Определение № 22311 от 19.10.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 22311 гр. София, 19.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Д, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дамян Ив. Христов като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно частно гражданско дело № 20261100510162 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от ищеца Т. А. К. срещу определение от 27.05.2026 г., постановено по гр.д. №64853/2023 г. по описа на СРС, 171 състав, с което е оставено без уважение искането по чл.248 ГПК на жалбоподателя за изменение на определението по чл.248 ГПК от 17.02.2026 г. по гр.д. №64583/2023 г. по описа на СРС, ГО, 171 състав, в частта му за разноските.

В частната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят, счита, че при определяне размера на дължимото се адвокатско възнаграждение съдът неправилно е приел, че присъдените на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение не са прекомерни, предвид незначителния брой реално извършени процесуални действия, тъй като производството по делото е прекратено преди първото съдебно заседание. Моли съда да отмени обжалваното определение, като постанови друго, с което да намали присъдените на ответниците разноски.

Ответниците по жалбата Л.Т.П., Ч.Т.Т., Б.А.П. и М.А.П. в законоустановения срок оспорват частната жалба.

Съдът, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба, и се запозна с доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, като същата е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на производството по гр.д. №64583/2023 г. на СРС, 17 състав, са предявените от Т. А. К. срещу Б.А.П., М.А.П., Л.Т.П., Ч.Т.Т., Е.А.А. и М.А.Н. положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване в отношенията между страните, че ищецът е собственик на наследствените дялова на ответниците от следния недвижим имот: имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в гр.

София, район „Люлин“, ул. ********, ведно с построените в имота сгради с идентификатори *** и *** на основание давностно владение, осъществявано в периода от 13.01.2003 г. до датата на подаване на исковата молба в съда 24.11.2023 г.

Ответниците в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорват предявените искове.

1

В първото по делото о.с.з., проведено на 09.02.2026 г., ищецът е заявила, че оттегля предявените искове и с определение, постановено в същото о.с.з., съдът на основание чл.232 ГПК е прекратил производството по делото, което определение е влязло в законна сила на 16.02.2026 г.

С определение от 17.02.2026 г. съдът на основание чл.78 ал.4 ГПК е осъдил ищеца Т.

А. К. да заплати на ответниците Б.А.П., М.А.П., Л.Т.П. и Ч.Т.Т. съответно сумата от по 1022,58 евро, представляваща сторените по делото разноски.

С молба от 01.04.2026 г. ищецът е поискал съдът да измени определението в частта за разноските, като намали присъдените в полза на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение.

С обжалваното определение СРС е оставил без уважение молбата на ищеца, като е изложил съображения, че определеният размер е изцяло съобразен с характера на производството, вида на правната защита, която се осъществява, както и практиката на СЕС.

Правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуални действия за защита по иницииран от или срещу нея съдебен процес. По общите правила за възлагане на разноските в съдебното производство ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение - чл.78 ал.4 ГПК.

Разноските по делото се понасят от страната, която с неоснователните си фактически и/или правни твърдения, респ. незаконосъобразното си поведение, е станала причина за завеждане на делото.

Съгласно чл.78 ал.5 ГПК, съдът може да намали разноските за адвокат, ако платеното възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но не помалко от минимумите по чл.36 ЗАдв. Последната норма всъщност делегира на Висшия адвокатски съвет издаването на Наредба за минималните адвокатски възнаграждения.

Същевременно обаче, съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл.101 пар.1 ДФЕС във връзка с чл.4 пар.3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101 пар.1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл.101 пар.1 ДФЕС вр. чл.4 пар.3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл.101 пар.1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл.101 пар.2 ДФЕС вр. чл.4 пар.3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101 пар.1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, вкл. когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В пар.21 е припомнено, че чл.14 Директива 2004/48 прогласява принципа, според който направените от спечелилата делото страна разумни и 2 пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. Следва да се отбележи, че в решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 на СЕС е прието, че „запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Съдът е извел задължение на националния съд да гарантира присъждане на разумния размер на подлежащите на възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост, като при необходимост, оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба №1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

При съобразяване на практика на СЕС в горецитираните решения съдът следва да изхожда не от посочените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, а от предвидените в ГПК обективни критерии – фактическа и правна сложност на делото и обем на извършената от адвоката работа, за да определи дали заплатеното възнаграждение за представителство от адвокат пред съда съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Като допълнителни критерии са посочени осигурения достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото.

Правната и фактическа сложност на делото се преценява, като се отчетат предметът на делото, въведените възражения, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса. С изискването уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото“ преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение да е „прекомерно“ се има предвид уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и се отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си.

Извършените от процесуалния представител на ищеца в хода на производството действия, както бе отбелязано по–горе, също влизат в обхвата на преценката за справедливия размер на адвокатското възнаграждение.

В настоящия случай предметът на делото се отличава с фактическа и правна сложност, като са съобразени вида на предявения иск и че се касае за една искова претенция за признаване за установено спрямо всеки един от ответниците, че ищецът е собственик на техните съответни наследствени ид.ч. от описаните в исковата молба недвижими имоти, материалният интерес по делото и извършените процесуални действия. По делото е проведено само едно открито съдебно заседание, в което ищецът е оттеглил предявените искове и производството по делото е прекратено. От една страна, следва да се отбележи, че въпреки прекратяването в първото по делото о.с.з., процесуалните представители на всеки един от ответниците са организирали и осигурили ефективна защита на правата и законните интереси на своите доверители, като са навели възражения и изложили твърдения, респ. ангажирали са доказателства за опровергаване твърденията на ищеца в исковата молба. Това, че ищецът е оттеглил исковата молба още в първото по делото о.с.з. не означава, че 3 ответниците не са организирали надлежно и в пълен обем своята защита.

Предвид гореизложеното, се налага извода, че правилно първоинстанционният съд е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение на ответниците в уважения размер. При настоящите социално-икономически условия в страната съдът приема, че приетият размер на адвокатското възнаграждение от първата инстанция е правилен, поради което не следва да бъде ревизиран.

При съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното определение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Воден от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №19720 от 27.05.2026 г., постановено по гр.д.

№64583/2023 г. по описа на СРС, 171 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4