Решение № 5769 от 23.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5769 гр. София, 23.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20241100513516 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 18270/10.10.2024 г. по гр.д. № 50908/2023 г. по описа на СРС, 173 състав е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 538 и чл.537 ТЗ и чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, че Л. Г. Д. дължи на В. П. М. сумата от 20000 лева, представляваща задължение по запис на заповед, издаден от ответницата в полза на ищцата на 06.10.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (27.06.2023 г.) до окончателното й изплащане и Л. Г. Д. е осъдена да заплати на В. П. М. сумата от 2400 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.

Против решението е постъпила въззивна жалба вх. № 324210/14.10.2024 г., подадена от Л. Г. Д., в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установявало основанието и размера на вземането. Посочва, че В. М. не била представила доказателства за това кога и как е сключила с ответницата договор за заем, било то писмен или устен. Въпреки това съдът приел, че такъв договор бил 1 сключен. Ищцата твърдяла, че за дадените от нея 20000 лева била издадена ценна книга от ответницата на приносител – запис на заповед. Това означавало, че е налице едностранна абстрактна сделка, която изключва каузалното правоотношение между страните. В този случай, обаче, се виждало, че ценната книга е поименна, а преведената сума е с основание „захранване на сметка“. Тези факти обосновавали наличност на каузалната сделка – заем. От друга страна, сделката заем задължавала ищцата, при условията на пълно и главно доказване да бъде установено това правоотношение, но това задължение не било изпълнено. Само с представянето на записа на заповед не се установявало, че договор за заем е сключен и че записът на заповед го обезпечава. Поддържа, че с оглед размерът от 20000 лева, договорът за заем задължително следвало да е в писмен вид с оглед доказване на произхода на парите, както и задължението да бъде представен по делото от ищцата. Заявява,че оспорва показанията на свидетеля И.П., който твърдял, че е присъствал на подписването на записа на заповед, което обстоятелство било невярно. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия В. П. М. с вх. № 366062/14.11.2024 г., с който заявява, че я оспорва. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира направените във въззивното производство разноски.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 50908/2023 г. по описа на СРС, 173 състав е образувано по искова молба, подадена от В. П. М. против Л. Г. Д., с която е предявен иск по реда на чл. 422 с правно основание чл. 537 във връзка с чл.

491 и сл. от Търговския закон.

Ищцата твърди, че ответницата Л. Г. Д. получила заем в размер на сумата от 20000 лева, за което била издадена ценна книга на приносител Запис на заповед от 06.10.2022 г. и с падеж – 29.04.2023 г., като се задължила да върне сумата без протест и разноски. Предоставената в заем сума била 2 преведена по банков път на 06.10.2022 г. Твърди, че на датата на падежа – 29.04.2023 г. ответницата отказала да върне дължимото с неясни уговорки, поради което била изпратена нотариална покана, с която била поканена да върне дължимата сума. Поканата била връчена на 23.06.2023 г., но плащане не постъпило. Подадено било заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и по гр.д. № 35446/2023 г. по описа на СРС, 173 състав заповед била издадена, но Л. Д. подала възражение. Моли да бъде признато за установено съществуването на вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК въз основа на запис на заповед, издаден на 06.10.2022 г. за сумата от 20000 лева.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Л. Г. Д., с който оспорва предявения иск. Поддържа, че претенцията е неоснователна, тъй като ищцата била представила фалшив запис на заповед от 06.10.2022 г. за сумата от 20 000 лева. Посочва, че не дължи сумата, тъй като я е върнала на 04.11.2022 г. с още 30000 лева. На този ден получила и оригинали на три записа на заповед, издадени на 04.10.2022 за 10 000 лева, на 05.10.2022 г. за 20000 лева и на 26.10.2022 г. за 10000 лева. Моли предявения иск да бъде отхвърлен.

Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. № 35446/2023 г. на СРС, 173 състав. По заявление от 27.06.2023 г., подадено от В.

П. М. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 03.08.2023 г., с която е разпоредено на Л. Г. Д. да заплати на заявителя сумата от 20 000 лева за главница – задължение по Запис на заповед, издаден на длъжницата на 06.10.2022 г. с поемател заявителката и с падеж на 29.04.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (27.06.2023 г.).

В първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства, въз основа на които първоинстанционният съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Прието е, че ищецът е въвел твърдения за съществуването на каузално правоотношение – договор за заем, поради което и е установено, че сумата е предадена, а с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК са обсъдени и събраните свидетелски показания, въз основа на които е прието за установено съществуването на договорното 3 правоотношение, възникнало от договор за заем. С оглед липсата на доказателства за връщане на заетата сума, районният съд е приел, че предявеният иск е основателен.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението е и правилно въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение на основание чл. 272 от ГПК.

По наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира следното:

Положителният установителен иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК е допустим - предявен е от лице - заявител, имащо правен интерес от установяване съществуването и изискуемостта на вземането си, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, против която е подадено възражение от длъжника. Искът има за предмет установяване на съществуването и изискуемостта на сумата, за която по гр.д. № 35446/2023 г. на СРС, 173 състав, е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК. Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това издаденият запис на заповед да отговаря на предвидените в чл. 535 от Търговския закон.

Представеният по делото запис на заповед съдържа реквизитите, предвидени в чл. 535 от Търговския закон и инкорпорира задължението на К.

Г. Г. да заплати посочената в него сума. С оглед разпоредбата на чл. 537 във връзка с чл. 486, ал. 1, т. 1 от Търговския закон, в конкретния случай падежът е на определена дата – 29.04.2023 г. С отговора на исковата молба са въведени твърдения, че сумата е платена, но доказателства в тази насока не са ангажирани. В тежест на ответника е било да установи, че е изпълнил задължението си да плати сумата от 20000 лева на падежа, посочен в ценната книга.

В т. 17 от Тълкувателно решение № 3/2014 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че „предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, 4 се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа.

При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед.“ Формираната след постановяване на тълкувателното решение съдебна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК е насочена към това, че предмет на делото по предявен иск по реда на чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземане, за което е издаден запис на заповед, представляващ документ по чл. 417, т. 9 от ГПК, може да бъде установяване на каузалното правоотношение, чието изпълнение е обезпечено със запис на заповед, но само при въведени от която и да е от страните конкретни твърдения. Правилно районният съд въз основа на твърденията, изложени в исковата молба и възраженията, направени с отговора на исковата молба, е приел, че предмет на доказване в производството по делото е било да се установи възникването на каузално правоотношение по силата на договор за заем.

В отговора на исковата молба ответницата не е оспорила твърдението на ищцата, че е получила в заем исковата сума. Въведено единствено твърдение, че сумата е „върната“ на 04.11.2022 г., а представения запис на заповед е неистински (фалшив). Към отговора е представена жалба вх. № 39734/28.08.2023 г. от Л. Г. Д. до Софийска районна прокуратура, в която ответницата е заявила, че през м. октомври 2022 г. е поискала от В. М. заем в размер на 60000 лева срещу записи на заповед, както и че на 04.10.2022 г., на 05.10.2022 г, на 06.10.2022 г. и на 26.10.2022 г. получила суми в общ размер на 60000 лева, като за всяка от получените суми подписвала запис на заповед. В този смисъл и доколкото липсва спор между страните относно това, че 5 издадения запис на заповед от 06.10.2022 г., обезпечава изпълнението на задължение за връщане на сума от 20000 лева, предоставена в заем на ответницата, то правилно районният съд въз основа на събраните по делото доказателства е приел за установени тези обстоятелства.

Неоснователни са и доводите на въззивника, че договорът за заем е следвало да бъде сключен в писмена форма, доколкото законът не предвижда такава форма за действителност или доказване.

Предвид на изложеното и поради съвпадане на фактическите и правни изводи с тези на Софийски районен съд, 173 състав, решението следва да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 2000 лева, представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 18270/10.10.2024 г. по гр.д. № 50908/2023 г. по описа на СРС, 173 състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Л. Г. Д., ЕГН-**********, гр. София, ул. **** да заплати на В. П. М., ЕГН-**********, гр. София, ул.

**** сумата от 2000 лева, представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Разпечатката съдържа 37 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/567cd815-9191-4569-a91f-885bd254e863