Решение № 4945 от 16.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4945 гр. София, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20251110155610 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 143 ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД и чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД от Р. Б. И. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на договор за кредит № ********* от 12.01.2024 г., сключен между Р. Б. И. и ЮЛ, поради противоречието му със закона, неговото заобикаляне и накърняващ добрите нрави, както и за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 847 лв., представляваща недължимо платена по нищожен договор за потребителски кредит № ********* от 12.01.2024 г.

Ищецът твърди, че на 12.01.2024 г. между него в качеството на кредитополучател и ответника в качеството на кредитодател в бил сключен договор за потребителски кредит № 1065634, по силата на който му е бил предоставен кредит в размер на 1200 лв., при фиксиран процент на разходите от 44.5 % и ГПР 56.71 %. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора се предвиждало заплащане на неустойка, поради непредставяне на обезпечение в размер на 847 лв. В случая поради значителна нееквивалентност на насрещните престации се стигнало до накърняване на добрите нрави, като неустойката била изгубила присъщата си обезпечителна функция. Към размера на възнаградителната лихва следвало да се добави вземането за неустойка и се нахвърлял с 10 пъти размера на законната лихва, което било нарушение на добрите нрави. Излага аргументи за заобикаляне чл. 19, ал.4 ЗПК. Процесния договор бил недействителен, поради нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК и чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Клаузата за неустойка поради непредставяне на обезпечение противоречала на Директива 2008/48. Излага твърдения, че сумите по кредита били изцяло заплатени. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител 1 на страната поддържа исковата молба, прави увеличение на размера на предявения осъдителен иск и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете, като неоснователни и недопустими. Твърди, че ищецът нямал правен интерес от предявения иск, излага твърдения з злоупотреба с право от страна на ищеца. Посочва, че нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Счита, че клаузата за неустойка не е от съществените клаузи на договора и не би могла да доведе до нищожност на същия. Твърди, че договорът е действителен, като отговаря на всички изисквания на ЗПК. Сочи, че същият е сключен по подадено писмено искане от ищеца, като същият е разполагал с информация за параметрите на договора. Счита, че ГПР е посочен коректно, като в договора ясно е посочен неговия размер и начин на формиране. Твърди, че неустойката не е следвало да бъде включвана към ГПР, доколкото същата възникнала след сключването на договора. Оспорва възнаградителната лихва да противоречи на добрите нрави. Твърди, че уговорената клауза за неустойка е действителна, като същата представлява санкция за неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя. Кредитополучателят бил разполагал с 14 дни да се откаже от сключения договор. В допълнение на това в договора било уговорено, че в момента в който потребителят осигури обезпечение, неустойката преставала да се начислява. Твърди, че с оглед обстоятелството, че между страните са били сключени множество договори за кредит в случая клаузите по договора били индивидуално уговорени. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба.

С определение от 16.02.2026 г. постановено по настоящото дело е допуснато на основание чл. 214, ал. 1, изр. 3 от ГПК увеличение на размера на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като същият да се считат предявен за сумата от 847 лв.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото са обявени за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор за кредит № ********* от 12.01.2024 г. за сумата от 1200 лв. с посочената в исковата молба съдържание, както и че ищецът е заплатил по процесния договор за кредит сум в общ размер от 2047 лв., с която била погасена сумата от 1200 лв. главница, 143.14 лв. възнаградителна лихва, както и 703.86 лв. неустойка.

Горното се установява и от представения договор за потребителски кредит № ********* от 12.01.2024 г., сключен между от Р. Б. И. и ЮЛ по силата, на който на ищеца му е предоставена сумата от 1200 лв. със срок за погасяване на кредита до 21.06.2024 г. Посочен е размерът на лихвен процент по кредита, а именно 44.5 %, като годишния размер на разходите е посочен в размер на 56.71 %. В чл. 5 е предвидено, че страните се споразумявали, че договорът за 2 кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: безусловна банкова гаранция от лицензирана банка поръчителство на едно или две физически лица, които отговаряли кумулативно на посочени в договора условия. Съгласно чл. 11, ал. 1 е посочено, че с подписването на договора кредитополучателят се считал уведомен , че ако не предоставил договореното чл. 5 от договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаряло на условията, посочени в настоящия договор за кредит, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 703.86 лв. В ал. 2 е предвидено, че неустойката ще бъде заплатено разсрочено – съобразно посочения в приложение 1 към договора за кредит начин.

По делото е представен погасителен към договор за кредит № *********, от който е видно, че общия размер на вноските с вноски за неустойка за непредставено обезпечение възлизат на сумата от 89 лв. седмично, като седмичните вноски са за главница, възнаградителна лихва и неустойка и общия размер на задължението по договора възлиза на сумата от 2047 лв.

По делото е представен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, искане за сключване на договор за кредит от 12.01.2024 г., както и справка за движение по кредита.

Настоящият съдебен състав намира, че възражението за недопустимост на предявения иск, направено от ответника за неоснователно. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и възприетите разяснения в Решение от 23.11.2023 г. по дело С – 321/2022 за предявяване на иск за установяване недействителност на договор поради неравноправни клаузи не се изисква установяване на специфичен интерес, включително и когато ищецът разполага с друг иск или възражение, поради което исковете са допустими. Аргументите СЕС за това са, че отхвърлянето на иска на потребителя за установяване на неравноправността на договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, а не на всякакъв правен интерес, и осъждането му да заплати съдебните разноски, като бъде пренасочен към по-благоприятно средство за защита, означава в процедурите, с които се цели на потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, който може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива, в нарушение на принципа на ефективност. Ето защо съдът счита така предявените установителни искове за допустими.

Настоящият състав намира, че договор за кредит 12.01.2024 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП .

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният 3 по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

По делото е несъмнено установено, че на 12.01.2024 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.

Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 1200 лв. за срок от 6 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 56.71 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 44.5 %. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.

146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 11, ал. 1 от договора неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал.

4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти 4 размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.