Решение № 4584 от 23.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4584 гр. Пловдив, 23.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330108094 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредито“ ЕООД, ЕИК: 204554530, против Н. Г. Ч., ЕГН: **********, с която са предявени обективно и кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.

1 от ГПК, във връзка с чл. 415 от ГПК, във връзка с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 500 лева – главница по Договор за паричен заем с № ** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 22.11.2023 г. до окончателното плащане на сумата; 56,33 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 22.12.2022 г. – 21.11.2023 г., както и сумата от 110 лева дължима такса за експресно разглеждане на заем; 105 лева – разходи за ползване на човешки ресурси, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 7973/23.11.2023г. по ч.гр.д. № 17047/2023г. по описа на ПРС, VIII гр. състав.

Ищецът излага, че на ** г. сключил с ответника процесния договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника била предоставената в заем сумата от 500 лева. Твърди се, че във връзка с отпуснатия заем било уговорена заплащането от ответника на сумата от 110 лева такса за експресно разглеждане, както и сумата от 105 лева разходи за ползване на човешки ресурс. Твърди се, че към настоящия момент сумите не са заплатени от страна на ответника. Моли за уважаване на иска и присъждане на направените по 1 делото разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от страна на ответника, с който се поддържа становище за неоснователност на предявените искове. Възразява се за недействителност на процесния договор за кредит. Ответникът счита, че дължи само главницата по процесния договор и не дължал заплащане на никакви други такси и лихви.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 7973/23.11.2023г. постановена по ч.гр.д. № 17047/2023г. по описа на ПРС, VIII гр. състав е разпоредено ответникът да заплати на ищеца процеснте суми, както и разноските в заповедното производство.

Заповедта за изпълнение е връчена редовно на длъжника по реда на чл.

47, ал. 5 ГПК, като в законоустановения едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът е предявил настоящите искове, които са в пълен идентитет със заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо и съдът намира, че предявените установителни искове по реда на чл.422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок, имащо за предмет същите вземания.

Относно тяхната основателност, съдът намира следното:

Страните не спорят относно факта на сключване на процесния договор по реда на ЗПФУР, както и относно неговите параметри. Предвид изложеното съдът приема, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по Договор за паричен заем с № ** г., сключен чрез средствата за комуникация от разстояние.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като Т.а, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В отговора е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за 2 посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 0 %, а възнаградителната лихва е 0 %, но същевременно дължимата „такса ангажимент“ и такса „експресно разглеждане на заем“ водят до оскъпяване на кредита и е следвало същите да бъдат отразени в ГПР. Невключването им поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросните клаузи от договора за „такса ангажимент“ и такса „експресно разглеждане на заем“ очевидно заобикалят закона и накърняват правата на другата страна по облигационното отношение. В ОУ на договора е записано, че това е незадължителна услуга, която не е условие за сключване на кредита, а може да бъде избрана от заемателя по негово желание. Кредиторът обаче не доказва наличието на тези обстоятелства, предшестващи сключването на договора, като по делото не са представени писмени доказателства, от които да е видно, че действително потребителят е избрал да се възползва от тази допълнителна услуга. Не става и ясно дали клиентът има право на избор и на обикновена заявка, без приоритетно разглеждане, нито пък за колко време се взема становище от кредитора в единия или в другия случай, за да се прецени експресността на заявката. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя.

На основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за експресното разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл.

10а от ЗПК. С предвиждането на тази такса се заобикаля и разпоредбата на чл.

19 ал. 4 от ЗПК, защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните престации, а също е в нарушение на добрите нрави.

Според договора за кредит ГПР е 0 %, но това не е размерът на 3 действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за таксата за експресно разглеждане, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за бързо одобрение прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.

10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук е налице една нищожна кредитна сделка.

Предвид констатираната от съда нищожност на договора за кредит на посочените основания не е необходимо излагане на повече съображения по същество, защото законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита. В този смисъл претенцията на ищеца спрямо ответника за цялата непогасена главница по кредита в размер на 500 лева, видно от представената от кредитора разписка за превод на сумата и липса на насрещно доказване от длъжника, че тя е платена, следва да се уважи.

В случая е без значение обстоятелството, че в настоящото производство главницата се претендира на договорно основание, като това обстоятелство не 4 следва да води до отхвърляне на иска за главница.

Нормата на чл. 23 от ЗПК не е пречка за присъждане на заетата сума, дори и в хода на делото да се установи, че договорът за кредит е недействителен. Това е така, защото съответният законов текст цели да уреди отношенията между страните по потребителския кредит при установяване на неговата недействителност. Тя следва да намери приложение и в хипотеза като настоящата- предявен иск по чл. 422 от ГПК, доколкото въпросът за недействителността на договора обичайно възниква и се разглежда именно в подобно производство на предявен иск от кредитор срещу длъжник, основан на сключен договор за кредит. Противното би означавало кредиторът да бъде принуден да води повторен процес, в който по правилата за неоснователно обогатяване да претендира връщане на тази дадена в заем сума, което освен, че не е целесъобразно с оглед процесуална икономия, се явява и безпредметно, защото разпоредбата на чл. 23 ЗПК възпроизвежда общите правила на чл. 34 и чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, които са основанието за този евентуален бъдещ иск на кредитора.