Определение № 3387 от 29.06.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3387 гр. Варна, 29.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Павлова

Членове:

Пламен Ат. Атанасов

Деница Добрева като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно частно гражданско дело № 20263100501281 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Димитър Хаджикоцев“ №52-54, действащо чрез юрк.С.С., насочена против Разпореждане №1510/20.05.2026г. по ч.гр.д.№330/2026г. по описа на Районен съд Провадия, в частта с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист против К. Г. Х., с ЕГН **********, за вземания, произтичащи от Договор за потребителски кредит №******************г., а именно за частта от главницата в размер на 356.85 евро, за договорна лихва, дължима за периода от 05.07.2025г. до 05.04.2026г., в размер на 111.60 евро, обезщетение за забава за периода от 05.07.2025г. до 28.04.2026г. в размер на 152.50 евро, както и съответните разноски.

В частната жалба, се поддържа, че заповедният съд не е отчел, че предоставената сума по застрахователната премия, представлява предоставен на кредитополучателя допълнителен финансов ресурс, т.е. главница по договора, която се възстановява на кредитора с месечни вноски съобразно погасителен план. Излага се, че следствие от тази неправилна преценка е прието, че прилагането на договорната лихва върху тази сума представлява последица от неравноправна клауза. Поддържа се, че застраховката по договора не представлява предоставена задължителна услуга, условие за сключване на договора по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на ЗПК. Напротив, избрана е от потребителя, след посочване на конкретната застрахователна програма, подписване на относимите общи условия и запознаване с начина на разходване на сумата. При това положение се поддържа, 1 че доколкото застрахователната премия не е разход по кредита, а главница, то тя е предвидена по този начин в общия размер на ГПР. Излагат се доводи за ползата от застрахователната премия и начина й на предоставяне на клиента, съответно се развиват аргументи за невъзможността клаузата, уреждаща същата да бъде счета за неравноправна.

Подробно се описва възможността за клиента да откаже използването на застраховката, преди одобрението на кредита, с посочване на стъпките на кандидатстване, чрез мобилно приложение. Освен това се сочи, че съобразно клаузите на договора, пред потребителят стои възможността да прекрати застраховката и да получи част от застрахователната премия като главница по кредита. Поддържа се още, че заповедният съд неправилно е достигнал до извода, че клаузата уреждаща ГПР не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Твърди се, че потребителят е бил информиран в цялост за разхода при ползване на паричния ресурс. Сочи, че в чл.10 от договора ясно е посочена общо дължимата сума, както и процента, който тя представлява спрямо общо предоставения размер на кредита. Сочи се още, че стойността е съобразена с императивно предвидения лимит в нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като освен това в клаузата на договора са посочени допусканията, които са съобразени при изчислението на ГПР. Наред с изложеното се поддържа, че заповедният съд е надхвърлил пределите на служебната проверка, без да съобрази възможностите и спецификите на доказването в конкретния процес. Твърди се, че коментираните в атакуваното разпореждане и в жалбата обстоятелства, подлежат на установяване чрез допускане на СЧЕ и СТЕ, а това не може да бъде реализирано в заповедното производство.

По изложените съображения, се моли за отмяна на разпореждането в отхвърлителната му част, респективно за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за всички претендирани суми.

На основание чл.413, ал.2 от ГПК производството е едностранно, поради което насрещна страна не е конституирана.

Съдът, след като обсъди доводите на жалбоподателят във връзка с обжалвания съдебен акт и прецени доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна, следното:

Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна, като съображенията за това са следните:

Заявителят в заповедното производство е сезирал съда със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист против длъжника К. Г. Х. по повод на вземания, произтичащи от Договор за потребителски кредит №******************г., сред които 658 евро, представляваща част от главница, 111.60 евро договорна лихва за периода от 05.07.2025г. до 05.04.2026г., както и 152.50 евро, мораторна лихва за периода от 05.07.2025г. до 28.04.2026г., ведно със законната лихва за забава върху главницата за периода от подаване на заявлението-13.05.2026г., до окончателното изплащане на задължението, както и разноски.

2

Въз основа на приложените към заявлението доказателства, заповедният съд, съблюдавайки изискванията на нормата на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, респ. проверявайки дали искането на заявителя не противоречи на закона и добрите нрави, както и дали не се основава на неравноправна клауза в договор, е постановил атакувания в настоящото производство частичен отказ да се издаде заповед за изпълнение.

Въззивният съдебен състав намира, че атакуваното разпореждане е правилно, като съображенията за това са следните:

Процесното правоотношение има характеристиките на договор за потребителски кредит, съгласно дадената в чл.9, ал.1 от ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят, качеството “потребител“ по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Ето защо в отношенията между страните, приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП, като в случай, че не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се счита за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Наред с горното съобразно чл.411, ал.2, т.3 от ГПК и доколкото се касае за подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, съдът дължи служебна проверка за допуснато нарушение по смисъла на потребителската закрила, както и за спазването на закона и добрите нрави.

В разглежданият казус заявителят основава твърденията си за дължимост на претендираните в заповедното производство суми на факта, че в полза на длъжника е отпуснат общ потребителски кредит, който включва главница /сума на кредитирането/ и средства за заплащане на премия по застраховане на риска при погасяване на кредита, които застраховки са предложени, респективно предоставени на кредитополучателя като допълнителна услуга. Въпросните застраховки са сключени от кредитополучателя в полза на кредитора за обезпечение на вземането на последния по договора за потребителски кредит, чрез присъединяване към вече съществуваща застраховка, уговорена от банката с определен застраховател и предлагана като пакетна програма. Наред с това се подчертава, че последната има характер на главница сума, доколкото последната е предоставена на клиента в заем и наредена по сметка на застрахователя.

Видно е от представения към заявлението договор за потребителски кредит, че с чл.19 от същия, страните са уговорили изрично, че при сключването му, потребителят не е длъжен да сключва застраховка, а може да го направи по свое желание и усмотрение, без това да е задължително условие за сключване на самия кредитен договор. Видно е още частната жалба, че банката се е погрижила софтуерът, чрез който е бил подписан договорът, да предвижда възможност за отказ от застраховане. Установява се, че чрез т.13 от заявлението-декларация за установяване на договорни отношения от 23.03.2024г., потребителят изрично е дал своето съгласие за сключване на застраховка, предлагана от жалбоподателя, действащ като застрахователен агент на “Кардиф Животозастраховане, клон България“ и “Кардиф Общо застраховане, клон България“. Съгласно представения препис от Сертификат от 23.03.2024г. за застрахователна програма “Защита на кредита“ и “Защита на сметките“, К. Х. като застраховано лице дължи да заплати еднократно при отпускане на кредита застрахователна премия от 590.16лв. Съгласно чл.7.2 от договора средствата по кредита за общо ползване се превеждат от кредитора по сметка на потребителя, открита в “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, а частта от предоставените средства, представляващи дължима застрахователна премия, се привеждат от кредитора директно по сметка на съответния 3 застраховател, респ. по сметка на съответния застрахователен посредник.

Анализа на гореизложеното мотивира съда да приеме, че макар привидно да се касае за доброволно сключена застраховка на кредит, то всъщност е реализирано заобикаляне на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, без фактически да е възможно кредитополучателят да има избор дали да сключи застраховките или не. В този смисъл следва извод за приложена “заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.6 от Директива 2005/29/ЕО, както и чл.68б и следващите от ЗЗП. Ответникът под претекст за предлагане на доброволна застраховка, включително предварително изготвяйки декларативни клаузи в договора за кредит, прикрива търговска практика за единствен възможен избор-да се даде съгласие за получаване на услуга по застраховане, съответно да бъде поет разходът, свързан с нея. По описания начин е реализиран търговски способ, чрез който “средният потребител“ би могъл да бъде заблуден, въпреки че подадената му информация е фактически точна, че недавайки съгласие за сключване на застраховка, би му бил отказан кредит или биха настъпили обстоятелства, които да накърнят неговите права и законни интереси. Вярно е, че в чл.10 от приложимите към застраховката Общи условия, е налице предвидена възможност за клиента за отказ сключването й, но също така е вярно, че предвиждането му по този начин не гарантира в цялост информираността на потребителя. Последното доколкото потребителят следва освен подробно да се запознае с подписвания договор за кредит и приложенията към него /в който клауза за отказ от застраховка липсва/, също толкова подробно да се информира от големия обем допълнителни книжа, съпътстващи застраховката, в които е вместено и правото на отказ. В контекста на изложеното, този начин на кръстосано предлагане на два продукта-кредитен и застрахователен, неминуемо се създава усещането за средния непрофесионален потребител, за обусловеност на договора за кредит спрямо този за застраховка.

Следва да се има предвид, че в процеса на предлагане на основната услугакредитиране, специализираният търговец, е действал и като агент на застрахователят, с който вече е бил обвързан с рамково съглашение за покритие на финансов риск като обезпечение в полза на банката, за сметка на застраховани нейни клиенти. При такова договаряне, се поражда съмнение, че съвпадението в личността на предлагащият двете услуги, позволява на потребителя да разграничи ясно различните по предмет договори, с които се обвързва и действително да възприеме застраховането като допълнение, което макар и да не е било непосредствено търсено, е съответно на осъзнат конкретен друг индивидуален негов имуществен интерес, извън изначално търсеното набавяне на финансови средства. Въпросното съмнение, се подхранва и от вида на застрахователното покритие, съставляващо обезпечение в полза на кредитора и от предлагането му в пакет от същия, който действа и като застраховащ и като посредник на застрахователя, в процеса на уреждане на плащания на застрахователни суми с отпуснат кредит на застрахован потребител пряко на застрахователя.

При това положение, съдът намира, че не може да се приеме, че предоставената застрахователната услуга има доброволен характер за потребителя, напротив представлява 4 разход, който следва съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК да бъде предвиден в годишния процент на разходите.