Решение № 1621 от 11.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1621 гр. София, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100509080 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20121239/23.04.2024 г., постановено по гр.д. № 28919/2020 г. по описа на СРС, 66 състав, са частично уважени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника С. Г. А., ЕГН ********, да заплати на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.

„********, абонатен № ********, суми, както следва:

24,72 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 06.07.2017 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 06.07.2020 г., до окончателното изплащане на вземането;

6,96 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2017 г. до 24.06.2020 г.;

1,04 лв., представляваща цена за дялово разпределение за периода от 05.07.2017 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 06.07.2020 г., до окончателното изплащане 1 на вземането.

С решението са отхвърлени исковете срещу ответника С. А., както следва: за главница за топлинна енергия над 24,72 лв. до претендираните 59,50 лв.; за цена за дялово разпределение над 1,04 лв. до претендираните 2,68 лв.; за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия над 6,96 лв. до претендираните 11,70 лв.; изцяло за мораторна лихва върху цената за дялово разпределение за сумата от 0,71 лв.

С решението съдът се е произнесъл и по обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени срещу ответниците А.Б.К.-К., Д.С.

А. и О. Г. А.. В тази част решението е влязло в сила като необжалвано.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С. А. е осъден да заплати на ищеца 99,07 лв.

Разпределени са и разноските по отношение на останалите ответници.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени частично претенциите на ищеца срещу С. А., е депозирана въззивна жалба от последния.

Въззивникът поддържа, че е направил отказ от наследството на Л.М.М.а.

Представя доказателства за това. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковете срещу него – отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита решението на районния съд за правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна 2 следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която са уважени частично претенциите срещу С. А.. В останалата част и по отношение на останалите ответници решението е влязло в сила като необжалвано.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Съдът е сезиран с искова молба от 06.07.2020 г., с която са предявени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява 3 легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер на дължимата лихва.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.

В настоящия случай единственият довод във въззивната жалба е свързан с обстоятелството, че въззивникът се е отказал от наследството на Л.М.М.а. В нея не са посочени конкретни пороци на обжалвания акт, а само е заявено, че въззивникът възразява срещу решението в обжалваната част и иска отмяната му. При тези обстоятелства въззивният съд може да се произнесе единствено по валидността на цялото съдебно решение, по допустимостта на същото в обжалваната част и по правилността на същото в обжалваната част, ако установи необходимост да приложи императивна материалноправна норма – така Решение № 31 от 14.03.2014 г. по гр. д. № 4339/2013 г. на Върховен касационен съд.

В първоинстанционното производство исковете са насочени срещу наследниците на Л.М.М.а, ЕГН **********. Ищецът е поискал да бъде издадено съдебно удостоверение, с което да се снабди с Удостоверение за наследници на същата.

Съдът е уважил искането с Разпореждане от 27.07.2020 г.

Видно от представеното по делото Удостоверение за наследници на Л.М.М.а, починала на 10.03.2020 г., въззивникът С. Г. А. е един от наследниците на същата.

С молба от 28.10.2020 г. ищецът е уточнил исковата си молба, като е насочил исковете си срещу седемтимата наследници на Л.М., сред които и С.

А. – за 1/12 част от вземанията.

С Разпореждане от 03.11.2020 г. съдът е разпоредил да се връчат исковата молба и уточняващата молба на ответниците по делото. Изготвена е справка за С. А., от която е видно, че същият има постоянен адрес в гр. София, район „Овча купел“, ул. ********, и настоящ адрес в Германия от 04.03.2010 г.

Същият постоянен адрес е посочен и в Удостоверението за наследници на 4

Л.М..

Постоянният адрес на въззивника С. А. е посетен на 12.11.2020 г., като призовкарят е установил, че търсеното лице не е намерено, не живее на адреса, работи в чужбина по данни на домоуправителя.

С Разпореждане от 09.12.2020 г. съдът е приложил по делото съобщението до С. А. и е указал на ищеца да заплати депозит за особен представител.

С Определение от 13.01.2021 г. е назначен за особен представител на С. А. адв. С. Н..

На 04.02.2021 г. и на 23.02.2021 г. са депозирани два отговора на исковата молба от адв. С. Н., особен представител на С. А.. В първия е посочено, че не се излагат обстоятелства, от които да е видно,че С. А. е приел наследството на Л.М., а във втория е направено общо оспорване на претенциите – че ответникът е потребил топлинна енергия, че е собственик на топлоснабдения имот, направено е възражение за изтекла погасителна давност.

Твърдение за извършен отказ от наследството на Л.М. е релевирано за първи път едва с въззивната жалба. В отговора на исковата молба особеният представител е твърдял единствено че ответникът не е собственик на топлоснабдения имот, че не е доставена топлинната енергия, че сумите са погасени по давност и че не се излагат обстоятелства, че ответникът е приел наследството на Л.М., което не представлява твърдение за извършен отказ от наследство. Съгласно чл. 133 ГПК, когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл.

211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, той губи възможността да направи това покъсно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Такива обстоятелства нито се твърдят, нито се доказват, поради което възражението е преклудирано и въззивният съд не следва да го обсъжда. По тази причина въззивният съд не е приел писмените доказателства, представени с въззивната жалба за доказване на нововъведените твърдения, тъй като не са налице нито предпоставките на чл.

266, ал. 2, т. 2 ГПК – нововъзникнали или новоузнати обстоятелства, нито тези на чл. 266, ал. 3 ГПК – допуснато процесуално нарушение от първата инстанция.

5

В Определение № 389 от 30.03.2011 г. по гр.д. № 1039/2010 г. на Върховен касационен съд върховните съдии са приели, че разпоредбите на чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 266, ал. 1 ГПК са формулирани ясно и не съдържат вътрешно противоречие, което да дава основание да се дерогира едната от тях за сметка на другата. Връчването на съобщения и назначаването на особен представител по реда на чл. 47 ГПК е редовен процесуален способ за призоваване на ответника, в случай че не бъде намерен на посочения по делото адрес и след представяне на справка за неговата адресна регистрация по постоянен и настоящ адрес. По-късното фактическо включване на ответника в производството по делото не му създава права, по-големи от тези на останалите участници, включително по отношение на доказването. При ограниченото въззивно обжалване подходът към нови фактически твърдения и доказателства е силно ограничен чрез изричното посочване на изключенията за допустимост – чл. 266, ал. 2 ГПК.

Разглежданият случай не попада сред тях, нито може да обоснове допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК.

Други оплаквания по отношение на правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част не са релевирани, а съдът не намира основание да прилага императивна материалноправна норма. При тези обстоятелства решението на районния съд е правилно и подлежи на потвърждаване.

По отношение на разноските:

При този изход от настоящото производство право на разноски има въззиваемият. Същият е претендирал заплащането на юрисконсултско възнаграждение, като съдът приема, че такова не следва да се присъжда.

Подаденият отговор на въззивната жалба е абсолютно бланкетен, като по време на проведеното публично съдебно заседание не е изпратен процесуален представител, а е депозирана единствено бланкетна молба за разглеждане на делото в отсъствие на представител на страната. Поради което и съдът приема, че не са налице доказателства, които да обосноват извод за присъждане на възнаграждение за юрисконсулт.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

6

Разпечатката съдържа 60 от 70 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/564b7351-5776-4f0f-8adb-41fff3d9b89b