Решение № 433 от 22.11.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 433 гр. София, 22.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мина Топузова

Членове:

Ружена Керанова

Христина Михова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора Тома Г. Комов като разгледа докладваното от Христина Михова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200737 по описа за 2023 година Производството е образувано по постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия М. Т. М. срещу въззивно решение № 91/07.06.2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 13/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата се излагат твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и за явна несправедливост на наложените на подс. М. наказания. На това основание касаторът претендира алтернативно за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд; оправдаване на подсъдимия или намаляване размера на наложените му санкции.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения, като сочи и допълнителни аргументи в подкрепа на заявените касационни основания.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане същата да бъде оставена без уважение.

Частните обвинители Д. Н. А. и Д. В. Я., редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание. Представляват се от повереник, който пледира за оставянето на касационната жалба без уважение, поради нейната неоснователност.

Подсъдимият М. Т. М., редовно призован, не се явява в съдебното заседание.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

1

С присъда № 29/21.07.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 539/2018 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, подсъдимата Г. М. Д. е призната за виновна в това, че на 19.12.2015 г., на път ІІІ – 6602, пътна отсечка южно от бензиностанция ВИА – с.

Богомилово, в землището на с. Богомилово, общ. Стара Загора, при управление на МПС – л. а. „*****“, с рег. № *****, нарушила правилата за движение – чл. 5, ал.1, т.1, чл. 25, ал. 2, изр. 1 и чл. 38, ал. 2, вр. с ал.1 от ЗДвП и при условията на независимо съпричиняване с подсъдимия М. Т. М., като водач на МПС – л. а. „*****“, с рег. № ****, по непредпазливост причинила смъртта на П. Д. А. и средни телесни повреди на Д. В. Я., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. с ал. 3, пр. 2, б. „б“, пр.1, вр. с чл. 343, ал.1, вр. с чл. 342, ал.1, пр. 3, вр. с чл. 54 от НК е осъдена на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 343г от НК подсъдимата Г. Д. е лишена от право да управлява МПС за срок от три години.

Със същата присъда подсъдимият М. Т. М. е признат за виновен в това, че на 19.12.2015 г., на път ІІІ – 6602, пътна отсечка южно от бензиностанция ВИА – с.

Богомилово, в землището на с. Богомилово, общ. Стара Загора, при управление на МПС – л. а. „*****“, с рег. № ****, без да има необходимата правоспособност, е нарушил правилата за движение – чл. 5, ал.1, т.1; чл. 21, ал. 1; чл. 123, ал.1, т. 2, б. „б“ и чл. 150 от ЗДвП и при условията на независимо съпричиняване с подсъдимата Г. М. Д., като водач на МПС – л. а. „*****“, с рег. № *****, по непредпазливост е причинил смъртта на П. Д. А. и средни телесни повреди на Д. В. Я., като след деянието е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. с ал. 3, пр. 2, 3 и 4, б. „б“, пр. 1, вр. с чл. 343, ал. 1, вр. с чл. 342, ал.1, пр. 3, вр. с чл. 54 от НК е осъден на четири години лишаване от свобода, при първоначален „общ“ режим на изтърпяване, определен на основание чл. 57, ал.1, т. 3 от ЗИНЗС.

На основание чл. 343г от НК подсъдимият М. е лишен от право да управлява МПС за срок от шест години.

С присъдата ОС – Стара Загора на основание чл. 68, ал. 2 от НК е привел в изпълнение наказание в размер на пет месеца лишаване от свобода, наложено на подс.

М. с присъда № 41/28.02.2013 г. по н.о.х.д. № 1151/2012 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, в сила от 12.07.2013 г., като съобразно чл. 57, ал.1, т. 3 от ЗИНЗС е определил то да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим.

Срещу присъдата на ОС – Стара Загора са подадени протест от ОП – Стара Загора и жалба от частните обвинители Д. А. и Д. Я. с искане за увеличаване размера на наложеното на подс. М. наказание лишаване от свобода.

Присъдата е обжалвана и от подсъдимия М. с алтернативно искане за цялостно оправдаване или за изменение с посочване на правилната правна квалификация на деянието.

Присъдата на ОС – Стара Загора не е обжалвана или протестирана в частта, с която подс. Д. е призната за виновна и осъдена по повдигнатото й обвинение.

С решение № 260003/16.05.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 60/2021 г., АС – Пловдив изменя присъда № 58/ 06.12.2017 г., н.о.х.д. № 29/2017 г. на ОС – Стара Загора, постановена първоначално по делото, вместо атакуваната пред него присъда по № 29/21.07.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 539/2018 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора. Поради допуснатото нарушение посоченото въззивно решение е отменено от ВКС с решение № 114/10.01.2023 г., постановено по н. д. №520/2022 г. и делото е върнато на АС – Пловдив за ново разглеждане от друг въззивен състав.

При поредното въззивно разглеждане на делото АС – Пловдив постановява 2 въззивно решение № 91/07.06.2023 г. по в.н.о.х.д. № 13/2023 г., предмет на настоящата касационна проверка, с което изменя присъда № 29/21.07.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 539/2018 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, като преквалифицира допуснатото от подсъдимия М. Т. М. нарушение на правилата за движение от такова по чл. 21, ал.1 от ЗДвП в такова по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП; признава го за невиновен и го оправда по обвинението за допуснати нарушения на чл. 5, ал.1, т.1; чл.

123, ал.1, т. 2, б. „б“ и чл. 150 от ЗДвП; увеличава размера на наложеното му наказание лишаване от свобода от четири години на пет години и осъжда подсъдимия да заплати разноските, направени във въззивното производство в размер на 3 313,01 лева.

Със същото въззивно решение АС – Пловдив оправдава подсъдимата Г. М. Д. по обвинението за допуснато нарушение на чл. 5, ал.1, т. 1 от ЗДвП и потвърждава първоинстанционната присъда в останалата й част.

Касационната жалба, подадена срещу това въззивно решение, е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 350 от НПК и срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т.1 от НПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Изложените по – горе факти, относно развитието на съдебното производство по делото и релевираните с касационната жалба основания, съобразно нормата на чл. 347, ал.1 от НПК, очертават рамките на настоящата касационна проверка – само по отношение на доводите на касатора М., насочени срещу осъдителната част от въззивното решение, с която е потвърдена първоинстанционната присъда, постановена по отношение на него, доколкото в останалата му част въззивният съдебен акт не се атакува с протест на АП – Пловдив, с жалба от подс. Д. или от частните обвинители.

Твърдението на касатора, изложено в касационната жалба, за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се аргументира с довода, че въззивният съд съществено е ограничил правата на подс. М., като незаконосъобразно е отказал да уважи искането на защитата за допускане на съдебно – психологична експертиза, която да отговори на въпроса: „Как би се отразил на водача М. удар от въздушна възглавница с оглед достатъчно данни за нейното задействане“. По този начин проверяваният съд не изпълнил задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, тъй като не изследвал какво е било въздействието на отварянето на въздушните възглавници върху състоянието на дееца, а то, според защитата, било причина подсъдимият да напусне местопроизшествието.

При проверка на протоколите от въззивното съдебно производство не се установява защитникът да е правил искане в посочения смисъл, а при отсъствие на такова е безпредметно да се обсъжда законосъобразно ли контролираният съд е отказал да го уважи. Следва да се отбележи, че възражение в посочения смисъл защитникът е направил едва в хода на съдебните прения и то не е било игнорирано от контролирания съд. В изпълнение на задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК, в мотивите на въззивното решение проверяваният съд е дал подробен и добре мотивиран отговор на това възражение, като се е позовал на доказателствените източници, приобщени по делото. Изводът на въззивния съд, че отклоняването на подсъдимия от мястото на произшествието не се дължи на наранявания, получени в резултат на удара между двата автомобила се основава на заключението на СМЕ на живо лице № 410/21.12.2015 г. в което е отразено, че при прегледа на подс. М. са констатирани единствено охлузвания по предните повърхности на двете му коленни стави, причинили му болки и страдания. Относно състоянието на подсъдимия и неговото поведение след произшествието контролираният съд се е позовал и на показанията на свидетелите Т. П. / тъст на подсъдимия/ и Т. М. /син на подсъдимия/, които е счел за достоверни и обективни, независимо от посочените 3 родствени връзки помежду им. При това положение и при отсъствието на обективни данни, които да поставят под съмнение фактите, установени чрез посочените доказателствени източници, не е било необходимо да бъде назначавана сочената от касатора експертиза. Видът и тежестта на установените по експертен път наранявания, получени от подсъдимия в резултат на удара между двете превозни средства и сведенията за нормалното поведение на същия при комуникацията му с посочените свидетели, са дали основание на въззивната инстанция да приеме за изцяло защитни обясненията на подсъдимия /за отсъствието на спомен от произшествието, за това, че не е разбрал, че е ударил друг автомобил и че не знае как е стигнал до дома на тъста си, намиращ се значително по - далеч от собствения му дом/ и да достигне до законосъобразния и правилен извод, че М. е избягал от местопроизшествието. Фактите, свързани с поведението на подсъдимия след произшествието, са правилно установени, като не е допуснат соченият от защитника доказателствен дефицит, който да е рефлектирал негативно върху правата на подсъдимия. Въззивното решение е постановено при стриктно съблюдаване на правилата, регламентиращи процеса на събиране, анализ и оценката на доказателствата, доказателствената и аналитичната дейност на контролирания съд е осъществена съобразно изискванията на процесуалния закон, поради което не е налице заявеното с жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

На следващо място в касационната жалба се релевира оплакване за явна несправедливост на наложените на подс. М. наказания, като се твърди, че те не съответстват на обществената опасност на деянието и дееца, на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства и на целите на чл. 36 от НК. Твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се аргументира с доводи, свързани преди всичко с тезата на защитата за изключително високия принос на подсъдимата Д. за причиняване на произшествието. Акцентира се върху обстоятелството, че подсъдимата е предприела обратен завой на място, на което е забранено извършването на такъв, при липсата на обективни условия да осъществи маневрата с едно действие, което довело до забавянето й. Според касатора въззивният съд не отдал необходимото значение на посочените обстоятелства и поради това наложените от него санкции на подс. М. били явно несправедливи. Тези оплаквания на касатора са неоснователни.

Във въззивното решение контролираният съд е преценил задълбочено заключението на повторната АТЕ, допусната в хода на проведеното въззивно съдебно следствие, като е приел фактически положения, различни от установените от първостепенния съд, без обаче това да е довело до промяна на правните му изводи относно виновността и на двамата подсъдими за настъпване на произшествието.