Решение № 381 от 21.10.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 381 гр. Карлово, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. И. при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. И. Гражданско дело № 20265320100895 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Н. И. У., ЕГН: **********, адрес: *** чрез адв. П. Е. против И. Н. У., ЕГН: **********, с постоянен адрес: *** Ищецът твърди, че на 24.07.2015 г. с бившата си съпруга И. Н. У. сключили Договор за ипотечен кредит „Домашен уют” за покупка на имот № 396/24.07.2015 г. с „ИНВЕСТБАНК” АД, по който договор ищецът бил в качеството на кредитополучател, а ответницата била в качеството на солидарен длъжник.

На 20.05.2023 г. поради несходство в характерите се разделили със съпругата му и между тях настъпила фактическа раздяла, при което той се изнесъл от семейното им жилище, представляващо апартамента, който били ипотекирали за обезпечение на кредита, но кредитните вноски по сключения договор на стойност 250.00 лв. месечно, считано от 24.05.2023 г. до момента се погасявали единствено от него. Съпругата му И. У., независимо че била солидарен длъжник по договора, преустановила участието си в плащането на дължимите след раздялата им погасителни вноски.

За периода от 24.05.2023 г. до 24.03.2026 г. ищецът твърди, че изплатил самостоятелно 34 месечни вноски в общ размер на 8500 лв. (4345.98 евро).

1

Предвид горното, солидарният длъжник И. Н. У. му дължала за този период половината от горната сума, а именно 2172.99 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска до окончателното плащане на главницата.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да му изплати сумата от 2172.99 евро, представляваща дължимата от нея част от изплатени от ищеца задължения по Договор за ипотечен кредит „Домашен уют“ № 396/24.07.2015 г. към „ИНВЕСТБАНК“ АД, за периода от 24.05.2023 г. до 24.03.2026 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 04.05.2026 г., до окончателното й изплащане.

Претендират се и направените по настоящото дело разноски.

Ответницата, чрез адв. Г. Г., с отговора на исковата молба оспорва иска.

Безспорно било, че на 24.07.2015 г. И. Н. У. и Н. У. сключили Договор за ипотечен кредит „Домашен уют“ за покупка на имот № 396/24.07.2015 г. с „ИНВЕСТБАНК“ АД. По договора ищецът бил кредитополучател, а ответницата солидарен длъжник.

Твърди, че поради несходство в характерите двамата се били разделили и между тях настъпила фактическа раздяла, при което Н. У. сам бил напуснал семейното жилище, представляващо апартамент. Кредитните вноски по сключения договор за кредит били на стойност 250.00 лв. месечно. През целия период на кредита до развода страните заплащали заедно вноските по кредита.

Ответницата уточнява, че бракът им с ищеца бил прекратен с Решение № 329/31.07.2025 г. по гр. д. № 1815/2023 г. на РС Карлово и потвърден с Решение № 250/24.02.2026 г. по въззивно гражданско дело № 3115 по описа на ОС Пловдив за 2025 година, като същото влязло в сила на 07.04.2026 г. В тази връзка до 07.04.2026 г. жилището било в режим на СИО и със съдебно решение било предоставено за ползване на майката /ответницата/. От момента на влизане в сила на акта на съда апартаментът вече бил в обикновена съсобственост. Следователно нямало как ищецът да претендира заплащане на вноски при положение, че страните били в брак и то преди датата 07.04.2026 г.

Приносът за закупуването и изплащането на апартамента до тази дата бил равен между страните. На никоя от формите на принос не следвало да се дава приоритет, а те следвало да бъдат разглеждани като еднакво значими и равностойни, тъй като дължимото поведение на всеки от съпрузите в брака, 2 съгласно чл. 17 СК, било с взаимно разбирателство, общи усилия съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигури благополучието на семейството и грижи за отглеждането, възпитанието и издръжката на децата.

Тоест при преценката на приноса на всеки от съпрузите не следвало да се дава приоритет на никоя от формите на приноса за сметка на друга, тъй като всичките форми на принос били равно значими. В тази връзка било и Решение № 50122/2022/06.01.2023 г. по гр. д. № 4989 по описа за 2021 г. на ВКС.

Съгласно чл. 18, ал. 2 от действащия Семеен кодекс режимът на съпружеска имуществена общност (СИО) се прилагал за имуществените отношения между съпрузите, когато те не били избрали изрично законовия режим на разделност и не били сключили брачен договор. С § 4 от Допълнителните разпоредби на СК било придадено обратно действие на закона в материята на имуществените отношения между съпрузите.

Следователно правилата за СИО в новия СК се прилагали и за имущества, придобити по време на бракове, сключени преди влизането му в сила.

Обхватът на съпружеската имуществена общност бил установен в чл. 21, ал. 1 СК, който гласял, че вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежали общо на двамата съпрузи, независимо от това на името на кого от тях били придобити.

Ищецът твърдял, че за периода от 24.05.2023 г. до 24.03.2026 г. изплатил самостоятелно 34 месечни вноски в общ размер на 8500 лв. (4345.98 евро), но същият не можел да претендира възстановяване на сумите преди съдебния акт. В тази връзка била и непротиворечивата практика на ВКС, визираща общата собственост преди и след разтрогване на гражданския брак.

С Тълкувателно решение № 3/2015 г. от 29.11.2018 г., постановено по Тълкувателно дело № 3/2015 г. Общото събрание на Гражданската колегия (ОСГК) на Върховния касационен съд решил: „След като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 или чл. 101, ал. 1 от Семейния кодекс (СК) от 1985 г. (отм.), съответно чл. 49, ал. 4 или чл. 51, ал.

1 от СК от 2009 г., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г.

3

(отм.), съответно чл. 23, ал. 2 СК от 2009 г.“.

Ответницата моли съда да отхвърли иска и да й присъди разноските по делото.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представения Договор за ипотечен кредит „Домашен уют“ за покупка на имот № 396/24.07.2015 г. и от Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 03.08.2015 г. се установява, че на 24.07.2015 г. „ИНВЕСТБАНК“ АД е предоставила на ищеца, като кредитополучател, и на ответницата, като солидарен длъжник, анюитетен кредит в размер на 14 630 евро за покупка на апартамент № ***, с краен срок за погасяване 24.07.2035 г., на 240 месечни вноски. Ответницата е подписала договора в качеството на солидарен длъжник, а с нотариалния акт се е задължила солидарно, на основание чл. 121 и сл. от ЗЗД, за всички задължения на кредитополучателя по договора и е учредила, заедно с ищеца, ипотека върху апартамента. Кредитът включва, освен главница и лихва, и такси по сметките за обслужването му и застрахователна премия по застраховка „Злополука и заболяване“.

Не се спори, че страните са сключили граждански брак на 13.09.2009 г. и че апартаментът е придобит по време на брака с нотариален акт за покупкопродажба от 03.08.2015 г. Съгласно приложеното гр. д. № 1815/2023 г. по описа на РС – Карлово, с Решение № 329/31.07.2025 г. бракът е прекратен с развод по вина на ответницата, като упражняването на родителските права върху двете им ненавършили пълнолетие деца е предоставено на нея, определено е местоживеене на децата при нея и ползването на семейното жилище – апартамента в ***, е предоставено на ответницата. Не е спорно между страните, че решението е влязло в сила на 07.04.2026 г.

От същото гражданско дело се установява, че до 20.07.2023 г. страните живеели заедно. Ответницата сама е изложила в исковата си молба по него, че до 20 юли 2023 г. живеели заедно, като след това той напуснал дома им, а ищецът – в насрещната искова молба, че това станало около средата на м. юли 2023 година, когато се е изнесъл на квартира. С решението за развода съдът е приел, че всеки от съпрузите е установил самостоятелен, независим от другия начин на живот, че са прекъснати икономическите връзки между тях, както и 4 физическата и емоционалната им близост. При изслушването си по това дело и двамата са заявили, че вноските по кредита се изплащат изцяло от ищеца.

Следователно твърдението в исковата молба по настоящото дело, че раздялата настъпила на 20.05.2023 г., не се подкрепя от доказателствата и противоречи на изявленията на самия ищец по гр. д. № 1815/2023 г. Ето защо съдът приема, че трайната фактическа раздяла е настъпила на 20.07.2023 г.

От представените извлечения по кредитната сметка

****************** за периодите 25.05.2023 г. – 31.12.2025 г. и 01.01.2026 г. – 25.03.2026 г. се установява, че всички плащания по кредита – главница, лихви, месечни такси и застрахователни премии – са извършвани чрез преводи от лична сметка на ищеца. Общо за целия период по сметката са платени 4 421.08 евро (4 061.54 евро до 31.12.2025 г. и 359.54 евро през 2026 г.). От тях 247.48 евро са платени преди 20.07.2023 г. (вноските от 25.05.2023 г. и 27.06.2023 г.), а за периода от 24.07.2023 г. до 25.03.2026 г. (33 месечни вноски) са платени общо 4 173.60 евро. Размерът на плащанията се установява от банковите извлечения, а не от твърдяната в исковата молба вноска от 250.00 лв., и поради това е различен от посочения в нея.

По делото няма доказателства ответницата да е заплащала вноски по кредита след 20.07.2023 г., нито се навеждат от нея такива твърдения.

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът прави следните изводи от правна страна:

С доклада по чл. 146 ГПК искът погрешно е квалифициран по чл. 143, ал. 1 от ЗЗД. Тази норма урежда регреса на поръчителя срещу главния длъжник. В случая ищецът е кредитополучател, а ответницата не е поръчител, а солидарен длъжник – съдлъжник, който сам е поел задължението спрямо банката (чл. 121 и сл. от ЗЗД) и се е задължил солидарно за всички задължения по договора. Отношенията между съдлъжниците, когато един от тях е изпълнил, се уреждат от чл. 127 от ЗЗД, а не от чл. 143 от ЗЗД. Съдът е длъжен служебно да определи правната квалификация на спорното право (чл. 146, ал.

1, т. 1 от ГПК; Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Основанието на иска, петитумът и твърдените факти остават непроменени, а възраженията на ответницата – за наличие на режим на СИО, равен принос на съпрузите и липса на регрес – са релевирани именно по отношение на вътрешните отношения между съдлъжниците и 5 касаят същата правна уредба, поради което преквалификацията не засяга правото й на защита.

Съгласно чл. 127, ал. 1 от ЗЗД, доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, платеното на кредитора се понася от тях по равно, а по ал. 2 всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата.

Регресният иск предполага валидно солидарно задължение, плащане на кредитора от ищеца и плащане над припадащата му се част (в този смисъл Определение № 3/13.12.2023 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, в което е обобщена практиката по чл. 127 от ЗЗД между съдлъжници – съпрузи и съзадължени по банков кредит). В тежест на ищеца е да докаже тези обстоятелства, а на ответницата – възраженията си, че плащането е извършено със средства на общността или с общ принос.

Солидарното задължение на страните по договора за кредит е безспорно, а плащанията от ищеца са доказани със съдържащите се в извлеченията по сметката данни. Спорът е дали между съпрузи, чието жилище е било в режим на СИО до влизане в сила на развода, е налице регрес за вноски, платени до тази дата.