Решение № 1894 от 28.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1894 гр. София, 28.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели Маринова

Анна Кофинова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20241100502876 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20085616/30.03.2023 г. по гр.д. № 68091/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 148-ми състав, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), вр. чл. 45 ЗЗД, „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, е осъдено да заплати на Н. К. Н., ЕГН **********, сумата 3800 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, причинено на 07.01.2015 г. в гр.

София от водача на л.а. „Рено“ с рег. № *******, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, ведно със законната лихва върху тази сума за времето от 23.10.2015 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за горницата до предявения размер от 8800 лв.

Решението в частта, с която искът е уважен, не е било обжалвано и е влязло в сила.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част е постъпила въззивна жалба от ищеца Н. К. Н.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като се твърди, че съдът неправилно е пререшил въпроса за наличието на съпричиняване и неговия размер, вследствие на което неоснователно е намалил размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Сочи се, че предмет на настоящото исково производство е разликата от дължимата сума по предявен частичен иск в предходно съдебно производство. В тази връзка се обръща внимание, че правопораждащите за правото на обезщетение факти, вкл. наличието на съпричиняване и неговият размер, са установени със сила на пресъдено нещо 1 и не подлежат на пререшаване в това производство. По тези съображения е отправено искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата и моли за потвърждаване на постановеното съдебно решение.

Изразява се съгласие с мотивите на обжалваното решение и се заявява, че присъдената с него сума, в която част решението е влязло в сила, е изплатена.

Претендират се разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на решението съдът намира следното:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 8800 лв., представляваща частта, неразгледана по в.гр.д. № 902/2017 г. по описа на САС, от обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 07.01.2015 г. по вина на водача на л.а.

„Рено“ с рег. № *******, чиято гражданска отговорност е застрахована от ответника, ведно със законната лихва за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие до окончателното заплащане на сумата.

С първоинстанционното решение в необжалваната и влязла в сила част предявеният иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е уважен за сумата от 3800 лв.

Настоящият съдебен състав зачита по реда на чл. 297, вр. чл. 298, ал. 1 ГПК силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение в частта, в която същото е влязло в сила и с която е установено наличието на предпоставките по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за ангажиране отговорността на ответника, а именно: виновното и противоправно деяние на водача на лекия автомобил „Рено“ с рег. № *******, в резултат на което е реализирано процесното ПТП, претърпените от ищеца неимуществени вреди, справедливият размер за обезщетяването им (90 000 лв.), причинно-следствената връзка между деянието и вредите, както и наличието на валидна застраховка „Гражданската отговорност“ на водача на автомобила, причинил процесното ПТП при ответното дружество.

Правният спор между страните в настоящото въззивно производство, с оглед доводите във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, е относно наличието или липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца и евентуалния процент на това съпричиняване, в случай че бъде прието наличието на такова, както и относно въпроса дали влязлото в сила решение по в.гр.д. № 902/2017 г. по описа на САС формира сила на 2 пресъдено нещо относно тези обстоятелства.

Към делото са приложени материалите по гр.д. № 1439/2015 г. по описа на СГС, I-20 състав, както и по производствата по осъществен инстанционен контрол – в.гр.д. № 902/2017 г. по описа на САС, 8-ми възз. състав и т.д. № 2682/2017 г. по описа на ВКС, II Т.О.

С решение № 1894 от 02.08.2017 г., САС, ГО, 8-и състав частично е отменено решението на СГС и предявеният иск от Н. К. Н. срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД за обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 07.01.2015 г. застрахователно събитие по застраховка „Гражданска отговорност“ в размер на 26 000 лв. като част от общо предявен иск за 80 000 лв. е уважен за сумата от 5200 лв. Софийският апелативен съд е определил 70 000 лв. като справедлив размер на обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. В мотивите на цитираното решение е прието, че с поведението си Н. К. Н. е допринесъл за настъпване на вредите, като съдът е определил процент на съпричиняване в размер на 80 %, съобразно който е намалил размера на обезщетението. Като е взел предвид обстоятелството, че предявеният иск е частичен, съдът е присъдил в полза на ищеца 5200 лв.

Решението е влязло в законна сила на 02.05.2018 г.

При така установените факти настоящият съдебен състав намира оплакванията на въззивника за напълно основателни.

По въпроса за силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по предявен частичен иск е налице задължителна практика на Върховния касационен съд – Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС. В т. 2 от цитираното решение е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.

След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релвантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право.

Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по 3 отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост.

Относно вида на възражението за съпричиняване е формирана практика с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 92/07.09.2016 г. по т.д.

№ 185/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В същото се приема, че възражението на ответника за недължимост на част от претендираното обезщетение поради принос на пострадалото лице, представлява правоизключващо възражение, относимо към размера на дължимото застрахователно обезщетение.

Предвид характеристиката на възражението за съпричиняване като правоизключващо възражение, пропускът да бъде въведено своевременно в процеса по предявения частичен иск, съставлява пречка същото възражение да бъде предявено от ответника за първи път в производството по иска за останалата част от вземането. При своевременно въведено в производството по частичния иск възражение за съпричиняване, наличието на принос на увредения към настъпване на увреждането като правно значим факт, обуславящ приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск. Съответно нито наличието на приноса, нито степента, в която пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, могат да бъдат преразглеждани в производството по иска за оставащата част от вземането. В този смисъл е становището на ВКС, залегнало в решение № 89 от 28.01.2020 г. по т. д. № 2741/2015 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 705 от 26.11.2024 г. по гр. д. № 609/2023 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 50156 от 15.03.2023 г. по т. д. № 1243/2021 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, към което настоящият съдебен състав се присъединява.

От гореизложеното следва, че в настоящото производство не може да бъде преразглеждан въпросът дали е налице принос за настъпване на вредите от страна на пострадалото лице, както и степента на съпричиняването.

Като съобрази справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, определен от първоинстанционния съд (90 000 лв.), в която част обжалваното решение е влязло в сила, както и размерът на съпричиняване, определен с решение № 1894 от 02.08.2017 г. по в.гр.д. № 902/2017 г. на САС, ГО, 8-ми състав (80%), настоящият съдебен състав намира, че ищецът има право на обезщетение в размер на 18 000 лв. В производството по в.гр.д. № 902/2017 г. по описа на САС, 8-ми състав по предявения частичен иск на Н. К. Н. са присъдени 5200 лв., поради което същият има право на още 12 800 лв. В настоящото производство се претендират 8800 лв., предвид което предявеният иск се явява изцяло основателен.

Ищецът претендира заплащането и на лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди. На основание чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД върху определеното обезщетение се дължи законна лихва за забава от датата на настъпване на ПТП – 07.01.2015 г.

С отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение за давност на претендираната лихва върху застрахователното обезщетение. С исковата молба е претендирана лихва за забава върху застрахователното 4 обезщетение с начална дата от процесното ПТП – 07.01.2015 г. до окончателно изплащане на дължимата сума. Исковата молба е депозирана в съда на 23.10.2018 г. Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД давността относно претенцията за лихва е три години. С оглед това съдът намира възражението за частично основателно. В случая погасена по давност се явява лихвата за периода 01.01.2015 г. до 22.10.2015 г. Поради това върху определеното обезщетение за неимуществени вреди следва да се присъди законна лихва за забава за периода от 23.10.2015 г. до окончателно плащане на дължимата сума.

Поради частично разминаване на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението на Софийския районен съд следва да бъде отменено в обжалваната част.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски в настоящото производство има въззивникът. Същият е сторил разноски за държавна такса в размер на 100 лв. и е бил представляван от адв. С. С. безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т.

2 ЗА, за което е представен договор за правна защита и съдействие от 01.10.2024 г.

Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА предвижда правило, съгласно което съдът присъжда на адвоката възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения (с актуално заглавие понастоящем - Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), като съдът е лишен от възможност да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, което създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело C438/22 на СЕС. Предвид решението на СЕС, което съгласно чл. 633 ГПК е задължително за всички национални съдилища, настоящият съдебен състав приема, че нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към Наредбата, не следва да се прилага, тъй като не съответства на правото на ЕС. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа (включително броят на посетените съдебни заседания с участие на страните), фактическата и правна сложност на делото.