Решение № 993 от 25.10.2022, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 993 гр. Бургас, 24.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Веселка Г. Узунова

Таня Д. Евтимова при участието на секретаря Мария Н. Тошева като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно гражданско дело № 20222100501036 по описа за 2022 година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивната жалба на ответника по гр.д.№4991/21г. по описа на Бургаски районен съд- Етажната собственост на комплекс “Мапи холидейз“ гр. Созопол, представлявана от управителя Кирчо Вардев, чрез процесуален представител Адвокатско дружество „Трифонова и Йорданова“-гр.БургасБАК, чрез адв. М. Трифонова, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Сливница“ №2а, ет.3, против Решение №901/11.05.22г., постановено по горното дело, с което заявената против това дружество от ищеца А. Ю. К. претенция по чл.124,ал.1 от ГПК, е уважена.

Страната сочи съдебния акт за неправилен и намира претенцията за недоказана, поради което моли за отмяната му и ново произнасяне по същество, с което тя да бъде отхвърлена като неоснователна.

Счита, че ищецът, носещ доказателствената тежест, не е успял да проведе пълно и главно доказване на твърдението-липсата на възникнали правоотношения между него и ответната етажна собственост, произхождащи от взети решения от свикани и проведени общи събрания на Етажната собственост на 29.05.2014г., 08.06.2015г., 06.06.2016г. и 28.06.2017г. Съображенията му за сочената липса на решения се свеждали единствено до твърденията, че поради наличието на няколко отделни сгради в комплекс „Мапи холидейз“, за всяка от тях е следвало да се свика и проведе отделно общо събрание. Поддържа, че това би могло да е основание за отмяна на взетите процесни решения, но не и да обоснове извод за изначалната им липса, защото касае законосъобразното свикване и провеждане на общо събрание, както и обявяване на взетите решения.

Счита(в противовес на твърденията на ищеца), че е налице константна съдебна практика на Върховния касационен съд, съгласно която едномесечният срок по чл. 40 ЗУЕС е преклузивен, поради което и за спазването му съдът следи служебно, а пропускането му води до недопустимост 1 на исковата молба и оттам- до прекратяване на производството.

По своя характер искът с правно основание чл. 40 от ЗУЕС е конститутивен и защитава правната сфера на несъгласните с решенията на общото събрание(ОС) на етажната собственост (ЕС)собственици. Изхождайки от принципа, че решенията на ОС засягат и тяхната правна сфера, ЗУЕС уреждал строго формална процедура по свикване и провеждане на общо събрание на собствениците в ЕС, а също и преклузивен срок за тяхното оспорване. Затова всеки подаден извън него иск е недопустим. С оглед това поддържа, че предявеният от ответника установителен иск е именно такъв. Счита за неотносима към спора цитираната от ищеца съдебна практика, касаеща друга хипотеза за решения, взети от ОС на ЕС извън компетенциите му, какъвто настоящият случай не е, а и предявеният иск не се основава на това. Твърди, че оспорените решения на ОС на ЕС са законосъобразни и излага подробни съображения в тази насока. Цитира съдебна практика в подкрепа на тезата, че нищожност не може да се установява без срок. Поддържа, че доколкото в ЗС и в ЗУЕС не са регламентирани специални основания за нищожност на решенията на ОСЕС, защитата срещу порочните решения, включително нищожните, може да бъде осъществена само по специалния ред, предвиден в чл. 40, ал. 1 ЗУЕС - чрез иск, предявен в 30-дневен срок от получаване на решението, активно легитимирани за който са само лицата, имащи качеството на собственици в ЕС.

За неправилно намира твърдението на ищеца за изначална липса на взети валидни решения от ОС на процесната етажна собственост, което е бланкетно формулирано и не сочи конкретно в какво се състои това. Сочи, че процесната сграда е с два входа, а стената между двата входа е обща, както и покривът. Поддържа, че тази сграда и всички останали представляват част от една етажна собственост, т.к. целият комплекс, поради своята обособеност и функционална цялост, действа като едно цяло. Затова именно общите събрания се провеждали за целия комплекс.

Извлича от чл. 7, ал. 1 от ЗУЕС и чл. 8, ал. 2 от ЗУЕС, че всеки вход може да образува отделна етажна собственост, но това е само една възможност, която в случая не е използвана. Когато сградата е с няколко отделни входа,тя можела да функционира и като единна етажна собственост, ако бъде избрана единна форма на управлението й, има единни органи, общ правилник за вътрешния ред и обща книга по чл. 7, ал. 1 от ЗУЕС.

След като в процеса е безспорно, че формираната етажна собственост между отделните блокове има единна форма на управление и единни органи, би следвало да се приеме, че е налице единна етажна собственост до момента, в който не настъпи отделяне на единия от блоковете в самостоятелна такава. Поддържа се, че проведените ОСЕС не може да се приемат за опорочени само на това основание, касаейки комплекс от закрит тип. В тази връзка се цитира и съдебна практика на НРС и БОС. Страната счита, че първоинстанционното съдебно решение е постановено в противоречие с цитиран акт на Окръжен съд - Бургас, който в мотивите си сочи, че к-с „Мапи холидейз“ има характер на комплекс от закрит тип.Това се потвърждавало и от приетите по делото два договора за управление и поддръжка, сключени на 10.01.2022г. с нотариална заверка на подписите, в съответствие с разпоредбата на чл. 2 от ЗУЕС, между собственик на апартамент в комплекс „Мапи холидейз“ и поддържащо комплекса дружество.

Дири разноски за производството и не ангажира нови доказателства.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от А. Ю. К., гражданин на ****, роден на **** г. в ****, подаден чрез Адвокатско съдружие „Стефанови“, със седалище и адрес на кантората: гр.Бургас, ***, представлявано от адвокат Стефан СтефановАК- Бургас. В отговора се сочи, че всички изводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт са необосновани и неправилни. Поддържа се, че е безспорно и по делото има доказателства, установяващи наличието на поземлен имот, в който са разположени шест сгради и в тях има множество собственици, притежаващи различни самостоятелни обекти. Счита, че съгласно чл. 37 от Закона за собствеността(ЗС), всяка сграда поотделно представлява етажна собственост, т.к. различни лица притежават индивидуално право на собственост върху обособени обекти в съответната сграда. Сочи, че законът предвижда възможност за провеждането на съвместно общо събрание на собствениците на обекти във всички сгради, когато имат общност на площи и съоръжения, засягащи всички. Посочените в чл. 18 или чл.2 от ЗУЕС варианти не били налице в процесния случай. Намира, че спорният по делото въпрос е изцяло правен, като данните 2 установявали, че е проведено учредително събрание, каквото ЗУЕС или ЗС не предвиждат, защото етажната собственост възниква по силата на закона, а единствената възможност за учредяването й според чл.25 и следващите от ЗУЕС има предвид персонифицирането на етажната собственост чрез създаването на сдружение на собствениците.

Поддържа, че няма правна възможност етажната собственост да обхваща множество сгради, така че подаването на документи от едно лице, самопровъзгласило се за неин управител, за учредяването й върху определена територия, е в разрез със закона и съдебната практика на ВКС и Конституционния съд на Р България, изискващи обектите в режим на етажна собственост да формират единно в строително и архитектурно отношение цяло, да са жилищни или други имоти в една сграда, съединени от обща основа и общи покрив, външни стени, плочи и други посочени в член 38 ЗС елементи. Намира, че посочените във въззивната жалба договори за управление и поддръжка, сключени след образуване на първоинстанционното дело, подкрепят тази теза и основателността на исковата претенция, както и правилността на обжалваното съдебно решение.Излага допълнителни съображения в тази насока.

Моли за потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение. Дири съдебноделоводните разноски, сторени по делото. Не ангажира нови доказателства.

Проверката на въззивния съд по чл.267 от ГПК, съобразно с Определение

№1650/12.07.22г., сочи жалбата за редовна и допустима, а служебната проверка по чл.269 от ГПК, определя атакуваното решение като валидно и допустимо.

Съдът не споделя изнесените доводи за недопустимост на заявения по делото установителен иск, намиращ основанието си в чл.124, ал.1 от ГПК.

Според въззивния състав, заявените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за правния спор не предполагат приложението на чл.40 от ЗУЕС, даващ възможност на недоволния от решение на ОСЕС собственик на самостоятелен обект в режим на етажна собственост да се защити от него, позовавайки се на незаконосъобразността му.

Така посочената норма урежда защита чрез конститутивен иск, целящ отмяната на положително решение на ОСЕС, което засяга правната сфера на всички етажни собственици, защото е незаконосъобразно, поради неспазване на закона при формиране на решението като юридически факт, т.е. поради допускане на т. нар. „процедурни нарушения“ или поради несъобразяване със закона на съдържанието на решението, т.е. поради наличие на т. нар.

„материална незаконосъобразност“.

Твърденията от исковата молба по делото не могат да бъдат отнесени към никоя от посочените хипотези.

Съображенията на ищеца са за липса на обвързващи го решения на ОС, проведени от ответната ЕС, защото те са взети не от ОСЕС на сградата, в която се намира имотът му, а от етажна собственост, чието възникване законът не предвижда и каквато не може да бъде учредена от собствениците на самостоятелни обекти в шест сгради и терен, находящи се в един поземлен имот.

Затова и поради липсата на компетентност на такъв орган да взема решения, моли съда да приеме за установено, че не съществуват възникнали между него и ЕС правоотношения, произхождащи от решенията, взети от свикани и проведени на 29.05.14г., 08.06.15г.,06.06.16г. и 28.06.17г. на ОСЕС.

Заявената по делото претенция не е конститутивна, а отрицателна установителна такава и намира основанието си в чл.124, ал.1 от ГПК.

Действително, в съдебната практика е налице спор за това дали такава може да се заяви независимо от възможността за защита, предвидена в чл.40 от ЗУЕС и извън преклузивния срок, визиран в същата разпоредба, но този съд споделя становището на първоинстанционния, позоваващ се на актове на ВКС в насока, че предметът на двата иска(конститутивен и установителен) е различен и предявяването на установителния не е ограничен във времето. В този смисъл са: Определение №151/05.03.20г. на ВКС по гр.д.№4443/2019г. на ІV г.о.ГК, Определение №98/15.03.22г. на ВКС по ч.гр.д.№479/2022г., ІV, г.о. ГК, с което е отменен акт на БОС;

Определение №89/22.05.17г. по ч.гр.д.№1464/2017г. на състав на І г.о. на ГК на ВКС и др.

3

Посочената практика застъпва тезата, че по аргумент за аналогично приложение на ТР №1/06.12.2002г. по тълк.д.№1/2002г. на ВКС, касаещо възможността да се установи нищожност на решение на ОС на дружество, с дадени няколко хипотези на такава нищожност(липсващо (невзето)решение, отразено обаче като съществуващо или решение, взето извън пределите на компетентността на органа, определена му със закона и/или учредителния акт), би следвало да се счете, че това е възможно и за решенията на ОСЕС, тъй като те също могат да страдат от такива пороци, срещу които засегнатите правни субекти трябва да имат път за защита. Решенията на ОСЕС са приети за сделки и се преценяват откъм валидност като такива.

На следващо място предявяването на отрицателните установителни искове за нищожност не следва да се счита ограничено във времето,т.к. няма норма, която да предвижда това.

А от процесуална гледна точка нищожността на решенията на ОСЕС може да бъде въведена със самостоятелен, инцидентен или насрещен иск, както и чрез защитно възражение на ответника в насочено срещу него съдебно производство.