Решение № 6556 от 31.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6556 гр. София, 31.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Г, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100510907 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК.

Образувано е по жалба вх. № 11301/21.07.2025 от регистъра на ЧСИ, на ЗД „Бул Инс“ АД срещу постановление за разноски, обективирано в съобщение изх. № 14347/10.07.2025г. по изпълнително дело № 509/2025г. по описа на ЧСИ А.Б., в частта, в която е отказано намаляване на адвокатското възнаграждение.

Жалбоподателят навежда доводи, че приетото от ЧСИ адвокатско възнаграждение е прекомерно, предвид фактическата и правна сложност на делото.

Излага съображения, че е лицензирано застрахователно дружество, което действа под контрола на Комисията за финансов надзор, поради което и не би избегнало принудителното изпълнение. По делото липсват данни процесуалният представител на взискателя да е извършвал каквито и да е действия, освен подаване на молба за образуване на делото. Според жалбоподателя липсват доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение. Счита, че не следва да се начислява ДДС. Моли да бъде отменено постановлението за разноски, обективирано в съобщение изх. № 14347/10.07.2025г. по изпълнително дело № 509/2025г. по описа на ЧСИ А.Б., като разноските бъдат намалени на 200 лв.

В срока по чл. 436, ал. 3 от ГПК взискателят е депозирал възражение по подадената жалба. Намира същата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Излага доводи, че в самия договор за правна защита и съдействие се съдържа клауза за изплащането на възнаграждението. Счита, че платеното възнаграждение не е прекомерно, с оглед материалния интерес, който овен главницата 1 от 40210 лв. включва и законната лихва.

ЧСИ А.Б. е депозирал мотиви, в които изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че няма основание за намаляване на адвокатското възнаграждение, тъй като според съдебния изпълнител същото съответства на фактическата и правна сложност на делото.

Софийският градски съд, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема от фактическа страна следното:

По молба на взискателя А.В.В.-П., чрез пълномощника й адв. С.И. и въз основа на изпълнителен лист, издаден на 24.06.2025 г., е образувано изпълнително дело № 509/2025г. по описа на ЧСИ А.Б., рег.№ 850, с район на действие Софийски градски съд срещу „Бул Инс" АД , за заплащане на посочените в изпълнителния лист суми – 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, 210 лв. – обезщетение за имуществени вреди, както и законната лихва върху главниците, считано от 08.02.2022г. до окончателното изплащане на сумите.

С молбата за образуване е представено пълномощно за адв. И. за представителство по изпълнителното дело, както и договор за правна защита и съдействие, при договорено възнаграждение от 5000 лв. В т. 3 от договора изрично е отбелязано, че сумата се заплаща в деня на подписване на договора, като същият има ролята на квитанция за изплатената сума.

На 14.07.2025г. адв. И. е подал молба за присъединяване на изпълнителен лист към вече образуваното изпълнителното дело. Видно от представения изпълнителен лист, същият е за разноски и е издаден въз основа на същото решение на съда, за което е издаден първият изпълнителен лист.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, с оглед разпоредбата на чл. 435, ал. 2 ГПК, поради което съдът намира, че същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно Тълкувателно решение № 3/10.07.2017г. по тълк. дело № 3/2015г. „На обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението“, включително и за разноските, посочени в поканата за доброволно изпълнение, тъй като в тази си част поканата съдържа произнасяне по отношение на размера на разноските, които не са удостоверени в изпълнителното основание и издадения въз основа на него изпълнителен лист.

Според чл. 79, ал. 1 ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати, съгласно чл. 433 2

ГПК (освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство), или когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда или разноските, направени от взискателя са за способи, които не са приложени. Във всички останали случаи се дължат разноски по изпълнението.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че липсват доказателства за реално заплащане на адвокатското възнаграждение. В т. 3 от договора за правна и защита и съдействие изрично е отбелязано, че сумата от 5000 лв. се заплаща в деня на подписване на договора, като същият има ролята на квитанция за изплатената сума.

Неотносими към настоящия спор са доводите, че не се дължи ДДС върху уговореното адвокатско възнаграждение. Сумата от 5000 лв. е уговорена без ДДС, съответно тази сума е заплатена, без да се начислява ДДС.

Основателно е обаче оплакването за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Съображенията за това са следните:

Единственото извършено от упълномощения адвокат действие е подаване на молба за образуване на изпълнително дело и възлагане на ЧСИ, на основание чл. 18 ЗЧСИ, определяне способа на изпълнение.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Разпоредба на чл. 78, ал. 5 ГПК, се намира в гл. VIII „Такси и разноски” от част I „Общи правила" от ГПК. Предвид систематичното й място в процесуалния закон, разпоредбата е приложима за всички уредени в ГПК производства - исково, обезпечително и изпълнително, доколкото липсват специални разпоредби, които да дерогират приложението на уредените в част I от ГПК общи правила. Уважаването на искането за намаляването на възнаграждението на адвокат, платено във връзка с воденето на изпълнителното производство, предпоставя възнаграждението да е съобразено с фактическата и правна сложност на делото – чл.

78 ал. 5 от ГПК, както и с правния интерес, за защита на който е ползвана правната помощ на адвокат - чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

На основание чл. 10, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело, възнаграждението за образуване на изпълнително дело е в размер на 200 лв. Това възнаграждение се дължи от длъжника по изпълнението, тъй като същия е дал повод за образуване на изпълнителния процес спрямо него, доколкото не е осъществил плащане на изискуемо свое парично задължение. Взискателят излага доводи, че му се дължи и адвокатско възнаграждение за представителство по изпълнителното дело на основание чл. 10, ал. 1, т. 2 от НМРАВ.

3

Съгласно чл. 426, ал. 2 ГПК в молбата си за образуване на изпълнително дело кредиторът посочва начинът на изпълнението, като в течение на същото той може да посочи и други начини за изпълнение. В случая взискателя, чрез процесуалния си представител е възложил на основание чл. 18 ЗЧСИ определяне на способа на изпълнение. Посочването на способа е съществен реквизит на молбата за образуване на изпълнително дело и е свързан с редовното упражняване на процесуалното искане за образуване на изпълнителен процес. В този смисъл посочването на изпълнителен способ за постигане удовлетворяване на изпълняваното право не съставлява отделно действие по процесуално представителство, което да е различно от депозирането на молбата за образуване на изпълнителния процес. След депозиране на молбата по чл.

426 ГПК няма никакви други искания към ЧСИ, които да са свързани с постигане успешното събиране на присъдения паричен дълг. Отговорността за длъжника за възмездяване на заплатено възнаграждение по чл. 10, ал. 1, т. 2 НМРАВ се поражда само, тогава когато в изпълнителния процес недвусмислено се установи, че ангажирания адвокат е осъществявал допълнителни процесуални действия, свързани с постигане на преследвания резултат – удовлетворяване на подложеното на принудително събиране вземане. В случаят процесуални действия от подобен характер няма.

Отделно от това, при определяне размера на възнаграждението, съдът не е обвързан от Наредбата за адвокатските възнаграждения. Приетото в Решения на Съда на ЕС (напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които са задължителни и за националните съдилища, сочат на общ извод, че националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът/ЧСИ да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав, се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“.

В същия смисъл е и Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022, в което се приема, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на член 101, параграф 1, 4 националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Прието е и, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че „национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги”.

Или за конкретния случай следва да се прецени дали минималният размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе част от разноските на противната страна, направени за защита по делото. При определяне на справедливия размер в случая, при съобразяване на изложеното по - горе относно липсата на сложност на спора и на легитимните цели, както и обстоятелството, че единственото извършено от процесуалния представител действие е подаването на молба за образуване на изпълнително производство, настоящият съдебен състав намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 200 лв.