Решение № 409 от 22.07.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 409 гр. Велико Търново, 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Станислав Стефански

Димо Колев при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20244100500346 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на А. Р. А., подадена чрез пълномощника му адв. Г. Н. от ВТАК, против решение № 180/05.03.2024г. постановено по гр. д. № 1525/2023г. по описа на РС Г. О., с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Община С. иск с правно основание чл. 59 ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 12 980, 50 лв., представляваща дължимо възнаграждение за служител, обслужващ потребители в „Защитено жилище за лица с физически увреждания“ гр. С., ведно с дължимата законна лихва.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се решаващия извод на районния съд, че не е доказано потребителите на защитеното жилище да са имали нужда от санитарни грижи и че такива са полагани от жалбоподателя. Релевират се оплаквания срещу доказателствената стойност на дадените от свидетелите на ответника показания, доколкото същите не са ценени с оглед правилото на чл. 172 ГПК, предвид принципната им заинтересованост от изхода на делото, тъй като са негови служители. Акцентира се, че по предходно дело между същите страните двама от свидетелите са дали коренно различни показания, а именно, че ищецът е изпълнявал трудовата функция на санитар, както и че са налице 1 извънпроцесни писмени признания на ръководителя на Дома за същото обстоятелство, което понастоящем се отрича от него с показанията му по делото. Изтъква се, че по делото е доказано, че потребителите в Дома са имали нужда от санитарни грижи, независимо от посоченото в плановете за здравни грижи на всеки от тях, които функции са изпълнявани от всички служители и преди всичко от ищеца. Излагат се доводи, че съгласно действащата нормативна уредба и при съобразяване размера на минималната работна заплата в страната, за периода от 01.08.2020г. до м. януари 2023г. ответната община дължи на ищеца общо сумата от 12 980, 50 лв., като стойност на полаганите от него санитарни грижи. В допълнение се посочва, че неплащайки тази сума ответника се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, като си е спестил разходи, тъй като последният е предоставял санитарни грижи на потребителите, без в трудовата му функция такива да са включени. По тези съображения жалбоподателя иска от ВТОС да отмени обжалвания акт и да постанови друг, с който предявения иск да бъде уважен изцяло като основателен и доказан с присъждане на разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор на същата, с който заема становище за нейната неоснователност. Излага доводи, че жалбоподателят само е подпомагал потребителите в защитено жилище във връзка с личната им хигиена и че липсват доказателства същият да е полагал труд в полза на работодателя си, извън типичното съдържание на трудовата му функция.

Възразява се, че не може ищецът по едно и също време да изпълнява две отделни длъжности при един работодател и да му се дължат две отделни възнаграждения. В тази връзка се изтъква, че в предходно дело ответникът е осъден да заплати на ищеца дължимо трудово възнаграждение за същия период за изпълняваната от него длъжност по трудов договор. Оспорва се начина за изчисляване на претендираната сума и в частност, че се основава на нормативни правила приети повече от година след началото на исковия период. По всички изложени съображения ответникът счита иска за неоснователен, поради което иска от ВТОС да потвърди изцяло обжалвания пред него съдебен акт.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи 2 неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с осъдителен иск за заплащане на сумата от 12 980, 50 лв., с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. Ищецът е основал претенцията си на твърдения, че по трудов договор е работил на непълно работно време от 4 часа в „Защитено жилище за лица с физически увреждания“ при Община С. в периода от 2008г. до 31.01.2023г., като с допълнително споразумение от 30.11.2017г. бил преназначен на длъжността „трудотерапевт“.

Посочва, че ответникът е доставчик на социалната услуга „Защитеното жилище“, при която се предоставя резидентна грижа за пълнолетни лица с физически увреждания по см. чл. 15 т. 8 ЗСУ и че въпреки нормативните изисквания същият не е назначил лице, което да отговаря за базисните потребности на потребителите на социалната услуга. В тази връзка ищецът твърди, че наред с задълженията си на длъжността „трудотерапевт“, със знанието и без противопоставянето на управителя на Защитеното жилище, е изпълнявал и дейности по обслужване на потребителите него, изразяващи се в ежедневно поддържане на лична хигиена, подпомагане при преобличане, къпане, бръснене, смяна на памперси и почистване на легла на тези от тях, които са неподвижни. Изтъква, че тази извършвана от него работа съответства на трудовите задължения на длъжността „санитар“, която изпълнявал наред с дейността си по длъжността, на която е назначен в рамките на установеното за него работно време.

Ищецът допълва, че така полагания от него труд за задоволяване на базисните потребности на потребителите не му е заплащан, поради което счита, че ответната община се е обогатила за негова сметка, като си е спестил разходи за заплата на служител пряко ангажиран с обслужването им. Позовайки се на правилата за определяне възнаграждението на служители, осъществяващи дейности по предоставяне на социални услуги, уредени в Наредба от 11.12.2020г., ищецът счита, че за процесния период е следвало да получи сумата от 12 980, 50 лв., която представлява общия размер на месечното възнаграждение на служител, обслужващ базисните потребности на потребителите на социални услуги, поради което иска ответникът да бъде осъден да му я заплати.

С отговора на исковата молба ответната община оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Признава, че ищецът е работил в Защитеното жилище в процесния период, като първоначално е изпълнявал длъжността „рехабилитатор“, а впоследствие е бил назначен на длъжността „трудотерапевт“, считано от 30.11.2017г.

Оспорва потребителите в Защитеното жилище да имали нужда от санитарни грижи, сочейки че същите са участвали активно в поддържане на домакинството в Дома и при задоволяване на ежедневните си потребности, като само при необходимост са подпомагани от служителите в социалната услуга при поддържане на личната си хигиена. Ответникът оспорва ищецът да е изпълнявал задължения характерни за 3 длъжността „санитар“ и отрича възможността същият по едно и също време да може да престира труд при един и същи работодател по две отделни длъжности. Възразява се, че подзаконовият нормативен акт, въз основа на който ищецът формира размера на претенцията си е приет едва в края на процесния период. С тези доводи се иска от съда да отхвърли исковата претенция.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на изслушаната СIЕ, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

В тази връзка по делото е безспорно установено, че ищецът е работил в процесната социална услуга – „Защитено жилище за лица с физически увреждания“ гр.

С. /ЗЖЛФУ/ на непълно работно време от 4 часа на длъжността „рехабилитатор“ въз основа на трудов договор от 26.09.2008г. С допълнително споразумение от 30.11.2017г. ищецът е започнал да изпълнява длъжността „трудотерапевт“, като трудовото му правоотношение е прекратено на 31.01.2023г. със заповед № 9/27.01.2023г. Основните задължения на ищеца на длъжността „трудотерапевт“ съгласно длъжностната му характеристика се свеждат до организация на трудотерапевтичната дейност съобразно индивидуалните възможности и личния избор на потребителите по изготвени от него планове, сформиране на групи по интереси, индивидуална и групова работа с потребителите, участие в изработване на оценки за възможностите на потребителите, оказване на помощ и подкрепа при спазване на нормативните документи, касаещи дейността „трудотерапвет“, изпълняване указанията на ръководителя на ЗЖЛФУ и други конкретно възложени от него задачи, като носи отговорност за високото качество на предоставяната от него услуга и се грижи за собственото здраве и за здравето на другите лица, пряко засегнати от неговата дейност. Съгласно представените поименни щатни разписания за част от исковия период от м.август 2020г. до 01.06.2022г. в Защитеното жилище на половин щатна бройка е бил назначен санитар, който впоследствие е предназначен на новоразкритата длъжност хигиенист.

Според графиците за работно време предоставени от ответника през процесния период ищецът преимуществено е работил нощни смени в делнични и почивни дни. От представените фишове за заплати се установява, а и това обстоятелство не е спорно по делото, че в процесния период ищецът е получавал дължимото му трудово възнаграждение за длъжността „трудотерапевт“. От представените планове за здравни грижи се установява, че почти всички от потребителите на социалната услуга могат да поддържат самостоятелно личната си хигиена, като само един от тях се нуждае от подпомагане в поддържането й /М. Д./, а друг – от чужда помощ за поддържането й /Д.

Д./.

С решение № 407/09.06.2023г. по гр.дело № 620/2023г. по описа на ГОРС работодателя на ищеца е осъден да му заплати дължимо трудово възнаграждение за периода 01.01.2022г. – 31.01.2023г. за изпълняваната от него длъжност трудотерапевт съобразно начина на формирана на възнаграждението по чл. 11 от Наредбата за 4 стандартите за заплащане на труда на служителите, осъществяващи дейности по предоставяне на социални услуги, които се финансират от държания бюджет. В подадения от работодателя отговор на исковата молба се съдържа изявление, че ищецът основно е осигурявал базисните потребности на потребителите при осъществяване на нощната почивка. В писмо от 31.10.2022г. работодателят на ищеца е признал, че последният от години оказва съдействие при къпане, преобличане, бръснене, съблюдаване на лична хигиена, помощ при извършване на ежедневни дейности от потребителите на социалната услуга.

От показанията на свид. Т. – служител в ЗЖЛФУ се установява, че потребителите на социалната услуга по принцип сами поддържат личната си хигиена, но понякога се налага, ако някой от тях закъса, да се подпомага в тази му дейност. В такива случаи всички служители са ангажирани да дават подкрепа на нуждаещите се.