Решение № 231 от 18.02.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 231 гр. Велико Търново, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ при участието на секретаря НИЯ Г. МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело

№ 20254110101479 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид:

Предявени са установителни и осъдителни обективно и субективно съединени искове - с правна квалификация, изведени от нормите на чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 , т.10 от ЗПК, чл. 26, ал.1, пр.2-ро и пр.3-то от ЗЗД, вр. с чл. 19, ал.4 от ЗПК , чл.143, ал.2, т.19, вр. с ал.1 от ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД.

Ищцата Р. И. Д., с ЕГН: ********** от гр. ***, ул. “***“ № ** чрез пълномощника си адвокат Ж. Д. от *АК, твърди, че на **.**.**** г. е сключила с дружеството ответник „Инвест“ ООД , с ЕИК 127504488, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, ул. “Лайош Кошут“ № 1, представлявано от управителя А. С. В. договор за потребителски кредит, въз основа на който й е предоставил паричен заем в размер на 4000 лева , при фиксиран годишен лихвен процент от 40.80 % , годишен процент на разходите от 49.364 %, чието връщане дължи с плащане на 36 месечни погасителни вноски / по 194,31 всяка и последна от 194,50 лева / до **.**.**** г. , като общият размер на плащанията възлиза 6995,35 лева . На същата дата сключва с второто дружество ответник „ Инвест-С“ ООД, с ЕИК 127568875, със седалище и адрес на управление : гр.Шумен, ул.“Лайош Кошут“ №1, представлявано от А. С. В., договор за издаване на гаранция , съгласно който гарантът се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит за редовното плащане на вноските , срещу възнаграждение в размер на 620,64 лева , платимо на части в срока на действие на втория договор. В изпълнение на договора за потребителски кредит е заплатила общо 4885,13 лева , а по договора за издаване на гаранция общо 172,90 лева

Отрича действителността на договора за потребителски кредит / чл.22 от ЗПК/ поради обстоятелства, нарушаващи изискванията на чл.11, ал.1 , т.9 , т.10 и т.11 от ЗПК: липсват условия за прилагането на годишния лихвен процент, какво съдържа и как е изчислен по отношение на ГПР ; не е посочена каква е дължимата лихва за целия период на договора; липсва задължителна информация в погасителния план, позволяваща да се индивидуализират главницата и лихвата, в смисъл , че във всяка една вноска не са посочени поотделно като нейни елементи ; не става ясно как, по каква методика е образуван ГПР и кои точно разходи са включени в него , 1 включително и възнаграждението за гаранцията , като тук чрез това възнаграждение се заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК същият / ГПР/ да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочения задължения в левове и във валута , заблуждава потребителя за реалните икономически последици от сключването на договора / чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП/, защото така се получава несъответствие между действителния и формално посочения му размер, още повече , че двете дружества са свързани и печалбата на второто се разпределя на първото.

Договорът за издаване на гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави, тъй-като се нарушава принципа за добросъвестност , чието спазване е необходимо, за да се избегне несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата и е налице неравноправен характер на клаузата: възнаграждението е неравностойно на престацията на дружеството- гарант, като всъщност се заплаща без доверителят/ потребителят въобще да получава нещо насреща и така с този договор поради свързаността на двете дружества не се цели в действителност някакво обезпечение , а оскъпяване на кредита и в крайна сметка се стига до вреда на потребителя , без да може да прецени икономическите последици от сключването му.

Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение, с което да обяви за недействителни/ нищожни/ договора за потребителски кредит и договора за издаване на гаранция и да осъди ответните дружества да й върнат съответно сумата 1145,10 лева/ 585,48 евро / , платена над главницата по първия договор и сумата 172,40 лева/ 88.15 евро/ – изначално недължимо платена по договора за издаване на гаранция/ изменение на исковете в с. з. по реда на чл.214 от ГПК/ , заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху двете суми , считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане и присъждане на направените по производството разноски.

В с.з. чрез пълномощника си адвокат Х. К. от *АК / преупълномощен / поддържа исковете.

Ответните дружества чрез управителя си, оспорват исковете и молят да бъдат отхвърлени с възражения / доводи/ за съответствие на договора за потребителски кредит с всички изисквания и ограничения на съответните приложими повелителни норми на ЗПК , а договорът за гаранция- с добрите нрави и несъществуване на твърдените основания за нищожност .

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Юридическите факти на сключени между страните договор за потребителски кредит във вид на паричен заем по смисъла на чл. 9, чл.10 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД и договор за издаване на гаранция , допустим според свободата на договаряне, установена с правилото на чл. 9 от ЗЗД/ понеже не е изрично именуван и уреден в закона, освен ако не се приеме , че е особен вид договор за поръчка – чл.280 от ЗЗД / с оспорената част от съдържанието на първия, са признати и документирани .

Договорът за потребителски кредит не страда от приписвания му информационен недостиг и напълно съответства на повелителните норми на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, въвеждащи изисквания каква минимална информация за потребителя задължително трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, как, т.е. по каква методика е образуван, а какъв е той и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на взетите предвид допускания , използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 на закона начин – и двата елемента безспорно ги има в договора, нито да съдържа обяснение за начина на изчисляване на ГПР, нито посочване поотделно от какви елементи са съставени погасителните вноски , а само за техния брой , размер , периодичност и дати на плащането им .

ДР на ЗПК

Лихвеният процент , който е постоянна величина по смисъла на параграф 1, т.5 от е посочен в договора/ чл.3, ал.1/, посочено е и как се прилага / вж.чл.16, ал. 3 от 2 екземпляра му на л.33 от делото/ , както и какъв е размера/ 3.40 %/ на месечната лихва в погасителния план/ схема за плащане/. Няма повелително изискване в закона договорът да съдържа информация „как лихвения процент е изчислен по отношение на ГПР“. Размерът на дължимата лихва за целия период на договора също не е предвиден като задължителен предмет на информация в закона , но той се вижда ясно като сбор от части на вноските от табличната колона на погасителния план именувана“оскъпяване“ и е въпрос на елементарно пресмятане , който всеки завършил начално образование човек може да направи : щом общият размер на плащанията е 6995,35 лева , усвоената заемна сума е 4000 лева и няма предвидени други плащания / примерно цени/ такси на/ за други допълнителни услуги /, очевидно е че размерът на лихвата за целия период на действие на договора / 36 месеца/ би бил 2995,35 лева.

Даден договор или част от него е логично и оправдано да се приеме, че нарушава закона с най- тежката последица нищожност, когато законът съдържа изрично и ясно предписано/ а не предполагаемо заложено / задължително изискване , което не е спазено и горната последица или е нарочно упомената или няма друго правило , което да я преодолява.

Вярно е , че тълкувателният прочит на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК , във връзка с определението на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържащо се в разпоредбата на параграф 1 , т.1 от ДР на ЗПК, позволява да се направи заключението , че елементи, включени в годишния процент на разходите биха могли да бъдат не само тези на потребителя , дължими към самия кредитор, но и такива, дължими към трети лица по допълнителни услуги/ за това законът дава неизчерпателни примери с възнаграждението за кредитни посредници и застрахователните премии / , щом да свързани с договора за кредит , стига обаче да са били известни на кредитора при сключването му и сключването на договора за услуга да е задължително условие за получаване на кредита.

Затова по начало възнаграждение, каквото е предвидено да се плаща по договор за предоставяне на финансова гаранция за изпълнение би могло при някой положения да бъде разход като елемент в обхвата на годишния процент на разходите.

В конкретния случай обаче от логиката на конкретното правно положение , е очевидно, че не е , защото сключването на договора за издаване на гаранция не е предвидено да е задължително условие за получаване на кредита- няма такава клауза в договора за паричен заем , която да въвежда задължение на ищцата да обезпечава допълнително изпълнението с подобна гаранция .

Вярно е също така , че идеята , заложена в нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК относно информацията за годишния процент на разходите е не просто да бъде посочено само цифровото му изражение като процентно съотношение , а и то да съответства на действителното, , т.е. да е онзи резултат – предмет на точно изчисление по формулата , показана в приложение № 1 на основата на предвидените в договора общи разходи по кредита , попадащи в обхвата му съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на тази идея е да се осигури яснота, за да не се допусне по явен или „скрит“ начин в разрез с правата на потребителите годишният процент на разходите да нарушава или да заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК да не надвишава пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в евро и във валута, определена с ПМС на РБ.

Това означава , че не трябва да съществуват разходи по кредита, невключени в обхвата на годишния процент на разходите, чието включване е дължимо.

Тези разходи обаче , за да се приеме , че е налице неспазване на идеята на закона за посочване на действителната стойност на ГПР трябва а/ да произтичат от валидни клаузи на договора и б/ съвкупно с останалите, включени в него разходи да не водят до надвишаване на предела му , очертан с повелението на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Ако предвиждащите ги клаузи като части от съдържанието на договора , без които той би бил сключен , са нищожни на някое от основанията на чл.26, ал.1, ал.2 от ЗЗД или са неравноправни на някое от основанията на чл.143, ал.2, вр. с ал.1 , правещи ги също нищожни / чл.146, ал.1 от ЗПП/, тогава подобни разходи е нелогично да участват в изчислението на ГПР , тъйкато ще са в положението на изначална правна недължимост, без оглед на това, че фактически 3 може да се платят/ съберат изцяло или отчасти.

Ако преценени сами по себе си/ по възражение на страната и/или служебно от съда/ относно попадат ли в някоя от хипотезите на чл. 26, ал.1, ал.2 от ЗЗД или в хипотезите на чл.143, ал.2, вр. с ал.1 от ЗЗП, клаузите са действителни, но разходите , произтичащи от тях , самостоятелно или съвкупно с останалите разходи водят да надвишаване на предела на ГПР , въведен с нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тогава ще са нищожни съгласно повелението на специалната норма на чл.19, ал.5 от ЗПК .

Тълкувателният прочит на тази разпоредба в системна връзка с разпоредбата на чл.19, ал.6 от ЗПК , която казва , че при плащания по договори , съдържащи клаузи , които са обявени за нищожни по ал.5 , надвзетите средства над прага по ал.4 се удържат при последващи плащания по кредита , води до извода , че в тези случаи юридическата съдба на самия договор за потребителски кредит не е тази по чл. 22 от ЗПК, т.е. не е недействителен.

А не е , защото ако идеята на закона бе да е , тогава не би имало логично обяснение как при недействителен договор надвзетите средства над прага по ал.4 ще се предвижда „да се удържат при последващи плащания по кредита“? За да се правят такива трябва да съществува правно основание , а то не може да бъде друго, освен „запазен“ след последицата по чл. 19, ал.5 от ЗПК , т.е. действителен, договор за потребителски кредит.