Решение № 267032 от 17.12.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 17.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Гражданско отделение, IV „Д“ състав в публично заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА мл. с-я КАЛИНА СТАНЧЕВА при секретаря

Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева гр. д.

№ 11406/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 343274/20.02.2018 г., постановено по гр. д. № 47039/2017 г. по описа на СРС, 42. състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение 172031/10.08.2020 г., постановено по делото са частично уважени предявените при условията на пасивно субективно съединяване от Министерство на вътрешните работи против Н.В.В. и А.В.В., осъдителни искове с правна квалификация по чл. 59 ЗЗД, като всеки един от двамата е осъден да заплати на ищеца сумата от по 442, 73 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на имот, частна държавна собственост, находящ се в гр.

София, ж.к. „*******, за периода от 06.06.2016 г. до 12.07.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на иска – 12.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумите, като исковете спрямо всеки от ответниците са отхвърлени за разликата над присъдената сума от по 442, 73 лева до пълния претендиран размер от 1 550,24 лева. Със същото решение районният съд е осъдил Н. и А. В.да заплатят на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал.

8 ГПК на Министерство на вътрешните работи сумата от 225 лева – съдебно-деловодни разноски.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявените субективно кумулативно съединени искове са били частично отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищеца Министерство на вътрешните работи, чрез пълномощника – юрк. Ц.Ш., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на решението, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и неправилна интерпретация на доказателствата. Поддържа се, че неправилно СРС е определил дължимия на основание чл. 59 ЗЗД размер на наем за ведомствено жилище. Признава, че по силата на чл. 21 ППЗДС настаняването под наем в държавни ведомствени жилища се извършва от ръководителя на ведомството по цени, определени по чл. 33 ППЗДС, но касае само лицата, посочени в чл. 22, ал. 1 от Правилника. В жалбата се твърди, че след прекратяване на съществуващо наемно правоотношение с ведомството се дължи обезщетение в размер на наемната цена за ползването на недвижимия имот, като същата се определя по средни пазарни цени, а не съгласно ППЗДС. Поддържа, че в случая на общо основание е приложим ЗЗД, а не правилата по глава Четвърта от ППЗДС, където се определя специален режим за цените на наемното жилище, доколкото същите касаят само случаи на валидна облигация с лице по чл. 22, ал. 1 ППЗДС. Съгласно последноцитираната разпоредба право на настаняване в държавни ведомствени жилища имали лицата, които са в трудово или служебно правоотношение със съответното ведомство, каквото качество ответниците не притежават. Навежда, че СТЕ е установила размера на обезщетението, дължимо на собственика, който е неоснователно лишен от ползването на имота си. Сочи, че за да възникне правото на обезщетение за ползването на чуждия недвижим имот е достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи имота. Предвид изложеното, моли за отмяна на решението на първата инстанция в обжалваните части и за уважаване на исковите претенции в цялост. Претендира разноски.

Въззиваемите – Н.В.В. и А.В.В. в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК депозират отговор на въззивната жалба, като в становището си намират същата за неоснователна. Навеждат, че правилно и основателно съдът е взел предвид заключението на съдебно-икономическата експертиза, според която размерът на наемната цена, определена по реда на Правилника за прилагане на Закона за държавната собственост за процесния недвижим имот, възлиза на 885, 46 лева, респективно всеки от ответниците отговаря до размера на половината от задължението. На това основание решението на първата инстанция е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендират разноски за въззивната инстанция.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което е допустима.

Съгласно чл.

269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Правилно с оглед твърденията в исковата молба от 12.07.2017 г. първоинстанционният съд е приел, че е предявен иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение поради лишаване на ползване за периода 06.06.2016 г. до 12.07.2017 г. на имот, находящ се в гр. София, ж. к.

„Младост“, *******, без за същия имот между страните да е налице наемното правоотношение, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземанията, като предмет на въззивна проверка е единствено решението, в частта, с която исковете по чл. 59 ЗЗД са отхвърлени за разликата над присъдените по 442,73 лева до пълния предявен размер от по 1 550, 24 лева за всеки от ответниците.

Безспорно е по делото, че процесният недвижим имот е частна държавна собственост, актуван с Акт за държавна собственост № 7311 от 29.08.1970 г., като същият представлява част от ведомствения жилищен фонд на ищеца.

Страните не спорят, а и същото се установява от приобщените в хода на първоинстанционното производство писмени доказателства (заповед № 90/02.04.1970 г. и договор за отдаване под наем на ведомствено жилище с рег. № ДС 3049/20.12.1993 г.), че наследодателят на ответниците - В.Б.В., е настанен като служител във ведомствено жилище – апартамент № 144, собственост на ищеца Министерство на вътрешните работи, находящо се в град София, ж.к. „*******. Първоначално договорът е бил сключен за три години (от 20.12.199 3. до 20.12.1996 г.) при съответно, определена с протокол за нормиране наема на жилището от 1993 година, цена, а по-късно последната е актуализирана през 1998 година. На 28.04.2004 г. е сключен нов договор за отдаване под наем на ведомственото жилище с рег. № ДС 2725 и със срок на действие на договора от 12.03.2004 г. до 12.03.2007 г., като наемната цена е определена с протоколи за определяне на наем на жилище от 19.10.2006 г. и 08.03.2007 г. Неразделна част от последноцитирания договор съставлява и допълнително споразумение с рег. № ДС 6337 от 27.10.2006 г.

Видно от приложените протоколи за определяне на наема на жилището (от 1993 г., от 1998 г., от 2006 г. и от 08.03.2007 г.) наемната цена за ползването на отдаденото жилище е определена съгласно критериите, заложени в Глава Четвърта на ППЗДС (отм.) Наследодателят на ответниците – В.Б.В., е починал на 05.06.2016 г. – обстоятелство, което също не е спорно между страните. Като след смъртта на последния във ведомственото жилище са продължили да живеят неговите синове и настоящи ответници Н. и А. В..

В подкрепа на последното е и проверката от 17.11.2016 г., извършена от служители на дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ към МВР (ДУССД-МВР) и протоколирана в констативен протокол.

По силата на писмо с

№ УРИ 812199-8344/21.04.2017 г., ответниците са били уведомени, че следва да освободят процесния имот, тъй като държат същия без правно основание, като наред с това са поканени да заплатят обезщетение за неправомерно ползване на имота. Ответниците в отговора на въззивната жалба признават, че са задължени по реда на чл. 59 ЗЗД да заплатят на ищеца обезщетение за лишаването му от възможността да реализира фактическа власт върху имота в размер на наема за същия като граждански плод, който собственикът-ищец е можел да реализира, ако имотът е бил в негово владение.

Следователно спорният въпрос между страните пред въззивната инстанция е единствено досежно размера на обезщетението, право на което има ищецът като собственик, доколкото последният е бил неоснователно лишен от плодовете на имота (пазарния наем) за времето, през което той не е получавал такъв доход.

Настоящият съдебен състав намира за основателно направеното във въззивната жалба оплакване, че в случая дължимото на Министерство на вътрешните работи обезщетение следва да се изчисли по общия ред, в който приложими са средните пазарни цени за подобни имоти, а не по специалния ред по ЗДС и Правилника за приложението му, съгласно които наемната цена за ведомствени жилища е чувствително по-ниска, доколкото ответниците нямат качество на трудово или служебно ангажирани с ищеца лица.

Както се посочи по-горе процесният недвижим имот има характер на частна държавна собственост, и като такъв е предоставен за оперативно управление на ищеца. Съгласно новелата на чл. 21 ППЗДС настаняването под наем в държавни ведомствени жилища, каквото без всякакво съмнение е и процесното, се извършва от ръководителя на ведомството по цени, определени по реда на чл. 33 от Правилника, но същият ред е приложим само и единствено спрямо лицата, посочени в чл. 22, ал. 1 ППЗДС.

Съгласно последноцитираната разпоредба това са лица, които са в трудово или пък служебно правоотношение със съответното ведомство, като в нормата са посочени и редица други критерии, на които лицата следва да отговарят, за да имат правото да се ползват от по-преференциалните наемни цени. Тук е мястото да се отбележи, че специфичната по своята същност облигация между наемодател – съответното ведомство и наемател-лице, отговарящо на условията по чл. 22 от ППЗДС, е предпоставка, за да бъде приложима наемна цена, определяема съгласно Глава Четвърта от едноименния Правилник за приложение на закона.

В случая наследодателят на ответниците – В.Б.В., е имал качество на лице по смисъла на чл. 22, ал. 1 ППЗДС, но не и те самите. Дори да се приеме, че договорът за наем от 28.04.2004 г., сключен между ищеца и В.В., е бил продължен за неопределено време със съгласието на страните, макар същият да е бил със срок на действие до 12.03.2007 г., то със смъртта на г-н В. на 05.06.2016 г., наемното правоотношение е било прекратено окончателно, предвид характера на договора като такъв сключен с оглед личността – качеството на последния на лице, намиращо се в трудови/служебни правоотношения с Министерство на вътрешните работи.

Ползватели на имота след 05.06.2016 г. следователно са единствено синовете на В.В. – Н. и А. В.. Когато наемателят продължи да ползва един имот, който преди това е наел, въпреки противопоставянето на наемодателя, то ползвателят вече дължи не цената на наема, доколкото е престанал да бъде наемател, а обезщетение за вредите, които от своя страна могат да се изразяват в претърпени загуби от амортизацията на вещта, а и в пропуснати ползи. Следователно в тези хипотези задължението за заплащане на наемна цена има не престационен, а обезщетителен характер. В този смисъл е и константната практика на ВКС, и в частност: решение № 68 от 21.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 697/2008 г., второ т.отд.; решение № 18 от

05.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 527/2009 г., първо т. отд. и решение № 164 от

28.10.2010 г. на ВКС по т.д. № 1079/2009 г., второ т. отд. В тези, а и в редица други решения на върховната инстанция е посочено, че при неизпълнение на задължението на наемателя да върне вещта след прекратяване на договора, то наемодателят търпи вреди поради лишаване от правото му да се ползва от нея. Доколкото по силата на закона обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем, то същото е съизмеримо със среднопазарната цена, ако в процеса ишецът докаже, че в периода, в който е бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем.