Решение № 16964 от 19.10.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16964 гр. София, 19.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело № 20231110134430 по описа за 2023 година

Ищецът Е. С. твърди, че на 4.10.2022г. сключил с „Креди Йес” ООД договор за заем, по силата на който да й се отпусне сумата 200 лева, като съгласно чл.6 от договора за заем, се предвиждало предоставяне на кредитора едно обезпечение физическо лице – поръчител и банкова гаранция, ипотека или особен залог върху движима вещ, като съгласно чл.8 от договора, в случай на непредставяне на обезпеченията, на кредитополучателя ще се начисли неустойка в размер 87,50 лева. Твърди се, че неустойката е начислена още при сключването на договора.

Ищцата счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.10,ал.1,вр.чл.22 ЗПК, поради неспазване на предвидената в закона форма – не е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора следва да се предоставят в един шрифт – поне 12, в два екземпляра; нищожен при нарушение на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК - не е посочен ГПР, като в договора е посочен само като процент, без посочване на данните, послужили за изчисляването му; което нарушава и разпоредбата на чл.19,ал.1 вр.10,ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 ЗПК – посочен е само ГЛП, като неясно е как той се съотнася към ГПР, такса експресно разглеждане и неустойка. Сочи се, че грешно е посочен ГПР, а действителния му размер е по – висок от максимално допустимия по чл.19,ал.4 ЗПК. Не е посочена договорна лихва.

Сочи се, че разпоредбата на чл.8 е нищожна, защото задължението е изначално невъзможно за изпълнение, което влече нищожност на договора. Отговорността, предвидена в чл.8, е за задължение, което не е пряко свързано с претърпени вреди, като накърнява добрите нрави.

Налице е заобикаляне на закона- чл.33, ал.1 ЗПК. Чл.8 предвижда още едно допълнително обезпечение на кредитора, за неизпълнение на аксцесорно задължение, от което не произтичат вреди. Събира се ведно с лихва за забава. Разпоредбата е нищожна и поради противоречие с чл.143,ал.2,т.5 ЗЗП, и не е индивидуално уговорена. Нарушена е 1 разпоредбата на чл.19,ал.1 вр.чл.11,ал.1,т.10 ЗПК – неустойката не е включена в ГПР, както и чл.19,ал.4 ЗПК, като потребителят е заблуден за действителния му размер. Твърди се, че договорът е сключен при крайна нужда. В обстоятелствената част на исковата молба се прави искане съдът да се позове в мотивите на нищожност на договора, а петитумът е формулиран за признаване за установено, че неустоечната клауза е нищожна.

Ответното дружество, в срока за отговор оспорва основателността на иска, като сочи, че клаузата за неустойка е уговорена предварително, изготвена разбираемо, и още при сключването на договора, ищецът е наясно с дължимостта и основанието й. Към сключването на договора, ищцата е била съгласна с неустойката. Сочи се, че неустойката цели да осигури обезщетяването на заемателя, от евентуални вреди при неизпълнение, както и да санкционира заемателя чрез заплащане на допълнителна сума, в полза на изправната страна. Твърди се, че неустойката е разход, който заемателят плаща и е начислена, поради неизпълнение на задължение. Твърди се, че същата е уговорена индивидуално с ищцата, като изразено нейно желание във формуляра за кандидатстване за кредита. Доколкото заемателят не е банка, и не е дадено обезпечение, заемът е рисков, като неустойката служи за обезпечението му. Твърди се, че ГПР е фиксиран, не надвишава предвиденото в чл.19,ал.

4 ЗПК, а същият е изчислен по формулата в Приложение 1 на ЗПК, като неустойката не се включва в ГПР, поради разпоредбата на чл.19,ал.3,т.1 ЗПК. Оспорват се твърденията за нищожност на договора. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че разпоредбата на чл.8 е нищожна, то това не води до недействителност на целия договор, защото същият би бил сключен и без тази разпоредба. Сочи се, че се прави възражение за прихващане с насрещни вземания за 11,66 лева – неплатена неустойка за м.10 и 11.2022г., като се прави искане същата да се разпредели за покриване на дължимата лихви и главници по падежирали и изискуеми към момента просрочени вноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното: Предявен е установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК във връзка с чл. 26 ЗЗД за признаване на разпоредбата на чл.8 от договора за нищожна, поради: - противоречие със закона, добрите нрави, заобикаляне на закона, посочени по – горе.

С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад без възражения на страните, СРС не е приел за съвместно разглеждане в производството предявеното от ответника възражение за прихващане с насрещни вземания за 11,66 лева – неплатена неустойка за м.10 и 11.2022г.

С доклада е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че на 4.10.2022г. страните са сключили договор за паричен заем, при главница от 200 лева, посочен ГПР като цифра в договора 49,549 %, 15 седмични вноски, че с договора, страните са предвидили ищцата да предостави обезпечение – гарант отговарящ на условията на чл.10,ал.2,т.1 ОУ и поръчител и банкова гаранция, ипотека или особен залог върху движима вещ, предоставено от заемателя в тридневен срок от сключването на договора, че при 2 неизпълнение, заемателят ще дължи неустойка от 87,50 лева, на разсрочено плащане, заедно с вноските по заема, че още при сключването на договора, заемателят е начислил същата неустойка, платима заедно с вноските по договора.

СРС е съобщил на страните, че му е служебно известно, че към датата на сключване на договора, мораторната лихва възлиза на 10 %.

Видно от представения писмен договор за кредит, на ищцата е отпуснат заем от 200 лева, при ГПР 49,549 %, фиксиран месечен лихвен процент 3,340 %, при краен падеж на договора 16.1.2023г., обща сума за връщане 212,50 лева, и уговорено връщане на заема на 15 седмични погасителни вноски от по 14,17 лева. Към договора се съдържа погасителен план, като в него е посочен размер на погасителна вноска с неустойка /20 лева/, като същата е платима на падежа на вноските за погасяване на кредита. В разпоредбата на чл.6 от договора е предвидено, че „ страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ на условията по чл.10,ал.2, т.1 ОУи с още едно от посочените по – долу обезпечения, по избор на заемателя: ипотека, особен залог, банкова гаранция, ценна книга.в разпоредбата на чл.3,ал.9 от договора в графа „обезпечение” е посочено „да”, посочено в чл.6 по – долу.

В заявлението за отпускане на заем, в графа „обезпечения” е повдигнато „ценна книга” с поставяне на знак. В стандартния европейски формуляр, в графа 8 общо е обяснено какво представлява всяко едно от обезпеченията. В самия формуляр е посочена хипотеза, когато условията, при които разходите по кредита се променят, а именно – при непредставяне на обезпечение, отговарящо на чл.10,ал.2 ОУ, се начислява неустойка от 87,50 лева.

По делото не е формиран спор, нито е наведено твърдение, че ищцата е погасила задължението за главница и възнаградителна лихва, както и за неустойка, по договора за заем.

Договорът е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.

Относно твърденията, направени в исковата молба – действително, разпоредбата , предвиждаща обезпечение на кредитора, заобикаля закона. Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП. Неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, която: 1.е неиндивидуално уговорена и в негова вреда; 2.не отговаря на изискванията за добросъвестност и 3.води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, и тези на потребителя. Клаузата, въпреки че е включени в договора, са типизирани, следователно не може да се приеме, че са били индивидуално уговорени с ответника. Тази неустойка – съдът намира, че вземането е за неустойка, а не „оскъпяване” – термин, непознат за правото, доколкото уговорката отговаря на всички предвидени в чл.92 ЗЗД белези – предварително изготвена разпоредба, предвиждаща отговорност за договорно неизпълнение, на конкретно задължение. Разпоредбата на 3 чл.4,ал.2 от договора, не отговаря и на изискването за добросъвестност, тъй като кредиторът не предлага насрещна престация. ВКС е разгледал въпроса за наличието на противоречие с добрите нрави при сключване на договор, като постановките са приложими и при разглеждането на отделните разпоредби на един двустранен договор. Така например, с решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г., Г. К., I г. о. ВКС постановява:

„Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес“.

Неизпълнението на задължението на ищцата - заемател да предостави обезпечение на кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори на крайния падеж на договора. Тази неустойка се следва заедно с обезщетението за забава, като същата неустойка увеличава задължението на заемателя с повече от 1/3 , като не предвижда насрещно задължение за кредитора. Поради изложеното, неустойката не удовлетворява значим законов интерес, нито изпълнява обезпечителната си функция, поради което и нищожна, защото води до неоснователно обогатяване на кредитора и искът е основателен.

Тук е моментът да се посочи, че невярно е твърдението, че клаузата е уговорена индивидуално с потребителя- договорът, общите условия, както и стандартният формуляр са изготвени на компютър, ищцата е повдигнала друг вид обезпечение на заявлението ценна книга, а в договора е посочено „гарант” и ценна книга.

Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на 4 кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.