Решение № 65 от 19.01.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Варна, 19.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Цвета Павлова

Членове:

Пламен Ат. Атанасов

Деница Добрева при участието на секретаря Мая М. Петрова като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело № 20233100501994 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на С. М. Д. срещу решение № 563/21.02.2023 год., допълнено с решение № 2593/12.07.2023 год., с което е отхвърлен предявения от ищцата срещу Агенция за събиране на вземания ЕАД и „Пейнетикс“ АД иск с правно основание чл.439 ГПК, като ищцата е осъдена за разноски.

В жалбата се излага, че решението на ВРС е недопустимо, а в условията на евентуалност – неправилно. Доводите си за недопустимост въззивницата черпи от обстоятелството, че в исковата молба и в две допълнителни уточняващи молби, е сезирала съда с искане за приемане на установено, че ищцата не дължи конкретно посочени суми, поради погасяване на задълженията по давност, вместо което искане съдът се е произнесъл, че отхвърля иска за признаване на установено , че ищцата не дължи изпълнение по изпълнително дело, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение. По отношение на сочената в условията на евентуалност неправилност на решението се твърди конкретно неправилност на извода на съда, че направените от длъжника плащания по дълга съставляват неговото признание, респективно че прекъсват давността.

Отделно от това се сочи, че поради това, че взискателят не е поискал 1 извършване на изпълнителни действия в рамките на две години изпълнителното производство е прекратено поради перемция, а извършените по прекратеното по права изпълнителни действия от съдия изпълнителя не могат и не пораждат прекъсване на давността. Настоява се за обезсилване на решението на първоинстанционния съд, евентуално за неговата отмяна и уважаване на предявения иск.

В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна „АГЕНЦИЯ СА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД оспорва жалбата. Излага, че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно като се излагат правни доводи относно неоснователността на доводите в жалбата. Настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение.

В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна „ПЕЙНЕТИКС“ АД не депозира писмен отговор.

В открито съдебно заседание, страните не изпращат представител. С писмено становище въззивницата поддържа жалбата си и моли за обезсилване на решението, в евентуалност за неговата отмяна, уважаване на предявения иск и присъждане на разноски. От своя страна, въззиваемото дружество, също в писмено становище, поддържа подадения отговор по жалбата, моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждането на деловодни разноски.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа и правна страна: съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Решението на първоинстанционния съд е действително. Същото обаче е недопустимо по отношение на разгледания от районния съд иск, насочен срещу „Пейнетикс“ АД (с предишно наименование „Кредибул“ АД) и в тази му част решението следва да бъде обезсилено. Настоящият състав не споделя застъпеното в Определение № 262/09.07.2020 г. по ч. гр. д. № 586/2020 г. на В К С , I V ГО становище, относно пасивната процесуална легитимация на първоначалния кредитор, цедирал вземането си в полза на трето лице по иск по чл. 439 ГПК. Процесуално легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК са страните в изпълнителното производство – съответно длъжникът – като ищецът, а взискателят като ответник. Нормата на чл. 429, ал. 1, пр. 2 ГПК налага извод, че взискател в изпълнителното производство може да бъде и лице, нефигуриращо в изпълнителния лист като кредитор, доколкото се касае за законово предвидена хипотеза на приемство в изпълнителния лист, а не за приемство в изпълнителния процес. Възникналата след влизане в сила на решението изпълнителна сила на решението се разпростира и спрямо правоприемниците на страните /по арг. от чл. 429, ал. 1 ГПК/.

2

Това обуславя извод, че надлежна пасивна процесуална легитимация по делото има само взискателят, който е придобил вземането след прехвърлянето, а именно цесионерът. Дали длъжникът е редовно уведомен за извършената цесия или не е ирелевантно за определяне на надлежните страни по иска. Така, в определение № 504 /18.10.2016 год. на ВКС по ч. т. д. № 1819/2016 г., II т. о., ТК, постановено по въпроса дали е от значение за допустимостта на иска по чл. 439 ГПК твърдението на ищеца, че не е бил редовно уведомен за извършената цесия, сключена след влизане в сила на заповедта за изпълнение, е прието, че тези въпроси са предмет на производството по чл. 439 ГПК срещу конституирания взискател-цесионер, а не срещу цедента му, тъй като същият не е взискател по изпълнително дело, срещу когото да се установява недължимост на вземането. Действително, въпросът за действието на цесията по отношение на длъжника по чл. 99, ал. 4 ГПК във връзка със задължението за съобщаването й от цедента по чл. 99, ал.

3 ГПК, са въпроси по съществото на спора по чл. 439, ал. 1 ГПК, но същите имат значение единствено за приемане дали се дължи по отношение на конституирания взискател цесионер, а не и спрямо предишният кредиторцедент.

Ето защо, при наведени в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника, конституиран като взискател, вземане, предявеният от ищеца иск по чл. 439 ГПК се явява допустим само спрямо цесионера, но не и срещу цедента „Пейнетикс“ АД (с предишно наименование „Кредибул“ АД).

Съгласно и изричната разпоредба на чл. 298, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение има действие освен за страните, но и за техните правоприемници. В този смисъл субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното по чл. 439 ГПК решение обхващат и частните правоприемници на взискателя. Подобно разрешение в максимална степен гарантира правната сигурност, предвид възможността вземането, предмет на образуваното изпълнително дело, да бъде многократно прехвърляно в хода на изпълнителния процес, което би осуетило възможността за ефективна и своевременна защита интересите на длъжника. Не се накърнява и интересът на последващите цесионери, доколкото същите могат да вземат участие в процеса по реда на чл. 218 и сл. ГПК.

От друга страна, оплакването във въззивната жалба, че обжалваният акт е недопустим поради произнасянето на районния съд по непредявен иск, e неоснователно. Съгласно чл. 110 ЗЗД, с изтичането на петгодишния давностен срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Тъй като вземанията се погасяват чрез различни способи (плащане, компенсация, опрощаване, сливане, новация и др.), но не и чрез изтичане на определен период от време, то предвиденото в чл. 110 ЗЗД се отнася до погасяването на правото на иск, т.е. правото да се иска от съда защита на нарушено субективно материално право. Фактът, че давността погасява само 3 правото на иск, но не и самото субективно материално право се извежда и от чл. 118 ЗЗД, съгласно който плащането след изтичане на давността не е недължимо платено. Това е така, защото валидността на плащането се свързва с дълг, който продължава да съществува, дори и при изтекла давност.

Отнемането на възможността на кредитора да иска принудително осъществяване на материалното му право поради изтеклата давност се осъществява след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок. В настоящия случай възможността погасяването по давност на правото на иск на кредитора да бъде въведено като защитно възражение е отпаднала с влизането в сила на издадените заповеди за изпълнение, считано от 30.01.2014 год., доколкото влязлата в сила заповед за изпълнение има идентични правни последици с влязлото в сила съдебно решение. По тази причина и при липса на твърдения за новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства съгласно чл. 424 ГПК ищцата, понастоящем въззивница, е могла да предяви единствено иск за установяването на погасяването по давност на правото на принудително изпълнение въз основа на факти настъпили след стабилизирането на заповедите. С оглед наведените твърдения в исковата молба, правилно първоинстанционният съд е определил правната квалификация на предявения иск като такъв по чл. 439, ал. 1 ГПК, а не като такъв за погасяване на субективното материално право на кредитора.

По отношение на неправилността на първоинстанционния акт, съгласно чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

Видно от сезиралата първоинстанционния съд искова молба предмет на предявения иск е отричане дължимостта на суми, произтичащи от Договор за кредит CrediGo № ******* и Договор за кредит CrediGo № ******** год в общ размер от 4586,28 лв., вкл. деловодни разноски,, за които е издаден изпълнителен лист от 26.01.2011 год. въз основа на заповед за изпълнение от 16.07.2009 год. и 04.02.2010 год., издадени по гр. д. № 29236/2009 год. по описа на СРС, I ГО, поради погасяването по давност на правото на принудително изпълнение.

При така въведените твърдения за факти, предявеният иск черпи правното си основание в чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, с който ищцата оспорва изпълнението по образуваното срещу нея изпълнително дело на основание факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

За основателността му, в тежест на ищцовата страна е доказването на изтичането на пет годишен давностен срок, след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание, в който от ответника не са предприемани изпълнителни действия, валидно прекъсващи срока. От друга страна, в тежест на ответника е доказването на 4 възражения си, вкл. за предприемането подобни действия.

Между страните не се спори че въз основа на издадения по гр. д. № 29236/2009 год. по описа на СРС изпълнителен лист, по искане на ответника, на 10.01.2013 год. е било образувано ИД № 71/2013 год. на ЧСИ рег. № 712 в КЧСИ.

С оглед наведените във въззивната жалба оплаквания обаче по отношение правилността на решението на ВРС спор се поражда относно значението на предприетите по изп. дело изпълнителни действия и тяхното значение за перемирането на делото и погасяването по давност на правото на принудително изпълнение на кредитора ответник.

На база събраните доказателства, от фактическа страна настоящият състав достига до изводи идентнични с тези на първоинстанционния съд относно изпълнителните действия, предприети по ИД 71/2013 год., поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени в решение № 563/21.02.2023 год., допълнено с решение № 2593/12.07.2023 год. постановени по гр. д. № 12147/2022 год. на ВРС.

Първоинстанционният съд е установил, че наред с предприетите принудителни изпълнителни действия, по делото са извършвани и множество доброволни плащания от страна на ищцата. Изложеното във въззивната жалба становище, че последните не прекъсват давността не се споделя от настоящия състав. Съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността се прекъсва с признаването на вземането на длъжника. Доброволните плащания играят именно ролята на признание, тъй като би било алогично да бъдат правени, в случай че лицето счита, че няма задължения. Противно на становището на въззивницата, съдът намира, че не е и необходимо признанието да бъде оформено в писмен акт, адресиран до кредитора, тъй като плащанията са конклудентни действия, които достигат до знанието му чрез предаването нему на сумите от съдебния изпълнител. Плащанията поддържат висящността на изпълнителния процес, респективно освобождават взискателя от нуждата той да прави това с други свои действия, които изграждат съответни изпълнителни способи.

Разпечатката съдържа 31 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5698a140-977c-430b-8471-b5a570fca508