Решение № 5806 от 25.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5806 гр. София, 25.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100507913 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 4335/21.03.2023 г., постановено по гр.д. № 22697/2022 г. на Софийски районен съд, 43 състав, са отхвърлени предявените от „А.И.” ООД срещу Е.

И. З. главен осъдителен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1800,00 евро, с левова равностойност 3520,49 лева, представляващи неустойка по сключен между страните договор от 09.05.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.04.2022 г. до окончателното изплащане, и главен осъдителен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 363,79 лева, представляваща обезщетение за забава в плащането на неустойката, начислено за периода 27.12.2017 г. – 28.04.2022 г.

С горепосоченото решение СРС е отхвърлил и предявения от „А.И.” ООД срещу Е. И. З. евентуален осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 51 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 540,00 евро, с левова равностойност от 1056,15 лева, представляваща незаплатено възнаграждение в размер на 3 % с ДДС от продажната цена на поетото от ответника задължение съгласно условията на сключения между страните договор от 09.05.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.04.2022 г. до окончателното изплащане.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК СРС е осъдил ищеца „А.И.” ООД да заплати на ответника Е. И. З. сумата от 1000,00 лева – направени по делото разноски.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че по делото не се доказва възникване на облигационно отношение между страните. Предвид това СРС е счел, че ответникът не може да изпадне в неизпълнение, респ. не дължи 1 неустойка. По евентуалния иск СРС е формирал извод, че не се дължи възнаграждение, тъй като не е доказано сключване на договор за посредничество.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „А.И.” ООД.

Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа се, че СРС е приложил неправилно материалния закон, като е приел, че по делото се касае за договор за посредничество вместо за договор за поръчка. Твърди се, че задълженията на въззивника са изпълнени с предоставяне на имота за оглед. Поддържа се, че въззиваемият нарушил задълженията си по договора, като се е свързал директно с продавача на огледания имот, и поР. това е възникнало задължение да се заплати уговорената в договора неустойка. Излагат се подробни съображения, че договорената неустойка не може да е нищожна, а само прекомерна. Твърди се, че показанията на свид. З.а излагат по същество защитната теза на ответната страна, като при разпита си свидетелката е преповторила отговора на исковата молба. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените от „А.И.” ООД осъдителни искове. Претендират се разноски по делото.

Въззиваемият Е. И. З. не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба. В документ, озаглавен „отговор на въззивна жалба“, подаден на 04.07.2023 г., се поддържа, че жалбата е неоснователна, а първоинстанционното решение е правилно. Предвид изложеното се моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поР. което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Основният спорен по делото въпрос е свързан с това има ли валидно сключен договор между страните по делото и с какъв характер е този договор.

Съгласно Определение № 126/22.02.2009 г. по гр.д. № 849/2009 г. на I Т.О. на ВКС „търговското посредничество по смисъла на чл. 49 ТЗ предпоставя фактически действия по сключване на сделките, като в задълженията на посредника не се включват правни действия /сключване на търговски сделки/. Търговският посредник по правило не разполага с представителна власт, не участва в сключването на сделката и не може да замести някоя от страните по нея, както това е възможно при търговския представител. Той има задачата да свърже и подпомогне страните да сключат сделката, като не действа при сключване на сделката нито от свое, нито от чуждо име“. В сходен смисъл е и Решение № 54/10.09.2010 г. по т.д. № 267/2009 г. на II Т.О. на ВКС.

Според уговорките между страните възнаграждението на посредника може да се дължи от едната или от двете страни, които ще сключат сделка вследствие на посредничеството.

От друга страна, договорът за поръчка е мандатен договор, по силата на който 2 едно лице, наречено доверител, възлага на друго, наречено довереник, да извърши определени правни действия. Довереникът действа от свое име, но за сметка на доверителя. Тоест от поръчката възниква косвено представителство, при което правните последици от извършените действия настъпват в патримониума на довереника, а не в този на доверителя.

Предвид твърденията в исковата молба, че ищецът е извършвал фактически действия, то в случая се претендират права от договор за посредничество за покупка на недвижим имот. В тази връзка трябва да се отбележи, че твърдението на „А.И.“ ООД, че се касаело за договор за поръчка, а не за посредничество, са ирелевантни.

Съдът не е обвързан от правната квалификация, давана от страните. Съдът дължи сам да даде правна квалификация с оглед твърденията и събраните по делото доказателства.

По делото е представен Протокол за оглед за покупка на недвижим имот, с който е удостоверено, че на 09.05.2017 г. брокер на въззивника „А.И.“ ООД е предоставил за оглед на въззиваемия Е. И. З. следния недвижим имот: кафене, находящо се в гр. София, ул. „*******, с площ от 27 кв.м. Протоколът е подписан и от двете страни по делото, като не е оспорен в срока за отговор на исковата молба.

В т. 1 от горепосочения протокол е записано, че клиентът (Е. И. З.) дължи възнаграждение на „А.И.“ ООД в размер на 3 % от продажната цена, в случай че се сключи договор за покупко-продажба на огледания имот. В същата точка е записано и че „възнаграждението се дължи поР. самия факт на свързване на страните“.

В т. 2 от протокола е записано, че клиентът има право без допълнително заплащане да използва допълнителни услуги, предоставяни от „А.И.“ ООД, а именно – пълно юридическо обслужване, изготвяне на документи, пълна проверка на собствеността на имота, снабдяване с документи.

В т. 3 от протокола е уговорено, че клиентът (Е. И. З.) няма право по какъвто и да е начин да се свързва с продавача на огледания недвижим имот, да преговаря и да сключва сделка за придобиване на имота без съгласието на „А.И.“ ООД. Посочено е и че при сключване на сделка без посредничеството на „А.И.“ ООД се дължи неустойка в размер на 10 % от посочената в протокола за оглед продажна цена, независимо от цената и условията, уговорени в окончателния договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт.

Съгласно т. 6 от протокола същият е изготвен в два еднообразни екземпляра – по един за всяка страна.

Въззивният съд намира, че от представения протокол може да се заключи, че между страните по делото е сключен договор за посредничество по смисъла на чл. 49 и сл. ТЗ.

Към доказателствените материали е присъединен и нотариален акт за покупкопродажба на предложения за оглед недвижим имот от 11.07.2017 г., по силата на който въззиваемият Е. И. З. е придобил правото на собственост. Предвид това обстоятелство следва да се изследва възникнало ли е вземане за неустойка поР. неизпълнение на задълженията на въззиваемия да не придобива предоставения за оглед имот без съдействието на въззивника.

За да се уважи иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване: 1/ сключване на сделка между страните по делото, по която сделка валидно е уговорена неустойка за неизпълнение на соченото от ищеца задължение; 2/ размера на дължимата се неустойка; 3/ виновно неизпълнение на длъжника; 4/ изпълнение на задълженията на кредитора (да е изправна страна). В този смисъл е Решение № 55/11.09.2015 г. по т.д. № 58/2014 г. на II Т.О. на ВКС.

3

Безспорно прието е както в съдебната практика, така и в правната доктрина, че неустойката има три присъщи функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна.

Съгласно разясненията, дадени в Решение № 50104/11.08.2023 г. по гр.д. № 2639/2022 г. на I V Г.О. на ВКС „обезпечителната функция се изразява в упражняването на косвен натиск върху длъжника за изпълнение на поетото по силата на облигационната връзка задължение под угрозата от настъпването на негативни за него последици. Обезщетителната функция се свързва с репарирането на вредите от неизпълнението и представлява проявление на договорна отговорност. Допустимо е неустойката да има и санкционна (наказателна) функция на основание принципа на договорната свобода, закрепен в чл. 9 ЗЗД“.

В Решение № 181/26.02.2015 г. по т.д. № 4386/2013 г. на I I Т.О. на ВКС е допълнено, че „не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че като форма на договорна отговорност неустойката има и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона е допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и очертаните от законодателя нейни граници.

Тази наказателна функция несъмнено намира приложение тогава, когато размерът на същата е по-голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на закона и на добрите нрави – морална категория, съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап. Именно последните не допускат и използването на договорната неустойка, като средство за несправедливо обогатяване на кредитора“.

По аргумент от Тълкувателно решение от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС неустойка, която излиза извън присъщите й функции, е нищожна поР. противоречие с добрите нрави. Според същото тълкувателно решение съдът извършва преценка за съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави ex officio. Тази преценка се извършва към момента на сключване на договора, обезпечен с неустойката, като се съобразяват спецификите на конкретните договорни отношения.

Съобразявайки цитираната съдебна практика, въззивният съд намира, че уговорената в т. 3 от договора неустойка е нищожна поР. противоречие с добрите нрави. Тази неустойка цели да обезпечи вредите на въззивника, които биха настъпили от сключването на договор между продавача и купувача без съдействието на посредника. В този смисъл вредите, които посредникът би претърпял, се равняват на неполученото от него възнаграждение.

При уговаряне на неустойка, която надвишава с над 3 пъти уговореното възнаграждение се нарушава принципът на справедливостта. Санкционната функция на неустойката не може да оправдае създаването на възможност посредникът да получи обезщетение за вреди в размер на дължимото поначало възнаграждение плюс още малко над два пъти по толкова.

При уговаряне на неустойка с процесното съдържание за кредитора се явява значително по-благоприятно да получи неустойката вместо договореното възнаграждение за посредническата услуга. В този смисъл посредникът може да не оказва необходимото съдействие с цел купувачът да се откаже от това да използва услугите му и директно да контактува с продавача на недвижимия имот.