Определение № 1717 от 20.06.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1717 гр. София, 20.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20238002100516 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260455/07.02.2022 г. по гр. д. № 12701/2020 г. Софийският градски съд е отхвърлил предявения от Е. Р. Иконописова срещу А. Р. И., Е. Р. Т. и Руси А. И. иск за прогласяване нищожност на делба, сключена с одобрена от съда спогодба по протокол от 16.05.1972 г. по гр. д. № 1259/1972 г. на Кирковския народен съд, както и предявения от Е.

Р. Иконописова срещу А. Р. И. положителен установителен иск за собственост по приращение на гараж с идентификатор ......., находящ се в [населено място],[жк], [улица].

В първата част решението е влязло в сила като необжалвано.

С решение № 1277/30.10.2022 г. по в. гр. д. № 1200/2022 г. Софийският апелативен съд е отменил решението в останалата му част и е уважил иска.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по иска с оплаквания, че същото е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответницата по касация - ищца по делото, е подала писмен отговор, с който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че с н. а. № 187/18.07.1968 г. ищцата е придобила в своя собственост празно дворно място, понастоящем ПИ с идентификатор ........ На 18.08.1969 г. е 1 издадено разрешение за строеж по одобрени строителни книжа на жилищна сграда със сутерен, два жилищни етажа и таван, и вътрешно стълбище /позволителен билет № 307/18.08.1969 г., протокол за дадена строителна линия и ниво № 38/27.08.1969 г. и одобрен архитектурен проект от 14.08.1969 г./, като в сутеренния етаж е предвидено да бъдат построени гараж и две обслужващи /складови/ помещения.

С н. а. № 120/04.03.1970 г. ищцата е учредила на своята майка Л. Н. Иконописова безвъзмездно право на строеж за втория етаж.

С н. а. № 45/05.04.1972 г. ищцата е дарила на Л. Н. Иконописова 60/100 ид. ч. от празно дворно място без сградата.

На 16.05.1972 г. между ищцата и Л. Н. Иконописова е постигната спогодба по гр. д. № 1259/1972 г. на Софийския народен съд, К. район, за делба, по силата на която Л.

Иконописова е получил в дял освен друго, и един гараж, построен в суров вид /карабина/ в построената в суров вид жилищна сграда.

Л. Н. Иконописова е била в брак с Р. Л. И., сключен на 19.04.1947 г. и прекратен на 14.07.1981 г. със смъртта на съпруга, който е оставил за наследници по закон преживяла съпруга и три деца Е. Р. Иконописова, А. Р. И. и Е. Р. Т., последните две от които са се отказали от наследството на баща си.

Със саморъчно завещание от 12.08.2016 г. Л. Н. Иконописова, която е починала на 23.05.2018 г. и е оставила за наследници по закон трите си деца Е. Р. Иконописова, А. Р. И. и Е. Р. Т., е завещала на внука си Руси А. И. собствената си идеална част от фамилната къща.

Въззивният съд е приел за установено от показанията на разпитаните свидетели, писмените доказателства и приетата техническа експертиза, че строителството на сградата е започнало веднага след издаването на 18.08.1969 г. на строителното разрешение и се е осъществявало интензивно, поради което е обосновал извод, че в рамките на 2-годишния срок по пар. 198 ППЗПИНМ грубият строеж на сградата е бил завършен - т. е. до 18.08.1971 г., преди сключването с н. а. № 45/05.04.1972 г. на договора за дарение на 60/100 ид. ч. от празното дворно място без сградата, от ищцата на Л. Иконописова.

Въззивният съд е приел, че при завършването на строителството на сградата на етап „груб строеж“ са възникнали като самостоятелни обекти на собственост гараж в сутерена, самостоятелно жилище на първия жилищен етаж и самостоятелно жилище на втория жилищен етаж, както и две обслужващи складови помещения в сутерена и таван - в режим на етажна собственост. При изключителна собственост на ищцата върху дворното място, по силата на приращението същата е придобила собствеността върху гаража и самостоятелното жилище на първия етаж, а по силата на учредената суперфиция Л. Иконописова е придобила изключителната собственост върху самостоятелното жилище на втория жилищен етаж.

Възникналата съсобственост върху несамостоятелните обекти в сградата - двете обслужващи /складови/ помещения в сутерена и таванския етаж, е била прекратена със сключената съдебна спогодба за делба от 16.05.1972 г. по гр. д. № 1259/1972 г. Договорът не е имал вещно-транслативен ефект по отношение на гаража в сутерена, тъй като той не е възникнал като обект в режим на съсобственост, а като обект - изключителна собственост на 2 собственика на терена - ищцата, а договорът за съдебна спогодба, по силата на който се уговаря този обект да стане изключителна собственост на Л. Иконописова, не е сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма за действителност - нотариален акт.

Въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че сградата е била завършена на етап „груб строеж“ след сключването на договора за дарение от 05.04.1972 г., и самостоятелните обекти в сградата /в т. ч. гаражът в сутерена/ са възникнали като самостоятелни обекти на собственост в момент, в който дворното място вече е било съсобствено между ищцата и Л.

Иконописова, отново не може да се приеме, че гаражът е възникнал като съсобствен между собствениците на дворното място, защото в нотариалния акт от 1972 г. страните изрично са уговорили, че обект на дарението са идеални части от празно дворно място без сградата.

Тълкувайки по реда на чл. 20 ЗЗД общата воля на страните, изразена в нотариалния акт, въззивният съд е намерил, че договарящите изрично са се съгласили правомощието на собственика на терена за застрояването му, оставащо извън обхвата на учреденото вече право на строеж на втория жилищен етаж, да се запази изцяло за прехвърлителката, т. е. с прехвърлянето на собствеността върху част от дворното място, без сградата, прехвърлителката е запазила изцяло за себе си правото на суперфиция за съответната част от останалите обекти /извън жилището на втория жилищен етаж/ от предвидената за построяване сграда, която съответства на отчуждаваната идеална част от дворното място.

Съобразно изложеното въззивният съд е приел, че ирелевантно за правото на собственост върху гаража е обстоятелството на коя точно дата преди 16.05.1972 г. е бил завършен грубият строеж на жилищната сграда, тъй като и в двете възможни хипотези се обосновава извод, че към датата на сключване на спогодбата Л. Иконописова не е притежавала вещни права върху този самостоятелен обект, поради което спогодбата не е произвела вещнотранслативен ефект по отношение на собствеността върху него и ищцата е собственица на основание приращение по чл. 92 ЗС, както и поради частична нищожност на делбатаспогодба относно спорния гараж.

Като е приел, че собствеността не е била придобита по силата на съдебната делба-спогодба, въззивният съд е разгледал противопоставеното от ответника възражение за собственост, произтичаща от осъществявано от Л. Иконописова явно, спокойно и непрекъснато давностно владение върху този обект в периода след сключването на спогодбата от 16.05.1972 г. до смъртта й през 2018 г. В тази насока съдът е съобразил факта на саморъчното завещание от Л. Иконописова в полза на Руси И. - син на ответника, а последният, макар и неин наследник по закон, не е твърдял да е правоприемник на притежаваните от завещателката права върху спорния имот, от което е заключил, че ответникът не е активно легитимиран да упражни правата й да релевира посоченото придобивно основание, поради което и не го е разгледал по същество. Съображенията са свързани с това, че позоваването на фактическия състав на придобивното основание по чл.

79 ЗС следва да бъде осъществено от владелеца на вещта, респективно - от правоприемника му, тъй като правото на позоваване на това придобивно основание се включва в наследственото имущество и преминава към наследниците на владелеца, а в случая не се спори, че вещните права на наследодателката са били завещани на нейния внук, поради 3 което по силата на завещателното разпореждане именно на заветника е било предадено упражняваното от нея владение върху самостоятелните обекти на собственост в сградата, както и правото й на позоваване на придобивното основание по чл. 79 ЗС.

В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, тъй като счита обжалваното въззивно решение за недопустимо.

Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че в разглеждания случай не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, като съображенията за това са следните:

Неизгодното за ищцата първоинстанционно решение е обжалвано с въззивна жалба само в частта по отхвърления положителен установителен иск за собственост, ответник по който е касаторът А. Р. И., и само в тази част спорът е пренесен за разглеждане от въззивната инстанция. По иска за прогласяване нищожност на делбата-спогодба с ответници А. Р. И., Е.

Р. Т. и Руси А. И., въззивна жалба не е подадена, поради което с изтичане на срока за обжалване първоинстанционното решение в тази част е влязло в сила. А щом това е така и ответниците по този иск не са страна във въззивното производство, то влизането в сила на определението от 29.09.2022 г., с което производството спрямо тях е прекратено по причина на неправилното им конституиране, не е предпоставка за допустимост на въззивното решение по иска за собственост с ответник касатора, ответници по който Е. Р. Т. и Руси А.

И. не са.

Искът за нищожност е основан на две твърдения: за неучастие в делбата на съделител съпруга на Л. Иконописова, придобила право на собственост върху втория жилищен етаж по време на брака си, и за липса на съсобственост към момента на делбата върху гаража, възложен в дял на Л. Иконописова. Съответно на така изложените обстоятелства е отправеното до съда искане за прогласяване нищожност на делбата-спогодба. В условията на кумулативно съединяване на искове е предявен положителен установителен иск за собственост на основание приращение. С първоинстанционното решение е прието, че хипотезата на чл. 75, ал. 2 ЗНсл не е налице, с което съображение искът е отхвърлен.

Твърдението за липса на съсобственост, а оттам - и на форма за действителност за прехвърляне правото на собственост върху гаража, не е разгледано като основание на иска за нищожност, а е преценявано от първоинстанционния съд във връзка с положителния установителен иск за собственост. Така е разгледано и от въззивния съд, като произнасянето му е мотивирано от факта, че по самостоятелен иск, основан на такова твърдение, няма произнасяне с първоинстанционното решение, при което изводите на първостепенния съд във връзка с това твърдение, определено като „реплика“ /неправилно вместо като довод/, не обвързват въззивния съд, и няма пречка за въззивния съд, а той е и задължен да формира самостоятелни изводи по този релевантен за спора въпрос. Определеният по този начин 4 предмет на въззивното дело е ясен и е съобразен с правомощията на съда, който според приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, дори без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Не води до извод за вероятна недопустимост на въззивното решение позоваването от касатора на решение № 152/05.04.2021 г. по т. д. № 2336/2019 г. на ВКС, I-во т. о., тъй като в разглеждания случай не се констатира да е нарушено изискването на процесуалния закон исковата молба да представлява единство на обстоятелствена част и петитум, така че искането за защита да се намира в логическа връзка с изложените фактически твърдения, обуславящи нуждата от тази защита. Не се разкрива противоречие и с решение № 238/06.04.2020 г. по гр. д. № 4277/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., относно поредността на произнасяне при евентуално съединяване на искове за нищожност, доколкото в случая предмет на делото пред въззивния съд е друг вид иск. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното решение е вероятно недопустимо като постановено по неясен предмет на делото, неуточнен с исковата молба и с последвалите й уточнения, и при некореспондиращ петитум, относно претенцията за нищожност на делбата и връзката на тази нищожност с установителния иск за собственост.