Решение № 379 от 21.04.2022, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 379 гр. Бургас, 21.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Елеонора С. Кралева

Таня Т. Русева Маркова при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно гражданско дело № 20212100501411 по описа за 2021 година

С Решение № 260077 от 25.06.2021г., постановено по гр. дело № 749/2020г. по описа на Районен съд Айтос, е прието за установено в отношенията между „Теленор България“ ЕАД, ЕИК 130460283, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, чрез адв. Здравко Цанев и Х. М. И., ЕГН **********,с адрес: гр.А., ул. „Л.

Б.“ № *6, че Х. М. И. дължи на „Теленор България“ ЕАД сума в общ размер от 654, 09 лева, от които 327, 28 лева за потребени далекосъобщителни услуги (ведно с месечните такси) и 326, 81 лева за неизплатени лизингови вноски по следните договори: договор за мобилни услуги № ** от 27.07.2018 и договор за лизинг от 27.07.2018г. с предмет мобилно устройство Samsung Galaxy J3 2017 Gold, договор за мобилни услуги № ** от 03.09.2018 и договор за лизинг от 03.09.2018г. с предмет мобилно устройство Huawei Y5 2018 Dual Black- IMEI 860168041564265, договор за мобилни услуги № ** от 03.09.2018 и договор за мобилни услуги от 03.09.2018г. с предмет мобилно устройство Huawei Y5 2018 Dual Black, IMEI 860168041582606, ведно със законната лихва, считано от 02.06.2020г. до окончателното плащане, за което е издадена 1

Заповед № 160 от 05.06.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч.гр.д. № 345/2020г. по описа на Районен съд - Айтос.

С решението е отхвърлена исковата претенция за сумата над 654, 09 лв. до претендираната такава от 1 438, 47 лева, представляваща 784, 38 лева неустойка вследствие предсрочно прекратяване на договорите.

Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба с вх.

№ 261934/19.07.2021г. по описа на Районен съд – Айтос от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК 130460283, със седалище гр. София и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, чрез адв. Здравко Цанев, с която се атакува решението в неговата отхвърлителна част. Претендира се решението в обжалваната част да бъде отменено и да бъде постановено решение, с което исковата претенция бъде уважена изцяло.

Отправя се искане за присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

В жалбата се изразява несъгласие с извода на съда, че по делото не е установено основанието за претендираните неустойки, както и не е установено ищцовото дружество да е предприело действия за разваляне, прекратяване на договорните отношения. Сочи, че безспорно е установено наличието на валидни облигационни отношения между страните по договор за мобилни услуги № ** от 27.07.2018 и договор за лизинг от 27.07.2018г., договор за мобилни услуги № ** от 03.09.2018 и договор за лизинг от 03.09.2018г., договор за мобилни услуги № ** от 03.09.2018 и договор за лизинг от 03.09.2018г., както и че ответникът се е запознал с общите условия на оператора. Заявява, че страните са постигнали съгласие с чл. 27 от ОУ на оператора за взаимоотношенията с потребителите на електронни съобщителни услуги, според който плащането се извършва в срока, указан във фактурата, налице е липса на изпълнение от страна на ответника, което го прави неизправна страна по договора. Твърди, че в чл. 11 от всеки един от трите договори за мобилни услуги е уредено възникването на задължението за неустойка при предсрочно прекратяване на договорите по вина на потребителя. Именно в съответствие с посочения там начин е формиран размерът на неустойката по договор за номер *** – 237, 10 лева, по договор за номер *– *, 18 лева и по договор за номер *** – 237, 10 лева. Счита, че за да отхвърли претенцията по отношение на неустойката, съдът неправилно е 2 установил фактическата обстановка по делото и съответно е извършил неправилна преценка на представените доказателства. Заявява, че ищецът с молба от 16.04.2021г. изрично е изложил фактически твърдения във връзка с прекратяването на договорите, както и е представил доказателства за изпратена от дружеството писмена показа за доброволно плащане от 06.12.2018г. до ответника Х.И., в която изрично се споменава търсената сума.

С изтичането на предоставения срок за доброволно изпълнение, договорите се считат за развалени/прекратени. Така представените писмени доказателства не са вети предвид от първоинстанционния съд, тоест допуснато е нарушение на принципа за формиране на вътрешното убеждение.

Ищецът е доказал, че е изправна страна по правоотношенията и съответно безспорно се установява, че процесните договори са надлежно развалени, тъй като е предоставен срок на ответника да плати доброволно в 10-дневен срок и същевременно са му указани последиците ако е плати. Съдът не е зачел обвързващата съда материална доказателствена сила на представеното по делото „удостоверение за доставка на предупредително писмо“, което по своя характер представлява официален свидетелстващ документ и който не е бил надлежно оспорен в първоинстанционното производство. На следващо място посочва, че процесните клаузи за неустойка са индивидуално уговорени, като ответникът е разполагал с цялата информация относно нейния размер и как той се формира. Излага подробни мотиви относно размера на всяка една неустойка по различните договори, като твърди, че съдът не е съобразил представените в тази връзка писмени доказателства. Въззивникът излага становище, че за да се произнесе съда относно неравноправност на договорна клауза, следва да са налице правни или фактически обстоятелства, които да обосновават необходимостта от преценка за наличие на неравноправна клауза. В процесния случай, такива обстоятелства не са налице. Цитира относима практика на Съда на Европейския съюз. Намира за неправилен извода на съда за нищожност на клаузите за неустойка поради противоречие с добрите нрави. Счита, че съдът не е съобразил критериите за преценка действителността на неустоечна клауза, залегнали в ТР от 15.06.2010г. по т.д.

№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Заявява, че в мотивите на ТР № 7/2013г. по т.д.

№ 7/2013г. на ОСГТК на ВКС е възприето разбирането, че може да бъде уговорена неустойка за обезщетяване на вреди поради настъпило за в бъдеще разваляне на договор, по който престацията на една от страните е с 3 периодично изпълнение. Намира посочената от съда съдебна практика на ВКС за неотносима към процесния случай.

Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

В съдебно представител. заседание въззивното дружество не изпраща

Ответната страна по въззивната жалба – Х. М. И. депозира по делото писмен отговор, в който посочва, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, а жалбата е неоснователна и недоказана и претендира да бъде постановено решение, с което въззивната жалба да бъде отхвърлена. Излага подробни съображения относно нищожността на клаузите от договорите и ОУ на оператора. Счита уговорената неустойка за прекомерна и като такава за нарушаваща добрите нрави. Твърди, че ищцовото дружество упражнява нелоялна търговска практика, в разрез с постигнато споразумение по гр. д. № 15539/2014г. на СГС, образувано по предявен от КЗП колективен иск срещу „Теленор България“ ЕАД.

Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

В съдебно заседание ответната страна по въззивната жалба – Х.И. чрез назначения му особен представител оспорва жалбата и счита, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са няколко обективно съединени иска от „Теленор България“ ЕАД със седалище гр. София против Х. М. И., с които се претендира да бъде прието за установено, че по отношение на ответната страна съществуването на изискуемо вземане на ищеца „Теленор България“ ЕАД в общ размер на 1 438, 47 лева, от които 327, 28 лева – потребени далекосъобщителни услуги, ведно с месечните такси; 326, 81 лева – неизплатени лизингови вноски и 784, 38 лева – неустойки за предсрочно прекратяване на договорите.

По делото не се спори, че е постановена Заповед за изпълнение на 4 парично задължение № 160 от 05.06.2020г., постановена по частно гр. дело 345/2020г. по описа на Районен съд – Айтос, от която е видно, че е разпоредено длъжникът Х. М. И. да заплати на кредитора „Теленор България“ ЕАД обща сума в размер на 1 438, 47 лева.

Не се спори и относно обстоятелството, че предмет на въззивното производство е единствено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлена претенцията на ищцовото дружество за заплащане на сума в размер от 784, 38 лева, представляваща неустойка. В исковата молба се посочва, че задължението за заплащане на неустойка е възникнало след предсрочното прекратяване на договорите за мобилни услуги. В исковата молба се твърди, че съгласно клаузи в подписаните договори между ищцовото дружество и ответната страна, се дължи неустойка при предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги, по вина или по инициатива на потребителя. Съгласно тези уговорени клаузи в случай на предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги по вина или по инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от всички стандартни за абонаментния план месечни такси от прекратяването на договора до края на първоначално предвидения срок на действието му, като така определената неустойка не може да надвишава сумата от три стандартни месечни абонаментни такси за номера без включен ДДС. Посочва се изрично в исковата молба, че сумата от 784, 38 лева е формирана по следния начин – 237, 10 лева, дължими по договора за предоставяне на услуга чрез номер ***, 310, 18 лева, дължими по договора за предоставяне на услуга чрез номер ** и сума в размер от 237, 10 лева, дължими по договора за предоставяне на услуга чрез номер ***.

По делото е депозиран писмен отговор от ответната страна чрез назначения на ответника Х.М. особен представител, в който се посочва, че ответника е следвало да бъде уведомен за настъпване на предсрочната изискуемост, от който момент евентуално тя би породила действието си.

Посочва се, че договорените клаузи за неустойка са нищожни, тъй като същите са неравноправни, нарушаващи правата на потребителите. Посочва се и че претендираната неустойка е нищожна и като прекомерна, надхвърляща четирикратно размера на претендираните главници, с което се нарушават добрите нрави.

5

За да отхвърли претенцията за неустойка, първоинстанционният съд е приел, че при положение, че представените договори са сключени в писмена форма, то и изявлението за прекратяване също следва да е в такава форма и да бъде даден подходящ срок за изпълнение. Съдът е приел, че констатира нищожност на клаузите за неустойка като неравноправни и противоречащи на добрите нрави.

На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните, поради което не следва събраните по делото доказателства да се описват отново и от въззивния съд. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.