът ще продължи да предоставя за безвъзмездно ползване имота си на С. и на децата й, докато последните навършат пълнолетие (това твърдение е уточнено с молба от 06.07.21г. – л. 46, в която е посочено, че предоставянето на имота за ползване е било препотвърдено в началото на 2010г.). Отрича ищецът и неговата съпруга да са заявявали желание да им се върне владението върху апартамента им. Въпреки това обаче последните под давление на сина си са предявили ревандикационния иск. Непосредствено след влизането в сила на решението по последния, ответницата е извършила фактическото разделяне на двата апартамента, изграждайки стена между тях, която шумоизолирала, а освен това е изградила преграда и между терасите. Било извършено разделение и на електрическата инсталация на жилищата и владението на апартамента било предадено на ищеца през м. 12.2020г. Поради това се поддържа, че исковата претенция е неоснователна за периода от 01.12.20г. до 01.02.21г. (изявление на л. 73). Освен това по време на ползването на апартамента на ищеца и със знанието и без противопоставянето на собствениците му, ответницата през 2001г. (уточняването на годината е извършено с молба от 01.09.21г.) е осъществила подобрения в същия, тъй като при приключването на строителството апартаментът е бил негоден за обитаване и се нуждаел от довършителни работи (с уточняваща молба от 01.09.21г. ответницата е посочила, че в момента на предоставянето на апартамента от ищеца, жилището е било само на циментова замазка на 4 подовете и мазилка по стените, имало е поставена ПВЦ дограма).

Подобренията се изразявали в следните извършени СМР: а/ хидро- и топлоизолация на пода на апартамента – 17 кв. м, с цена за 1 кв. м. 45 лева или общо на стойност 765 лева; б/ 3 бр. интериорни врати, всяка на стойност 220 лева – общо 660 лева; в/ 1 бр. входна врата - 1200 лева; г/ фаянс в баня, килера и на терасите, общо 42 кв.м. с цена за кв. м. от 20 лева – общо 840 лева; труд за полагането на фаянса – 900 лева; тоалетна чиния в банята с цена 100 лева, душ кабина с цена 250 лева и мивка със смесител 200 лева; д/ ламинат общо 52 кв. м – общо 1660 лева; е/ алуминиева дограма, поставена на двете тераси на апартамента (остъкляване) – 2000 лева; ж/ шпакловка и декоративна мазилка на стените на апартамента – 29 кв.м, общо на стойност 1160 лева; з/ окачен таван за баня (барисол) – 600 лева.

С молба от 17.09.21г. ответницата е допълнила, че подобренията са били извършени преди процедурата по въвеждане на сградата в експлоатация, тъй като строителят не е изпълнил задължението си да снабди сградата с акт обр. 16.