Решение № 3403 от 30.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3403 гр. Пловдив, 30.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330116809 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Д. Г. Р. срещу „Ай Ти Еф Груп” АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 105.26 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от депозирането на исковата молба в съда - 17.11.2023 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който била предоставена заемна сума в размер на 350,00 лв., разпределена на едномесечна погасителна вноска в размер на 361,96лв., включваща главница, възнаградителна лихва и такса оскъпяване в случай на непредставяне на обезпечение. Сумата била изцяло изплатена на ответника. Сумата от 361,96лв. била формирана от нищожност на клаузите за възнаградителна лихва, уговорена в чл.1.3.1 от договора, т.к. надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени и клаузата за неустойка, намираща се чл.3.3 от договора, съгласно която заемателят се задължавал да предостави в срок от три дни някое от посочените обезпечения. При неизпълнение заемателят дължал неустойка в размер на 3,11лв. на ден за първия ден от периода и 3,11лв. за всеки следващ ден, разпределена с погасителна вноска по кредита. Претендираната сума представлявала сума платена след покриване на главницата по договора, като същата представлявала сбор от възнаградителна лихва - 11,96лв. и неустойка по договора – 93,30лв., за които 1 се твърди да са нищожни. Договорът бил потребителски по чл.9 ЗПК, както и бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК - на основание чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. В случая лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва.

В нарушение на т.10 не бил посочен начин на начисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него.

Определената в договора неустойка представлявала „скрито оскъпяване“ по кредита, тъй като ако била добавена към общата сума за плащане, потребителят щял да установи, че ГПР надвишава 50 %. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Неустойката била нищожна, като уговорена в нарушение на добрите нрави и прекомерност. Била недействителна и на допълнително основание по чл.21, ал.1 ЗПК, противоречала и на материалния закон - чл.71 ЗЗД, чл.33 ЗПК. Поради това е направено искане за осъждане на ответното дружество за заплащане на сума от 105,26 лв., недължимо платена при начална липса на основание по договор за потребителски кредит № ***, след покриване на главницата, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Не се спори, че между страните е сключен договор за кредит № ***, по силата на който бил отпуснат заем от 350 лв. Оспорва се сключеният договор да е нищожен. В договора бил изрично установен годишен лихвен процент в размер на 41 %, както и условията за прилагането му. Не била налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратния размер на законната лихва. Единственото законово ограничени било установено в чл. 19, ал.4 от ЗПК, което било спазено. Твърди, че размерът на лихвения процент и на ГПР са ясно и изрично посочени в договора и че са съобразени с изискванията на чл.19 от ЗПК. Не било налице скрито оскъпяване на кредита. Поддържа, че клаузата за възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, не е прекомерна и неравноправна. Клаузата за неустойката не била нищожна. Сочи, че задължението за неустойка не е разход, който следва да се включи в ГПР, а представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора за кредит. Неустойката не била прекомерна и не нарушавала добрите нрави. Тя била компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение и нейният размер бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната й функция. Чл.71 ЗЗД бил диспозитивна норма, даваща възможност за предприемане на действия по предсрочна изискуемост на дадено вземане. Твърди, че разпоредбата на чл.33 от ЗПК е неприложима, тъй като ограничението за размера на обезщетението по чл.33, ал.2 от ЗПК се прилагало единствено при забава на парични плащания, но не и по отношение на размера на обезщетението за неизпълнение на други задължения на кредитополучателя. Възразява срещу твърденията на ищцата, че е заплатила неоснователно сума в размер на 105,26 2 лева, представляващи възнаградителна лихва и неустойка. Направено е възражение за изтекла погасителна давност, респ. за отхвърляне на предявените искове. Направено е искане за съединяване по реда на чл.213 ГПК на настоящето дело с посочените в отговора дела по описа на ПРС.

Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Ай Ти Еф Груп” АД като заемодател и Д. Г. Р. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 350 / л. 26- 28/. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 41,00%, годишният процент на разходите е 49.66 %, а задължението следва да се погаси за срок от тридесет дни. Съобразно чл. 1.7, вр. чл. 1.8, вр. чл. 1.9 от Договора, до края на следващия ден от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция в размер на дължимата главница и лихва, със срок на валидност от 6 месеца след крайния срок за погасяване на всички задължения или 2) две физически лица- поръчители, всеки от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по- малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат- кредитната история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „редовен“. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка съобразно чл. 3.3 от договора с размер от 3.11 лева на ден за периода, през който договорът е без обезпечение.

Не е спорно между страните, че заемната сума е усвоена от ищцата.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Ай Ти Еф Груп" АД като заемодател и Д. Р. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 350 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на 3 специалния закон- ЗПК.

Във връзка с гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: срокът за погасяване на задълженията по процесния договор за кредит е 30 дни. Въпреки това, съдът счита, че съответно приложение ще намерят нормите на ЗПК, тъй като съобразно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат при договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Съдът счита, че в настоящия случай разходите по договора не са незначителни за потребителя, особено съпоставено с ниския размер на усвоената по договора сума. Предвид изложеното, при обсъждане на твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит, съответно приложение намират нормите на ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 1.7 от Договора. Разпоредбата на чл 1. 7, вр. 1.8 и чл. 1.9 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер на усвоената сума за главница по договора и дължимата възнаградителна лихва.

При неизпълнение на това задължение, съобразно чл. 3.3 от договора, длъжникът дължи на кредитора неустойка в размер от 3.11 лева на ден.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 1.7, вр. чл. 1.9 и чл. 3.3 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 1.9 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в нисък размер ( 350 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ).

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними 4 от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ( изрично в отговора на исковата молба ответникът посочва, че в ГПР като разход е включена единствено възнаградителната лихва). В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.