Решение № 798 от 17.07.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 798 гр. Варна, 17.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско дело № 20253100501549 по описа за 2025 година взе предвид следното:

Производството по делото е по Глава 39 от ГПК, с правно основание чл.435 ал.2 от същия, и е образувано по жалба от „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК 121718407 против начислените такси и разноски на ЧСИ Людмил Станев, както и по отношение на таксата по т.26 от Тарифата, рег.№ 895, по дело № 1317/2025 година.

В жалбата се изразя становище, че не следва да заплащат начислените такси и разноски по делото, т.к. те са прекомерни. Дружеството – молител твърди, че в ПДИ е отразен хонорар, които се явява прекомерен и не съответства на характера и степента на тежест на производството – настоява се той да бъде редуциран. По отношение таксата по т.26 от Тарифата сочат, че тя следва да се събира върху събраната сума, а не произволно. Същото е виждането им досежно сторените разноски, за които приемат, че не са обслужили задължението и респективно не следва да бъдат събирани.

По делото е постъпил отговор от страна на адв. А., като процесуален представител на Взискателя В. К. В., с които жалбата се оспорва и се настоява съдът да я отхвърли, като неоснователна.

От мотивите на ЧСИ Станев става ясно, че намира жалбата за неоснователна, като излага и правни аргументи в тази насока.

За да се произнесе по спора, след като се запозна с материалите по делото и застъпените от страните становища, ВОС намери за установено следното:

Изпълнителното производство е образувано под № 1317/2025 година, по описа на ЧСИ Людмил Станев, по молба на В. К. В., по повод събиране 1 неизплатена сума – 4 545.79 лева – главница и сумата от 480 лева – съдебно деловодни разноски.

Виждането на съда е следното:

В съответствие с чл.79 от ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника с изключение на случаите, когато делото се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда. Изключение от този принцип се съдържа в чл. 53, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, съгласно който текст държавният съдебен изпълнител /ДСИ/ не събира такса върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за доброволно изпълнение. В случаите обаче, когато изпълнението се извършва от частен съдебен изпълнител /ЧСИ/, длъжникът дължи такса дори и при плащане в срока за доброволно изпълнение. Таксата върху събраната сума за изпълнение на парично вземане по чл. 26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, по общото правило на чл. 79, ал. 1 ГПК е за сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното дело. Съобразно ТР № 2 / 2015 година на ВКС на Р България, ако взискателят не е внесъл авансово дължима такса, частният съдебен изпълнител я събира от длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 ГПК, когато длъжникът отговаря за тази такса.

Съдът счита, че таксата по т. 26 ТРЗЧСИ се дължи и следва да бъде заплатена от жалбоподателя, съгласно принципното положение, установено в чл. 79 от ГПК. Доводите на жалбоподателя, че след като е заплатил задължението си не дължи такси и разноски, не се споделя от закона и от съда. Изпълнителния процес може да приключи едва след заплащането и на дължимите такси и разноски. Неизпълнението на задължението обуславя след себе си извършването на справки и въобще на изпълнителни действия, които допълнително се заплащат, и оскъпяват самия процес. Таксата по т.26 от Тарифата към ЗЧСИ е изчислена съвсем коректно и то върху основното задължение, т.е. по силата на самия закон тя е редно да бъде заплатена от Длъжника.

Както съдът посочи по – горе разноските в изпълнителния процес са за сметка на Длъжника. От данните по делото, конкретно на базата на представените данни за извършените разноски, съдът прави извод, че всяка една от сумите посочени там намира своето оправдание и е свързана именно с прякото реализиране на изпълнителния процес. Разноски, които са направени извън това или необслужващи самия процес, няма. Ето защо е редно Длъжника да понесе последствията на тяхното заплащане, предвид факта, че в рамките на срока за доброволно изпълнение той не е заплатил задължението си. Нещо повече – факт е по делото, че вземането е било осъществено именно в резултат на запорирането сметка на дружеството – длъжник, и отсъствието на доброволно изпълнение от негова страна.

2

По отношение на адвокатския хонорар:

Задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в чл. 79, ал. 1 от ГПК, който е в раздел втори, глава осма от тази част. Затова съдът приема, че произнасянето на Съдия -изпълнителя за разноските на взискателя в изпълнителното производство не е изпълнително действие.

Възможността да се иска намаляване на разноските за адвокат на насрещната страна, когато е прекомерен е уреден в чл. 78, ал. 5 от новия ГПК и е свързан с нарочно искане, което е налице в хода на (тогава) висящите изпълнителни дела. От материалите по делото е видно, че за изпълнителното производство взискателя е уговорил и заплатил адвокатски хонорар в размер на 240 (двеста и четиридесет) лева, като в Договора за правна помощ- вж.л.3 е отразено, че се касае, както за ОБРАЗУВАНЕ, така и за ВОДЕНЕ на изпълнителното дело, до неговото приключване във всички инстанции или т.нар. процесуално представителство. Представен и втори Договор за правна помощ – вж.л.13 по делото, в които е отразено възнаграждение в размер на 590 (петстотин и деветдесет) лева , където е отразено, че се касае за налагане на запор върху сметка на дружеството длъжник.

Съгласно постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от

Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да 3 се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални размери. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл.

101, §. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.

38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.

Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на 4 положен труд и характера на производството, въззивния съд намира, че следва в полза на Взискателя да се присъдят разноски в размер на 480 (четиристотин и осемдесет) лева, с ДДС – адвокатски хонорар.

Редно е обаче да се добави и друго - към настоящия момент изпълнителното дело е висящо, поради което е налице възможност за предприемане на последващи действия от страна на процесуалния представител на Взискателя, за които на същия да се дължи уговореното в договора възнаграждение за водене на делото. Доколкото изпълнението по договора за правна защита и съдействие не е приключило, не може да бъде извършена преценка за съответствието между претендираното адвокатско възнаграждение и реално престирания труд от страна на упълномощения адвокат като критерий за прекомерност на извършените разноски по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, освен към момента на настоящото произнасяне.

Длъжникът би могъл да осъществи правото си на защита срещу заявените от взискателя разноски, като релевира последващо възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК при промяна в обстоятелствата, така както и Взискателя може да уговорят друг размер на хонорар, с оглед предприетите по делото действия.

С оглед изложеното, ВОС,

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ Жалба Вх.№ 21020 от 26.06.2025 година на „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК 121718407 против начислените такси и разноски на ЧСИ Людмил Станев, както и по отношение на таксата по т.26 от Тарифата, рег.№ 895, по дело № 1317/2025 година.

ИЗМ ЕН Я размера на адвокатския хонорар присъден в полза на Взискателя В. К. В. от 830 (осемстотин и тридесет) с ДДС лева, на 480 (четиристотин и осемдесет) лева с ДДС, по изп.дело № 1317/2025 година на ЧСИ Людмил Станев, рег. № 895.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5