Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 104 от 12.08.2021, Апелативен съд - Велико Търново

Съд
Апелативен съд - Велико Търново
Дело
Въззивно гражданско дело 166/2021
Вид
Решение № 104
Подписан
12.08.2021
Състав
ИЛИЯНА ПОПОВА, ГАЛЯ МАРИНОВА, МАЯ ПЕЕВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 104 гр. Велико Търново , 11.08.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ И

ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и втори юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

ИЛИЯНА ПОПОВА

ГАЛЯ МАРИНОВА

МАЯ ПЕЕВА при участието на секретаря ИНА Д. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ГАЛЯ МАРИНОВА Въззивно гражданско дело № 20214000500166 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение второ ГПК –въззивно обжалване.

С Решение № 260057/22.02.2012 година по гр. д. № 833/2019 година на Окръжен съд Русе Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Й. ХР. сумата 50 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие обвинение за извършване на престъпления по досъдебно производство № 1254/2007 година по описа на Областна дирекция на МВР Силистра по чл. 220, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, за извършването на което е признат за невинен и оправдан с Присъда № 9/12.06.2017 година по НОХД № 298/2016 година на Апелативен съд Варна, и за извършване на престъпление по чл. 219, ал. 3, във връзка с чл. 26 от НК, за което наказателното преследване е прекратено поради изтекла давност с Решение № 39/21.02.2018 година по ВНОХД № 511/2017 година на Апелативен съд Варна, по чл. 2, ал. 1, точка 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от завеждане на иска – 26.02.2019 година, до окончателното им плащане; 157 лева – разноски по делото съразмерно с уважената част от исковете.

С посоченото решение са отхвърлени претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за сумата над 50 000 лева до 250 000 лева, искането за 1 разноски над 157 лева като неоснователни.

Със същото решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на адвокат Д.С. адвокатско възнаграждение в размер на 2 030 лева на основание чл. 38, ал.

1, точка 3, във връзка с чл. 36 от Закона за адвокатурата, чл. 7, ал. 2, точка 4 от Наредба № 1 от 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В законния срок е постъпила въззивна жалба от адвокат Д.С. – пълномощник на В. Й. ХР., против Решение № 260057/22.02.2012 година по гр. д. № 833/2019 година на Окръжен съд Русе в частите, с които са отхвърлени претенцията за сумата над 50 000 лева до 250 000 лева, искането за присъждане на разноски над 157 лева. Във въззивната жалба се излага, че решението в частта за отхвърляне на иска е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Присъденото обезщетение в полза на В. Й. ХР. не съответства на действително претърпените от него неимуществени вреди и не е справедливо. Първостепенният съд не е отчел в достатъчна степен продължителността на увреждането, неговата тежест, отражението на незаконното обвинение в цялостния социален и личен живот на жалбоподателя. От доказателствата по делото не се установяват други причини за обсъжданото в приетата съдебномедицинска експертиза заболяване извън продължителното психическо напрежение и отрицателни преживявания, свързани с обвинението. Неоснователно първостепенният съд е изключил заболяването на В. Й. ХР. като страдание, подлежащо на обезвреда. Необосновано е прието, че връщането на жалбоподателя от границата на Република България се дължи на факта, че той е предприел служебно пътуване, въпреки наложената му забрана. На В. Й. ХР. е било разрешено пътуване от съда за конкретния повод, но разрешението не е било отразено своевременно в информационната система на Гранична полиция.

Направено е искане да се измени Решение № 260057/22.02.2012 година по гр. д.

№ 833/2019 година на Окръжен съд Русе в обжалваните части и да се постанови друго такова, с което да се уважи изцяло исковата претенция, в полза на В. Й. ХР. да се присъдят направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от Прокуратурата на Република България.

В съдебно заседание пред Апелативен съд Велико Търново представителят на Прокуратурата на Република България оспорва въззивната жалба.

В законния срок е постъпила въззивна жалба от Прокуратурата на Република България против Решение № 260057/22.02.2012 година по гр. д. № 833/2019 година на Окръжен съд Русе в частите, с които Прокуратурата на Република България е осъдена да 2 заплати на В. Й. ХР. обезщетение за неимуществени вреди и разноски. Във въззивната жалба се излага, че решението в обжалваната част е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, и необосновано. Наказателното производство е прекратено поради изтекла погасителна давност в хода на разглеждане на делото пред съда, поради което е извън приложеното поле на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди – претенцията е недопустима. Процесуалните действия, извършени преди изтичане на давността, не дават право на обезщетение, защото са били законни (точка 8 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 година на ОСГК на Върховен касационен съд на Република България). Липсват твърдения и няма данни В. Й. ХР. да е поискал продължаване на наказателното производство и произнасяне на присъда, независимо от междувременно изтеклата давност. Алтернативно се изтъкват съображения за неоснователност и недоказаност на иска. Жалбоподателят не е представил категорични доказателства за претърпените от него вреди като пряк и непосредствен резултат от повдигнатите срещу него обвинения и воденото наказателно производство. Въпреки тежестта на обвиненията спрямо В. Й. ХР. не е изпълнявана мярка за неотклонение „Задържане под стража“, а е била взета мярка за неотклонение със значително по-нисък интензитет – „Парична гаранция“, което практически не е създало сериозни затруднения и ограничения в обичайния начин на живот на обвиняемото лице. Няма данни за твърдените мерки за процесуална принуда:

„отстраняване от длъжност“ по чл. 69 от НПК и „забрана за напускане на пределите на Република България“ по чл. 68 от НПК, съответно неустановени са и претендираните от същите вреди. Не са подкрепени с доказателства твърденията за причинени на жалбоподателя значителни неимуществени вреди в резултат на повдигнатите обвинения.

Липсва и причинно-следствена връзка между заявените вреди и повдигнатите спрямо В. Й.

ХР. обвинения. Времетраенето на наказателното производство не следва да увеличава автоматично и прогресивно присъденото обезщетение, без да се изследват и отчитат прякото значение и отражение, които продължителността има за всяка конкретна вреда и случай. В съдебното производство е конституиран и граждански ищец, чието процесуално поведение и това на неговия пълномощник също са рефлектирали върху общото времетраене на наказателния процес. Самото разследване се е отличавало с фактическа и правна сложност. Липсват данни представителите на Прокуратурата на Република България да са станали причина за неоправдано отлагане или забавяне на разглеждането на делото пред съда. Постановяването от първата инстанция на осъдителни присъди спрямо жалбоподателя за престъпленията по чл. 219, ал. 3 от НК и чл. 220, ал. 1 от НК сочи, че при търпени в хода на съдебното разглеждане на делото вреди, същите не са само и единствено резултат на действия/актове на органи на Прокуратурата на Република България.

Представената медицинска документация не обосновава наличието на причинно-следствена връзка между констатираните здравословни проблеми у В. Й. ХР. и процесното наказателно производство. От приетото по делото заключение също се установява, че преживеният през 2017 година от жалбоподателя инфаркт не е само и единствено от воденото срещу него наказателно производство. Оспорва се заключението на състава на Окръжен съд Русе, че макар и да не е довел пряко до преживения от В. Й. ХР. инфаркт, стресът на който е бил 3 подложен в период около единадесет години, неговите лични възприятия за унижение и притеснения, запазване на личното и професионално достойнство са фактори, сочещи на значителни вреди в личната сфера на В. Й. ХР.. Налице е противоречие в решението – приема се заключението на експертите, а същевременно се прави извод за претърпени значителни вреди, констатира се срок от около единадесет години, през който дори има постановена осъдителна присъда против жалбоподателя. Прокуратурата на Република България не е разпространявала официална информация за разследването, поради което не следва да носи отговорност за журналистическите публикации по случая, за негативния отзвук от разгласяването на разследването чрез различните печатни и електронни медии. В.

Й. ХР. не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си за претърпени вследствие на воденото срещу него наказателно производство негативни последици в личен, семеен и професионален план, такива да са резултат от повдигнати спрямо него обвинения.

Установено е, че на жалбоподателя е разрешено от прокурор да напусне територията на страната, но по една или друга причина това не е отразено по надлежния ред в информационната система на Министерство на вътрешните работи. По отношение на В. Й.

ХР. през част от процесния период е водено досъдебно производство за престъпление по чл.

343б, ал. 1 от НК, завършило с влязла в сила осъдителна присъда (към момента е настъпила реабилитация по право), което обстоятелство определя занижена степен на евентуално увреждане и нисък интензитет на отрицателни преживявания във връзка с конкретното наказателно производство. Налице е сериозна трудност за разграничаване и индивидуализиране на евентуално претърпените от жалбоподателя неимуществени вреди по всяко едно от водените срещу него наказателни производство, което ограничава и възпрепятства правото на защита на Прокуратурата на Република България.

Определеното обезщетение за неимуществени вреди е неоправдано завишено, не съответства на принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, съдебната практика по аналогични случаи, на социалноикономическата ситуация в страната. Не са представени достатъчно доказателства в подкрепа на твърдените значителни неимуществени вреди в резултат на повдигнатите обвинения и воденото наказателно производство. Налице е и още една криминалистична регистрация и осъдителна присъда в процесния период, които налагат заключение за ниска степен на увреда и занижен интензитет на негативните преживявания във връзка с процесните обвинения, изключващи или водещи до значително намаляване на отговорността на ответника по претенцията.

Направено е искане да се отмени Решение № 260057/22.02.2012 година по гр. д.

№ 833/2019 година на Окръжен съд Русе в обжалваната част като неправилно поради недопустимост на иска, алтернативно – да се намали размера на обезщетението за неимуществени вреди.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от Прокуратурата на Република България.

4

В съдебно заседание пред Апелативен съд Велико Търново пълномощникът на В.

Й. ХР. оспорва въззивната жалба.

Апелативен съд Велико Търново, след като разгледа жалбите, обсъди доводите на представителите на страните, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на решението, съобразно правомощията си, приема за установено следното:

Производството по гр. д № 833/2019 година на Окръжен съд Русе (първоначално гр. д. № 2780/2019 година на Софийски градски съд) е образувано въз основа на предявен от В. Й. ХР. против Прокуратурата на Република България иск с посочено правно основание чл. 2, ал. 1, точка 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 250 000 лева. В исковата молба се излага, че до края на 2007 година ищецът бил управител на Многопрофилна болница за активно лечение, гр. Тутракан, на която длъжност е назначен след проведен конкурс през 2004 година. Същевременно работел в лечебното заведение по медицинската си специалност като анестезиолог. През 2007 година по повод жалба на пациентка е установено, че началникът на Хирургичното отделение – д-р Ц., от 2002 година неправомерно събира от пациенти средства за проведеното лечение, които се изразходват по неизвестно какъв начин. Във връзка с това В. Й. ХР. сезирал незабавно полицията в гр.