Решение № 2908 от 27.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2908 гр. Пловдив, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330108653 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. И. Д. против „Вива Кредит” АД /като правоприемник на „Вива Кредит“ ООД/, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем № *****/26.08.2020 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на паричния заем е нищожна, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № *****/26.08.2020 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка е нищожна, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 10 лева, като частичен иск от обща сума в размер на 120 лева, представляваща недължимо платена при липса на основание по договор за паричен заем № *****/26.08.2020 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 14.06.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на 26.08.2020 г. между страните бил сключен договор за паричен заем № *****, по силата на който на ищеца била предоставена сума в размер на 400 лева, при фиксиран лихвен процент по 1 заема от 40,32 % и годишен процент на разходите – 49,35 %. Между страните било договорено /в чл. 1, ал. 3 от договора/ задължение на ищеца за заплащане на такса за експресно разглеждане на искането за заем в размер на 85,19 лева, която сума се дължала разсрочено към месечната вноска. Отделно, в чл. 4 от договора за заем, било посочено, че същият следвало да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция.

Неизпълнението на посоченото задължение, било скрепено със задължение за заплащане на неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора, в размер на 56,77 лева, разсрочена за срока на договора. Посочва се, че ищецът е усвоил изцяло заемния ресурс, но недължими се явяват таксата за експресно разглеждане и неустойката, доколкото договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК. Навеждат се доводи за нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно изчисляването на ГПР по договора, доколкото той е посочен единствено като процент и в него не е включена начислената неустойка. Твърди се, че е налице заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 2 и чл.10а, ал. 2 и 4 ЗПК, тъй като описаните в договора такси и разходи водят до различен размер на ГПР от посочения и действителният такъв се явява над максимално установения праг на ГПР. Досежно неустойката се посочва, че същата е нищожна поради противоречие на клаузата с целта на закона, съгл. чл. 2 ЗПК, доколкото поведението на кредитора създава предпоставки потребителят да изпадне в свръхзадълженост. Твърди се, че нейното договаряне накърнява добрите нрави, тъй като не обезщетява действителни вреди и цели единствено неоснователно обогатяване. Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че клаузата за неустойка е неравноправна на основание чл.

143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Относно таксата за експресно разглеждане ищецът твърди, че е нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Твърди, че липсва яснота в договора и той е нищожен на основание чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11 ЗПК и чл. 147 ЗЗП. Поради изложеното предявява исковите претенции.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива Кредит” АД, с който се оспорва исковата претенция. Оспорва исковете по основание и размер. Възразява, че договорът за кредит не е недействителен 2 поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК, доколкото уговореният лихвен процент е фиксиран. ГПР бил посочен в договора за кредит, като в същия не следвало да бъде включвана неустойката, поради което според ответника не е налице противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

9 и 10 ЗПК. Счита, че ГПР се формира единствено от възнаградителната лихва и че съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК неустойката не се включва в изчисляването на ГПР, тъй като била плащане, възникнало поради неизпълнение на задължения по договора. Излагат се съображения, че уговорената клауза за неустойката не противоречи на добрите нрави и на материалния закон, в частност чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Същата кореспондирала с присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Досежно таксата за експресно разглеждане на документите се навеждат доводи, че тя е доброволно избрана от ищеца допълнителна услуга, поради което се дължи възнаграждение за нея. Това обаче не следвало да бъде включвано в ГПР, доколкото била избрана доброволно от ищеца. Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 28.05.2024 г., е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД чрез увеличаване на неговия размер от сумата в размер на 10 лева на сумата в размер на 308,84 лева, представляваща сбор от платена без основание неустойка в размер на 90,78 лева, такса за експресно разглеждане в размер на 158,06 лева и разходи за събиране на просрочени задължения в размер на 60 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Между страните не е спорно, че на 26.08.2020 г. е сключен процесният договор за паричен заем № *****, по силата на който ответникът като заемодател е предоставил на ищеца като заемател, сумата в размер от 400 лева, която следвало да се върне на 14 вноски, всяка в размер на 43,30 лева, последната с падеж – 10.03.2021 г. В чл. 1, ал. 3 от договора било договорено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължал такса за експресно 3 разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 158,06 лева. Също така в чл. 4, ал. 2 от договора била уговорена неустойка за неизпълнение на регламентирано задължение в чл. 4, ал. 1 от договора, а именно в тридневен срок от усвояване на сумата по договора заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя, издадена не по-рано от три дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило двадесет и една годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател от шест месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател, или да представи банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение по договора, валидна тридесет дни след падежа за плащане по договора. Уговорената неустойка за неизпълнение на посоченото задължение възлиза на 105,28 лева.

От приложената по делото справка за извършени плащания по договора се кредит, се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество по договор за паричен заем № *****/26.08.2020 г. част от дължимите суми, включително такса за експресно разглеждане на кредита в размер на 158,06 лева и неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 90,78 лева.

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебносчетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че общата сума, която ищецът е изплатил на ответното дружество по процесния договор за паричен заем, включително и чрез рефинансиране, е в размер на 755,51 лева, от която 400 лева – главница, 46,67 лева – договорна лихва, 90,78 лева – неустойка, 158,06 лева – такса за експресно разглеждане и 60 лева – разходи за събиране на просрочени вземания. Вещото лице е изчислило, че при съпоставяне размера на отпуснатия кредит и общо изплатената от ищеца сума, като се използва нормативно установената формула в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, действителният размер на ГПР по договора е 1201,79 %.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира 4 по правните аспекти на спора следното:

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между „Вива Кредит“ ООД /с правоприемник „Вива Кредит“ АД/, като заемодател, и Д. И. Д., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно трайната съдебна практика на ВКС, когато съдът е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на дадено без основание, не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

5

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или да предостави банкова гаранция в размер на предоставената сума по кредита. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка“ към договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика 6 представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.