Решение № 1010 от 31.07.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1010 гр. П., 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА при участието на секретаря Лора Анг. Герова като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело № 20255220103902 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, и т. 2, във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК от А. Н. И. против "София Комерс Кредит груп" АД, ЕИК: 175302519, за прогласяване за нищожен поради противоречие със закона на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 24.04.2025 г.

Ищцата твърди, че на 24.04.2025 г. е сключила със „София Комерс Кредит груп“ АД Договор за потребителски микрокредит от разстояние. по реда на чл. 6 от ЗПФУР, за сума от 3 000 лева, която се е задължила да върне на 18 - месечни вноски, при годишен лихвен процент от 51.6 % и годишен процент на разходите 65.74 %.

В §1.1. от договора се предвиждало, че потребителят може да предостави едно от следните обезпечения по свой избор – поръчител или депозит в размер на 750 лв., които се прибавят автоматично към главницата и се връщат на потребителя при погасяване на всички задължения по него.

Съгласно §1.2. от договора, в случай че е избран начин на обезпечение чрез депозит, част от сумата по кредита ще бъде предоставена на потребителя чрез прихващане на дължимия от него депозит.

Излага, че в сключения договор за кредит било отбелязано като обезпечение на задължението предоставяне на депозит в размер на 750 лв.

Депозитът бил добавен към общата главница. Така главницата по кредита ставала 3750 лв., а общата дължима сума по кредита възлизала на 5700.72 лв.

Твърди, че въпреки посоченото в §1.1 от договора, реално връщане на депозита не било извършено. Сумата от 750 лв. не била усвоена от нея по 1 банкова сметка, нито й се възстановявала, нито представлявала същински депозит.

Счита, че така уговорената сума за депозит представлява скрита такса или скрит добавък, който през цялото време бил на разположение на кредитодателя и бил задържан от него. Единствената цел на този депозит била той да увеличи стойността на възнаградителната лихва и добавъка, който кредитодателят ще получи.

Излага, че договорът не бил написан на ясен и разбираем език и с шрифт не по-малък от 12 и в него некоректно бил посочен размера на годишния процент на разходите, който в действителност надхвърлял законоустановения максимум. Заплатеният депозит от 750 лева, представлявал сума, която не се възвръщала и не се усвоявала в нито един момент от кредита. Не било посочено за какво се следва, нито какви задължения поема ответното дружество срещу заплащането му. Същият представлявал скрита такса, чиято единствена функция била да увеличава възнаграждението по кредита по чл. 19, ал. 4 от ЗЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Освен това този разход не бил включен в ГПР. Клаузата по кредита за начисляването му била неравноправна, а тази за определяне размера на възнаградителната лихва нищожна поради противоречие с добрите нрави. Това обуславяло недействителност изцяло на договора за потребителски кредит.

Настоява, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание на чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, защото в него не бил посочен коректно годишния процент на разходите, а при определянето му коректно, то той надвишавал допустимия размер от 50%, което водело до недействителност на договора съгласно ЗПК.

Поддържа, че съобразно дадената в § 1 от ДР на ЗПК дефиниция на "Общ разход по кредита за потребителя", уговореният „депозит“ реално представлявал разход по кредита и е следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР, което не било сторено. По този начин ищцата била подведена относно действителния размер на задължението и лишена от възможността, като потребител да прецени икономическите последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. С включването на сумата за депозит по договора размерът на ГПР би нараствал, а посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна, некоректна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя стрА. означавало, че Договора за потребителски кредит е неравноправен по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 3/ЕО.

Предвидената сума за „депозит“ представлявала скрит добавък към възнаградителната лихва. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно 2 обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Липсвали и писмени данни кредитополучателят доброволно да е избрал това "обезпечение", чието конкретно съдържание не било посочено в договора за кредит. Налице било единствено бланкетно посочване на това обстоятелство в текста на договора и погасителния план, без реално да са представени доказателства за заявен избор. Нещо повече, този депозит бил изначално посочен в Стандартния европейски формуляр за сключването му, т.е. потребителят е нямал пряк контрол върху включването му в самия договор.

Уговарянето на депозит било в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според тази норма кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а депозитът представлявал именно това – той не се заплащал за услуга, нито в даден момент се усвоявал от кредитополучателя. Единствената му цел била да обогати кредитодателя.

Следователно договорът е недействителен, а в частност и процесната клауза за заплащане на депозита, и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Завишаването на възнаградителната лихва по скрит начин водело до извод и за противоречие на добрите нрави, поради явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано високи разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора.

Позовава се на нищожност на клаузата за договорна лихва, поради противоречие с добрите нрави, предвид че размерът й от 51.6% надвишавал три пъти размерът на законната лихва.

Предвид на горното, договорът за потребителски кредит бил нищожен.

Иска от съда да прогласи за недействителен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 24.04.2025 г.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „София Комерс Кредит груп“ АД, оспорва допустимостта и основателността на предявения иск.

Счита, че предявеният иск е недопустим.

Излага, че по заявление на дружеството за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ищцата за вземания по Договор за потребителски кредит от разстояние от 24.04.2025 година, подадено на 06.10.2025 г., била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 389 от 07.10.2025 година по ч. гр. д. 732 по описа за 2025 година на Районен съд – Исперих. С нея било разпоредено А. Н. И. да заплати на кредитора „София Комерс Кредит груп“ АД ЕИК: 175302519, сумата от 1 204,35 лв., представляваща остатъчна дължима и изискуема главница по договора.

3

Излага, че заповедта за изпълнение била връчена на ищцата, която подала срещу нея възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което на заявителя били дадени указания да предяви установителен иск за вземането.

Счита, че доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено преди предявяване на настоящия иск, същият е недопустим, на чл.

126 от ГПК, тъй като между същите страни, в различни съдилища има две висящи дела, касаещи същите искания. Излага, че за иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуване на вземането по издадената издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 389 от 07.10.2025 година по ч. гр. д. 732/2025 година на Районен съд – Исперих е предявен и доколкото същият се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, настоящият иск се явявал по – късно заведен, поради което делото подлежало на прекратяване.

Иска производството по делото да бъде прекратено, евентуално да бъде спряно, на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на съдебния процес, в който е издадена заповедта за изпълнение срещу ищцата, поради преюдициалния му характер.

Не отрича, сключването на договора по реда на ЗПФУР с посочените от ищцата параметри.

Оспорва твърденията за нищожност договора за кредит. Намира, че същият отговоря на всички законови изисквания на ЗПК и ЗЗП.

Оспорва твърдението, че уговореният депозит в § 1.1. от договора представлява „такса“ и разход по кредита по смисъла на § 1, т. 2 от ДРЗПК и следва да бъде включена в ГПР, с доводи, че със сумата от 750 лв. се погасявала вноска от кредита, респективно други такси, лихви и разноски, които са настъпили в периода, след подписване на договора и усвояване на кредита.

Не оспорва, че депозитът не бил включен в годишния процент на разходите, с доводи, че е част от главница по договора.

Позовава се на съдебна практика, според която при наличие на валидно правно основание част от главницата по заема може да се ползва за погасяване на вноски по кредита. Предвид свободата на договаряне между страните /арг. чл. 9 от ЗЗД/, нямало пречка последна вноска да се погаси с такъв тип депозит/гаранционна вноска или да се покрият разходи по кредита, в случай такива бъдат създадени.

Настоява, че депозитът по договора е част от главницата и не следва да се калкулира като разход по кредита, при положение, че с него се плаща лихва и главница, алтернативно такси и разноски в случай на такива. С оглед горното, намира твърденията , че депозитът следва да се включи в ГПР като такса за несъстоятелни.

Счита, че с предявяване на настоящия иск се цели единствено да се генерира адвокатски хонорар за процесуалния представител на ищцата, защото вече било образувано ч. гр. д. № 732/2025 година на Районен съд – 4

Исперих, за което ищцата е знаела, но независимо от това е депозирала, посредством своите процесуални представители, искова молба с предмет прогласяване на процесния договор за недействителен, обстоятелство, което ще се реши с мотивите на решението по иска за установяване на вземането.

Излага, че на 15.08.2025 година ищцата поискала от ответника предоставяне на информация относно всички сключени договори за кредит между страните. Счита, че това искане имало за цел да се съберат данни за всички сключени между страните кредити, по които И. била надплатила суми, за да бъде осъден многократно ответникът и да редуцира задължението й по процесния кредит. Счита, че това обстоятелство би довело и до значителни съдебно-деловодни разноски, които да бъдат платени на кредитополучателя, каквато била целта на процесуалните представители на ищцата.

Излага, че от датата на падежа на третата погасителна вноска по договора за кредит /25.7.2025 г./, ищцата преустановила плащанията си към София Комерс Кредит груп АД, с което изпаднала в забава. Поради тази причина, договорът бил обявен за предсрочно изискуем, с отправена до А. И. покА. от 12.09.2025 г. по електронен път. Претендирали се сумите 2767.52 лв.

– главница за кредита, 381,41 лв. – падежирала възнаградителна лихва за периода от 25.06.2025 г. до 12.09.2025 г., 3,42 лв. – законна лихва за забава върху просрочената главница по вноска от № 3 и № 4, включително, натрупала се в периода от 25.07.2025 г. до 12.09.2025 г. и 78,23 лв. – такса за покА. за предсрочна изискуемост, дължима на основание чл. 309а от Търговския закон.

Сочи, че сумата от 750 лв. депозит била прихвА.та от дължимите суми в частта за главницата в деня на изискуемостта. Прихващането на депозита било извършено, защото същият не би могъл да се реализира след като кредита бил обявен за предсрочно изискуем и той нямало как да се възстанови на И., защото същата дължала повече отколкото имала да взема от София Комерс Кредит груп АД. Липсвало и изрично заявление от нейна стрА., че жела със сумата от 750 лв. да се заплатят падежиралите вноски №3 и №4.