Решение № 703 от 28.05.2025, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 703 гр. София, 28.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Яначкова

Членове:

Десислава Б. Н.а

Миглена Йовкова при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело № 20241000501192 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 320 от 18 януари 2024г. по гр. д. № 1427/2023г. Софийски градски съд, І ГО, 21 състав е отхвърлил предявения от Н. Н. Н. ЕГН **********, адрес: *** срещу К. И. Л. ЕГН ********** и А. Г. К. ЕГН **********, двамата с адрес: *** главен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че Н. Н. Н. е собственик по наследство от Л. А. В. и Н. Й. Н. като купувачи по нотариален акт № 143 от 12.10.1963г., том XXIV, дело № 4116/1963г. на Х. О., Първи нотариус при Софийски народен съд, на следния недвижим имот: дворно място, находящо се в адрес ***, представляващо поземлен имот с идентификатор ***, с площ 1425 кв. м съгласно нотариален акт, а съгласно кадастрална скица с площ от 1446 кв.м., при граници: поземлени имоти с идентификатори

***,***,

***,

*** и ***, с номер по предходен план I-299, от квартал 27, по плана на адрес ***, при съседи но нотариален акт: от две страни улици и парцели II и IX; признал за установено по отношение на Н. Н. Н., К.

И. Л. и А. Г. К., че Н. Н. Н. е собственик по силата на 10-годишно давностно 1 владение на следния недвижим имот: дворно място, находящо се в адрес ***, представляващо поземлен имот с идентификатор ***, с площ 1425 кв. м съгласно нотариален акт, а съгласно кадастрална скица с площ от 1446 кв.м., при граници: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, *** и ***, с номер по предходен план I-299, от квартал 27, по плана на адрес ***, при съседи по нотариален акт: от две страни улици и парцели II и IX ; осъдил К. И. Л. и А. Г.

К. да заплатят на Н. Н. Н. разноски за държавна такса в размер на 392,78 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 3 250 лева; осъдил Н. Н. Н. да заплати на А. Г. К. разноски за държавна такса пред ВКС в размер на 392,78 лева, за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 1500 лева и за адвокатско възнаграждение по гр. дело № 1427/2023г. в размер на 2 500 лева.

Производството пред въззивния съд е образувано по 3 въззивни жалби срещу първоинстанционното решение по гр. д. № 1427/23г. на Софийски градски съд, постановено след отмяна на влязло в сила решение на основание чл. 304 ГПК.

Ищцата Н. Н. Н. е обжалвала решението в частта му, в която предявеният от нея иск за собственост е отхвърлен. С доводи, че неправилно е прието, че неистинността на оспорения от нея нотариален акт не е доказана и съответно неправилно е прието, че правото на собственост е било изгубено чрез продажба от наследодателите й, без да е установено по делото, че ответникът е придобил правото на собственост въз основа на деривативно основание, в какъвто смисъл били постановени и съдебните актове при първоначалното разглеждане на делото, иска отмяна на решението в обжалваната част и вместо това уважаване на предявения от нея иск, основан на деривативно основание.

Ответникът К. И. Л. е оспорил въззивната жалба на ищцата като недопустима поради липса на правен интерес, евентуално като неоснователна, вкл. и по съображения, че е оспорил придобиването на правото на собственост от наследодателите на ищцата поради липса на транслативно действие на договора между ТКЗС и праводателите й.

Ответницата А. Г. К. също е оспорила въззивната жалба на ищцата с идентични доводи като тези, релевирани от ответника.

Ответникът К. И. Л. от своя страна е подал въззивна жалба срещу 2 решението, в частта му, в която предявеният като евентуален иск за собственост въз основа на давностно владение е бил уважен. Поддържа, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, като в тази връзка счита, че съдът не е преценил доказателствата в тяхната взаимовръзка, от които се налага обоснован извод, че родителите на ищцата и самата ищца са упражнявали владение въз основа на чл. 64 ЗС само като собственици на сградата. Иска отмяна на решението в атакуваната част и отхвърляне на иска.

Срещу въззивната жалба на ответника е подаден отговор от насрещната страна – ищцата Н. Н. Н.. С доводи, че изтъкнатото от жалбоподателя не отговаря на действителното фактическо и правно положение, иска обжалваното от ответника решение да бъде потвърдено.

Ответницата А. Г. К. също е обжалвала решението, в частта му, в която предявеният иск е уважен. С доводи, също основани на чл. 64 ЗС, тъй като и според тази жалбоподателка фактическата власт върху имота е осъществявана само доколкото това е необходимо за използването на постройката, иска отмяна на решението в обжалваната част и изводимо от това искане – отхвърляне на иска.

И срещу въззивната жалба на ответницата е подаден отговор от ищцата Н. Н. Н.. Също с доводи, че изтъкнатото от жалбоподателката не отговаря на действителното фактическо и правно положение, иска обжалваното от нея решение да бъде потвърдено.

За да постанови решението си по главния иск за собственост, първоинстанционният съд е приел, че ищцата е наследник на Н. Н. и Л. А. В., наследодателите й са придобили имота, предмет на делото, чрез договор за продажба от ТКЗС „Георги Кирков“ Горна баня по реда на ЗРПВПВННИ.

Ответниците са закупили имота от Г. С. - правоприемник на К. и В. С.и по силата на наследство и договор за дарение, като порочността на вписването на НА, легитимиращ Г. С., не опорочава самата сделка, ето защо правото на собственост на родителите на ищцата е било изгубено чрез продажбата на К.

С. и ответниците са придобили правото на собственост върху имота. По евентуалния иск, основан на оригинерно оснонование, съдът е приел, че наследодателите на ищцата са установили владение върху имота към 1964г., което е било непрекъснато, спокойно и явно, продължено от ищцата след 3 смъртта им, без същото да е било изгубвано, за период, по-голям от срока по чл. 81 ЗС, и без да е доказано, че ответникът е установил владение върху дворното място, нито върху постройката в него. Така съдът е формирал извод, че ищцата е придобила собствеността върху имота въз основа на придобивна давност, като е присъединила владението си към това на своите родители.

Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно.

По съществото на спора, с оглед посоченото в жалбите и доводите срещу тях, в приложение и на императивните норми на материалния закон, регулиращ спорното правоотношение, косвено и по допустимостта и правилността на обжалваното решение, постановено по главен иск – основан на деривативно придобивно основание – договор за продажба, съответно правоприемство въз основа на наследяване, и евентуален иск – основан на оригинерно придобивно основание – придобивна давност, въззивният съд намира следното:

Ищцата твърди, че е собственик на дворно място, находящо се в адрес ***, представляващо поземлен имот с идентификатор ***, с площ 1425 кв. м съгласно нотариален акт, а съгласно кадастрална скица с площ от 1446 кв. м, при граници: поземлени имоти с идентификатори ***,***,

***,

*** и

***, с номер по предходен план I-299, от квартал 27, по плана на адрес ***, при съседи но нотариален акт: от две страни улици и парцели II и IX. Придобила собствеността по наследство от родителите си Л. В. и Н. Н., които го закупили от ТКЗС „Г. Кирков“ – Горна баня на 12.10.1963г. с НА за собственост на имот, придобит по реда на ЗРПВПВННИ - № 143, том XXIV, дело № 4116/1963г. на Х. О., и оттогава до подаване на ИМ – 21.08.2017г. имотът се владее и ползва непрекъснато, спокойно и необезпокоявано от родителите й, а след това и от нея, поради което евентуално правото на собственост е придобито въз основа на придобивна давност. Ответниците – К.

Л. и А. К. – негова съпруга, конституирана въз основа на молба от 01.03.2023г. в производството след отмяна на основание чл. 304 ГПК на влязлото в сила 4 решение на СГС, потвърдено с въззивното решение на САС, не се легитимират като собственици на имота, тъй като праводателят им Г. С. не е собственик на имота, понеже го е придобил от несобственик. НА № 23а, том XXV, дело № 4613/1967г. на нотаруис при СНС не е вписан в СВп и не може да бъде открит в имотния регистър при АВп, той не съществува реално, като и двата НА с близки номера до него се отнасят за други имоти. Ето защо Г. С. се е разпоредил с права, каквито не притежава и не е настъпил вещнопрехвърлителен ефект.

В срока за отговор на исковата молба ответниците са оспорили исковете с правоизключващи твърдяното право на собственост възражения, че нито праводателите на ищцата, нито тя са могли да придобият правото на собственост върху земята от ТКЗС, тъй като ТКЗС не е било собственик на земята, а е имало само право на кооперативно земеползване. Вещноправното действие на договора е изключено на основание чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, както и възможността за придобиване на имота по давност. Възразили са и, че вещноправното действие на договора, извършен с НА № 23а/1967г., не зависи от вписването му и, че той и съпругата му са придобили имота с договор за продажба, извършен с НА № 17/15.05.2013г. и го владеят оттогава, като са получили владението от Г. С., който го е владял дотогава заедно с праводателката си В. С.. Евентуално са възразили, че на основание чл. 99 ЗС ищцата е изгубила правото си на собственост, тъй като е придобито от тях въз основа на придобивна давност въз основа на непрекъснато владение от началото на 2012г., откогато са владяли праводателите им, чието владение те присъединяват.

Оплакванията на страните срещу постановеното второ поред първоинстанционно решение след отмяната от ВКС на влязлото в сила решение очертават спорния предмет на делото във въззивното производство.

Жалбата на ищцата е допустима – подадена е срещу неблагоприятна за нея част от първоинстанционното решение и уважаването на предявения от нея евентуален иск не я лишава от правен интерес да атакува решението, с което е отхвърлен главният й иск. Жалбоподателката – ищца изразява недоволство от извода на съда, че сделката, легитимираща ответника като собственик, е валидна. Счита в тази връзка, че НА, с който е извършен договорът за продажба, с продавачи нейните наследодатели, е неистински 5 документ, който не само не е бил вписан, а на него му е придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това, което го е съставило, като данните за вписването касаят съвсем различни сделки, поради което не е сключен между посочените от него страни и за описания в него имот и в продължение на 46 години не е било заявявано правото на собственост. По този начин е обобщено, че НА е съставен с цел имотна измама, на което сочи и подадената неясно от кого молба от нейно име за прекратяване на производството. Счита, че с обсъждания договор, извършен с несъществуващия НА, ответниците не биха могли да придобият собствеността от несобственик, тъй като „праводателите„ им не са били собственици на имота. Ето защо според нея се налага извод, че Н. Н. и Л. В. не са продавали никакъв имот през 1967г. При тези доводи счита решението в обжалваната от нея част за неправилно, иска отмяната му и вместо това признаване за установено, че е собственик на имота на предявеното от нея придобивно основание с главния иск.

Ответниците от своя страна, както се отбеляза, поддържат, че ищцата не е доказала, че подписите под НА са неистински, като приетите доказателства, касаещи вписването, не доказват, че подписите са неистински, а пороците на вписването имат значение само за противопоставимостта му на последващи приобретатели. От друга страна сочат, че наследодателите на ищцата не са придобили правото на собственост върху имота от ТКЗС, който не е бил собственик на земята, а има само право на кооперативно земеползване и НА не е бил подписан нито от продавача, нито от купувачите, и ако се възприеме като констативен НА, то той няма удостоверително действие.