Решение № 1011 от 20.07.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1011 гр. Пловдив, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Виделина Куршумова при участието на секретаря Милена Левашка Августинова като разгледа докладваното от Величка Белева Въззивно гражданско дело № 20265300500459 по описа за 2026 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.

Обжалва се Решение № 1 от 05.01.2026 г. по гр.дело № 1 228/2025 г. на РС – Карлово, с което е прогласен за нищожен поради противоречие със закона (чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК) и поради накърняване на добрите нрави на сключения между ищеца Г. Я. С. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ (с правоприемник „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД) Договор за потребителски кредит ***от 21.09.2021 г. и е осъдено „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД - в качеството му на правоприемник на „ БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ да заплати на ищеца С. сумата 776,37 лв. като получена при начална липса на основание по горепосочения договор.

Жалбоподателят и ответник по иска „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД поддържа оплаквания за неправилност на решението. Излага следните доводи: таксата „ангажимент“ е дължима – противно на приетото от районния съд. Тя е такса за допълнителна услуга, изразяваща се в поемане на задължение на въззивника да сключи заемния договор при фиксиран за целия период на действието му лихвен процент – възнаградителна лихва. Ето защо тя не е такса по усвояването и управлението на кредита и не се явява нищожна на основание чл.10а ал.2 ЗПК. Излага и доводи, че кредитополучателят е бил предварително уведомен за дължимостта на възнаграждението/такса за тази допълнителна услуга чрез предоставения му СЕФ във връзка с договора, които той е приел. Поддържа да е неправилен и изводът на районния съд, че застрахователната премия е разход, който задължително е следвало да бъде включен при изчисляване процента ГПР. В тази насока поддържа, че съгласно предоставената чрез СЕФ информация на потребителя, сключването на застраховка за нематериални негови блага (живот, здраве, трудова заетост), вследствие които би могъл да претърпи загуба или намаляване на трудоспособността, не е задължително условие за предоставянето на заемните средства по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК вр. § 1 т. 1 от ДР на 1

ЗПК , нито влияе на условията за тяхното предоставяне и издължаване. В тази връзка съдът не е съобразил и обсъдил представените от въззивника по първоинстанционното дело 3 бр. договори за потребителски парични кредити с други кредитополучатели, по които последните не са пожелали, съответно не са сключили застраховка и видно от които несключването на застраховката не е имало по-неблагоприятен / утежняващ / за потребителите резултат за връщането на кредита. Ето защо, с оглед този незадължителен характер на казания разход за застрахователна премия, нейното невключване в ГПР е правилно - с оглед разпоредбата на ЗПК. Поддържа също, че застрахователната премия, съответно вноските за нейното изплащане, не са прекомерни или несъразмерни.

С оглед изложеното се иска отменя на обжалваното решение и постановяване на друго такова от въззивния съд за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски за две инстанции в размер на 300 лв. (153,39 евро) – за юрисконсултско възнаграждение.

От въззиваемия ищец е постъпил отговор за неоснователност на жалбата. Поддържа, че присъединяването на потребителя към съществуващи застрахователни програми, предлагани от кредитодателя, е абсолютно задължителна и необходима предпоставка за отпускане на кредита , поради което този разход е следвало да бъде взет предвид при формиране на ГПР, което не е сторено и което е самостоятелно основание за недействителност на договора. Цитира съдебна практика. Поддържа още, че застрахователната премия не е съразмерна и се явява прекомерна, тъй като възлиза на ½ от предоставените в заем парични средства. Същото се отнася и за таксата „ангажимент“, по отношение на която неоснователно се поддържа твърдение, че не е общ разход по кредита.

Правилно съдът не е обсъждал представените договори за кредит с други потребители, тъй като същите нямали правна стойност по конкретното дело. Освен това, тези договори опровергавали твърдението на въззивника, че застраховката не е задължителна и не влияе по никакъв начин на условията по кредита, тъй като от тях се установявало, че липсата на застраховка е компенсирана с доста по-високи стойности на ГЛП и то такива, които осигурявали на кредитора съответната висока печалба, съразмерна с генерираната такава при наличието на застраховка. Правилен бил и изводът на съда, че от процесния договор не може да се изведе извод кои точно разходи за потребителя са налице и включени ли са те в ГПР, съответно какво представлява разликата между ГЛП и ГПР. Поддържа се, че поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава допълнителни задължения за него и доколко тези допълнителни задължения са включени в ГПР противоречи на изискването за яснота на договора и препятства възможността на потребителя да прецени икономическите последици от неговото сключване поради липсата на разбираема и недвусмислена информация относно поетите задължения.

По така изложените доводи се пледира за потвърждаване на решението. Претендират се разноски за въззивното производство – присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.

38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА, като моли при определяне на неговия размер за ориентир да бъде ползвана Наредба № 1 относно минималните адвокатски възнаграждения.

Съдът установи следното:

При извършената служебна проверка на решението съгласно чл. 269 изр. първо от ГПК въззивният съд намира, че същото е валидно и допустимо – искът е разгледан от родово и местно компетентния по него съд в законен състав.

При проверката за неговата правилност съгл. чл. 269 изр. второ от ГПК се съобразяват поддържаните в жалбата оплаквания и дължимата се от съда служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материално правни норми и потребителска защита.

Производството пред районния съд е образувано по обективно съединени искове на въззиваемия срещу въззивника за прогласяване недействителността на сключения между ищеца Г. Я. С. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ (с правоприемник 2

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД) Договор за потребителски кредит *** от 21.09.2021 г. и за осъждането на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД - в качеството му на правоприемник на „ БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“, да заплати на ищеца С. сумата 776,37 лв. като получена при начална липса на основание по горепосочения договор – поради недействителността на договора. Предявени са и обективно съединени при условие на евентуалност искове – за прогласяване за нищожни договорните клаузи, предвиждащи задължение за потребителя да заплаща застрахователни вноски и такса ангажимент, съответно за връщане на основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД на заплатените от него такива.

От представените по делото писмени доказателства, преценени във вр. със становищата и възраженията на страните е безспорно установено сключването на процесния договор за потребителски кредит, съгласно който на ищеца са предоставени в заем парични средства в размер на 8 000 лв. срещу насрещно негово задължение да ги върне разсрочено посредством 82 бр. равни месечни вноски съгласно погасителен план, ведно с възнаградителна лихва и такса ангажимент от 160 лв. / която съгласно ОУ на кредитора е за това, че договорът се сключва при фиксиран за времедействието му процент на възнаградителната лихва /, която се заплаща от потребителя чрез удръжка от предоставените 8 000 лева. Посочен е ГЛП в размер на 14, 85% и ГПР в размер на 16, 71 %. Договорено е, че потребителят се присъединява към съществуващи застрахователни програми на кредитора, като сключва договор за застраховка „ защита на плащанията „ с третото лице – застраховател, за което дължи застрахователна премия в размер на 3 984, 96 лв. / ½ от получения кредит /, като застрахователната премия се заплаща чрез кредитодателя на месечни вноски съгласно погасителния план за издължаване на кредита.

От заключението на ССчЕ е установено, че посочения в договора ГПР от 16,71% е формиран от възнаградителната лихва и еднократната такса ангажимент. Застрахователната премия по застраховката „ защита на плащанията „ не е включена в ГПР и при нейното включване ГПР ще се увеличи с 11,84 %, тоест ГПР по кредита би бил в размер на 28,55 %.

От заключението се установява още, че по договора ищецът е получил сумата 7 840 лв. / 8 000 лв. – 160 лв. такса ангажимент / - с преводно нареждане от 21.09.2021 г. е заверена сметката на ищеца в Райфайзенбанк „ с казаните 7 8 40 лева; всички вземания на кредитора по процесния договор са погасени както следва: до 01.02.2022 г. платени от ищеца 807, 24 лв. - чрез четири плащания от по 201, 81 лв. всяко на дати 01.11.2021 г., 01.12.2021 г., 01.01.2022 г. и 01.02.2022 г., а остатъка чрез рефинансиране - сключен между ищеца и „ БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ последващ Договор за потребителски кредит № *** от 09.02.2022 г.. Посредством така извършените погашения ищецът е заплатил по процесния договор за кредит сума, надхвърляща чистата стойност на кредита със 776,37 лв. - претендираната с ИМ молба.

При така установеното районният съд е приел процесният договор да е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК - не е посочен действителния ГПР по кредита, т.к. застрахователната премия не е включена в разходите по кредита. Затова е уважил главния иск за недействителност на договора за кредит изцяло, съответно и иска по чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД за платеното над чистата стойност на кредита.

Решението е правилно.

Не се споделя възражението на жалбоподателя, че т.к. съгласно предоставената чрез СЕФ информация на потребителя, сключването на договор за застраховка не е задължително условие за предоставянето на заемните средства по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК вр. § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, поради което и не се дължи включването му в ГПР по кредита. Дали сключването на застрахователния договор, респ. присъединяването на потребителя към вече съществуващи застрахователни програми на кредитодателя е 3 необходимо условие за предоставянето на кредита се преценява въз основа на всички обстоятелства по сключването на договора, а не само въз основа съдържанието на предварително едностранно изготвените от търговеца клаузи. Преценката се извършва по отношение на конкретния договор, а не чрез неговата съпоставка с други договори, сключени преди и по време на процесния с други потребители, които не са сключили застраховка „ защита на плащанията „. Въпреки това, в тази насока следва да се отбележи, че два от представените три договора със същия кредитодател без обезпечение чрез застраховка и конкретно тези от 18.08.2016 г. и от 08.09.2020 г. са с по висок ГЛП от процесния договор - съответно 16, 47 % и 19,93 %. Третия договор – от 14.09.2021 г. действително е със значително по нисък ГЛП / 7,89 % / от този по процесния и другите два договора / който ГЛП е по принцип прилагания от този кредитодател – служебно известно на съда от многобройни други потребителски спорове, по които същият е страна /, поради което явно се касае за договаряване със съответния клиент по преференциални условия – двукратно по нисък ГЛП, за които обаче причината е неизвестна и едва ли е във връзка с несключването на застраховка от потребителя по този договор. Тоест, казаните три договора доказват само и единствено, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ е предоставявало заеми и без заемополучателите по тях да са се присъединявали към съществуващите негови застрахователни програми, но не и че присъединяването към същите по процесния договор не е било задължително изискване за предоставянето на заема по него.

В случая, действително в СЕФ в Част III. Разходи по кредита в графа 3 „ Изисква ли се за получаване на кредита задължително сключване на договор за застраховка „ е посочено „ Не „. Този незадължителен характер на разхода / застр. премия / обаче не е посочен нито в индивидуалния договор, нито в приложимите към нето ОУ. Същевременно, от съдържанието на индивидуалния договор се установява – чрез посочване размера на застрахователната премия в същия, че този разход е предварително определен от кредитодателя непосредствено преди и към датата на договора, като няма спор / и се установява от представените ОУ по застраховката /, че предварително определен от кредитодателя е и застрахователя, като застрахователния договор и договора за кредит са сключени в един и същи ден; плащанията по застрахователната премия се извършват чрез кредитодателя съгласно погасителния план по кредита; кредитополучателите едновременно с подписването на договора за кредит изрязяват и изричното си съгласие да се застраховат и да приемат ОУ на застрахователя / ОУ на последния /, както и че застрахователния сертификат е неразделна част от всеки договор за кредит. Всички тези обсотятелства, преценени в съвкупност обосновават извод, че сключването на договора за застраховка с предварително определено от кредитодателя юридическо лице – застраховател при ОУ на последното е задължително условие за сключването на договор за кредит и предоставянето на заемните средства по него; ищецът не е имал избора да не застрахова дължимите се към кредитора плащания по заема, респ. на индивидуално договаряне по отношение на тях с избран от него застраховател. С оглед което дължимата застрахователна премия е „ общ разход по кредита „ по см. на § 1 т.1 от ДР на ЗПК, съответно подлежи на включване при определяне размера на ГПР - чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Съответно, с невключването на този разход в общия размер ГПР по кредита, последният не е посочен в действителния си размер, а в по нисък такъв, при което е налице хипотеза на „ заблуждаваща търговска практика „ по см. на Решение от 15.03.2012 г. по дело С – 453/10. Налице е прикриване на действителните разходи за потребителя по кредита по см. на Решение на СЕС по дело С – 714/22. Налице е и нарушение на изискването по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит и същият е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.