Решение № 1673 от 28.12.2016, Районен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр.Русе, 28.12.2016 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,

XIII – ти граждански състав, в открито заседание на четиринадесети декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Ивайло Йосифов при участието на секретаря Д.И., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 5250 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявените в обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК и материалноправно такова – чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът „Теленор

България” ЕАД гр.София твърди, че на 16.05.2013 г. сключил с ответника П.М.В. *** два договора – за мобилни услуги по програма GoWebUnlimited 1000 64 kbps за срок от 24 месеца и договор за лизинг за лаптоп марка „Lenovo Ideapad G585” за срок от 23 месеца. Поддържа, че през периода от 01.11.2013 г. до 01.05.2014 г. били издадени общо 6 бр. фактури, цената на абонаментните пакети и лизинговите вноски по които е в размер общо на 642,72 лева. Тази сума не била заплатена от ответника в уговорените срокове, поради което договорите били прекратени по вина на последния. Поради предсрочното им прекратяване ищецът претендира и неустойка в общ размер на 291,98 лева, начислена във фактура № **********/ 01.03.2014 г. в размер на 91, 28 лева и във фактура № **********/ 01.06.2014 г. в размер на още 200 лева. С молба вх. № 36976/ 21.09.2016 г. е извършен отказ от иска за мораторната лихва в размер на 191, 63 лева (поради пропуск това вземане не е било присъдено и с издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК). Ищецът поддържа, че за сумите по главницата и неустойката се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3770/2016 г. по описа на РРС, срещу която ответникът възразил в срок. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на последния, че дължи вземанията по заповедта за изпълнение. Претендира деловодните разноски в заповедното и исковото производства.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът П.М.В. оспорва материалната легитимация на ищеца да води настоящите искове като твърди, че не е сключвал договори за мобилни услуги или лизинг с ищеца, а с друг търговец – „Глобул”. Поддържа, че главницата на задължението била погасена чрез плащане като документите, доказващи плащането, били унищожени от него поради факта, че считал договорите прекратени и отношенията с ищеца окончателно уредени. Оспорва и иска за неустойката като сочи, че същият би бил основателен евентуално само до размер на остатъка от абонаментните такси и лизинговите вноски до края на двата договора. По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

При извършена служебна справка по партидата на ищеца в търговския регистър се установи, че считано от 28.10.2014 г. „Теленор България” ЕАД е новата фирма (търговско наименование) на „Космо България мобайл” ЕАД. На 06.08.2013 г. в търговския регистър била вписана и промяна в едноличния собственик на капитала на дружеството – от „Космоте-Мобилни телекомуникации” АД, Гърция на „Теленор Мобайл Комюникейшънс” АС, Норвегия. „Глобул” е само марката, под която ищецът е оперирал на българския пазар до 04.11.2014 г. Налага се извода, че по същество се касае до същия правен субект, с когото ответникът сключил договор за мобилни услуги и договор за лизинг на 16.05.2013 г., поради което се явява неоснователно възражението му за липса на материална легитимация на ищеца да води предявените искове.

В доказателствена тежест на ответника, съгласно чл.154, ал.1 от ГПК, е да установи твърдения от него факт, а именно че през процесния период е заплащал дължимите абонаментни такси, стойността на далекосъобщителните услуги по приложимия абонаментен план и лизинговите вноски в уговорените размери и срокове. Това възражение не беше доказано като ответникът сам признава, че не разполага с документи, удостоверяващи плащанията. Без значение е причината, поради която същият се е лишил от тези документи, например защото ги е унищожил или изгубил. Ответникът не може да черпи права от липсата на достатъчно грижа при съхраняването на документите, удостоверяващи изпълнението на собствените му задължения. По изложените съображения главният иск се явява основателен и следва да бъде уважен.

Частично основателен е и искът за неустойката. В подписания договор за мобилни услуги изрично е предвидено, че в случай на прекратяване на договора през първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочена в него, по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на 200 лева за всяка една СИМ карта/номер.

Разпоредбата на чл.229а, ал.1, изр. трето от ЗЕС предвижда, че абонатът има право да прекрати безсрочния договор с едномесечно предизвестие, без да дължи неустойки за това. По аргумент от противното, при прекратяване на срочен договор преди изтичането на неговия срок, както е в настоящия случай, е допустимо уговарянето на такава неустойка. Неоснователно е и възражението на ответника, че ищецът разполага с възможността да претендира неустойка само в размер, равен на сбора от таксите и лизинговите вноски до края на договора. Известно е, че освен обезщетителна, неустойката има и санкционна функция. В този смисъл от гледна точка на кредитора тя съставлява не само обезщетение за вредите от неизпълнението, каквито безспорно съставляват месечните такси и лизинговите вноски, от които последният се е лишил и е щял да получи, ако договорите с ответника не бяха предсрочно прекратени, но и санкция за неизправния длъжник за неговото неизпълнение. Тази санкция, разбира се, не следва да бъде прекомерна. При извършената служебна проверка за валидност (чл.146, ал.1 вр.чл.143, т.5 от ЗЗП) съдът не констатира прекомерност на уговорената сума на неустойката, съпоставена със стойността на двата договора, която да обуславя нищожност на клаузата.

Съдът намира обаче, че неустойката се претендира в размер, по – висок от уговорения. Видно от представените писмени доказателства, същата е начислена в общ размер на 291,98 лева като във фактура № **********/ 01.03.2014 г. са начислени 91,28 лева, а във фактура № **********/ 01.06.2014 г. - още 200 лева. В сключения договор за мобилни услуги неустойката е уговорена в размер на 200 лева. В договора е предвидено още, че ако е предоставено и устройство за ползване на услуги за срока на договора, потребителят дължи и разликата между стандартната цена на устройството съгласно действащата към момента на предоставянето му ценова листа на оператора и заплатената от потребителя при предоставянето му цена. В преклузивния срок по чл.146, ал.3 от ГПК обаче не са ангажирани доказателства, че сумата от 91,28 лева, начислена във фактура № **********/ 01.03.2014 г., представлява подобна разлика между стандартна и преференциална цена на лизинговата вещ – лаптоп „Леново”. Напротив, в посочената фактура като основание за начисляване на неустойката е посочено предсрочното прекратяване на договора за услуги, а не например разлика в преференциална и стандартна цена на устройството. По изложените съображения предявеният иск следва да бъде уважен до размер на 200 лева като бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 291,98 лева.

Съгласно т.12 от Тълкувателно решение № 4 от

18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. Видно от представените платежни нареждания по заповедното и исковото производство, държавната такса за образуването им е заплатена не от ищеца-заявител, а от трето за делото лице – „С.Г.Груп и партньори” ООД. В същото време само извършените от страната, а не и от трети, неучастващи по делото лица, плащания на деловодни разноски са основание за присъждане на такива в полза на страната (вж. напр. определение № 14 от 7.01.2015 г. на ВКС по ч. т. д. №3082/2014 г., I т. о., ТК). Този извод се налага и от буквалния прочин на разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК, която предвижда, че на присъждане подлежат „заплатените от ищеца” разноски. Очевидно е, че ако същите не са заплатени от ищеца, а от трето лице, то не следва да му бъдат присъждани. По делото липсват данни, че сумата за заплатените от „С.Г.Груп и партньори” ООД държавни такси в исковото и заповедното производства всъщност е за сметка на ищеца. По изложените съображения деловодни разноски за държавни такси в полза на ищеца не следва да бъдат присъждани.

Ищецът е направил разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 185, 31 лева – в заповедното производство и 180 лева – в исковото производство, или общо в размер на 365, 31 лева. С оглед извършения отказ от иска за мораторната лихва и предвид частичното отхвърляне на иска за неустойката ищецът има право, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на разноски в размер на 273, 32 лева.

Мотивиран така, съдът

Р Е

Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П.М.В., с ЕГН **********,***, че дължи на „Теленор България” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.”Младост 4”, Бизнес парк София, сграда 6, представлявано от изпълнителния директор Майкъл Патрик Фоли, сумата от общо 642,72 лева – неплатена цена на доставени далекосъобщителни услуги и лизингови вноски, сумата от 200 лева – неустойка за предсрочното прекратяване на договор за мобилни услуги от 16.05.2013 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 30.06.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, за които вземания по ч.гр.д. № 3770/ 2016 г. по описа на Русенския районен съд е издадена заповед № 2081/ 01.07.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор България” ЕАД, с ЕИК *********, против П.М.В., с ЕГН **********, иск по чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца горницата над сумата от 200 лева до пълния предявен размер на иска от 291,98 лева – неустойка за предсрочното прекратяване на договора за мобилни услуги.

ОСЪЖДА П.М.В., с ЕГН **********, да заплати на „Теленор България” ЕАД, с ЕИК *********, сумата от 273, 32 лева – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в исковото и заповедното производства.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.

РАЙОНЕН

СЪДИЯ: /П/