Решение № 384 от 15.11.2019, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ гр. София, 15.11.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публичното заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО

ГЕОРГИЕВ

НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ при участието на секретаря

Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 295 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М.В.Б., чрез адв. М. Б. против Решение № 44/27.12.2018 г., постановено по гр. дело № 410/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Етрополе, втори състав, с което е признато за установено, че М.В.Б. дължи на „Т.Б.“ ЕАД на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сума в размер на 417,51 лева, включваща сумата 52,94 лева, абонаментна такса по договор за мобилни услуги за периода 01.03.2016 г. - 31.03.2016 г., сумата 298,79 лева – неустойка по договора за мобилни услуги, сумата 2,99 лева, представляваща лизингова вноска за периода 01.03.2016 г. - 31.03.2016 г. и сумата 62,79 лева, представляваща сбор от 21 лизингови вноски по договор за лизинг на мобилно устройство, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 12.07.2018 г., до окончателното ѝ заплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 190 от 12.07.2018 г. по ч. гр. д. № 299/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Етрополе.

С въззивната жалба въззивницата оспорва първоинстанционното решение като неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Счита, че тъй като заповедта за изпълнение е издадена за вземане по договор за мобилни услуги, то недопустимо е ищецът с исковата молба да предявява иск за установяване и на вземане по договор за лизинг, който всъщност представлява друго основание. Счита, че е недопустим иск по чл. 422 от ГПК, който не се припокрива със заявеното в заповедното производство. Посочва, че за да се претендира неустойка е необходимо договорът да е бил предсрочно прекратен поради неизпълнение на задълженията по него, но процесният случай не е такъв. Твърди, че дължимите абонаментни такси за периода от 01.03.2016 г. до 31.03.2016 г. са в размер на 15,99 лева, а не 52,94 лева и това задължение е изплатено. Претендира присъждане и на сторените от нея разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД се е възползвала от възможността да подаде писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Посочва, че в заповедта за изпълнение съдът не следва да посочва основанията на задължението.

Достатъчно е да има съответствие между заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба, с която се предявява установителния иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК. Посочва, че претендираната сума в заповедното и в исковото производство е в един и същ размер – 417,51 лева. Счита, че в заявлението и в исковата молба е ясно посочено какво включва тази сума. Твърди, че неустойката в размер на 298,79 лева е начислена на основание чл. 11 от Договора за мобилни услуги. Намира за неоснователно твърдението на въззивницата, че задължението за периода

01.03.2016 г. до 31.03.2016 г. е в размер на 15,99 лева, а не 52,94 лева и че е изплатено. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, платен от въззивницата.

В съдебното заседание пред въззиния съд въззивницата М.Б., редовно призована, не се явява.

Представлява се от адв. Б., който поддържа въззивната жалба и изложените в нея доводи. В съдебното заседание въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД, редовно призована, се представлява от адв. Ш., който оспорва въззивната жалба.

СОФИЙСКИЯТ

ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „Т.Б.“ ЕАД, с която са предявени против М.В.Б. обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, а именно: иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 52,94 лева, представляваща неплатена абонаментна такса за периода 01.03.2016 г. – 31.03.2016 г. по договор за предоставяне на мобилни услуги от 24.02.2016 г.; иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.

92, ал. 1 от ЗЗД за сумата 298,79 лева, представляваща неустойка по договора за предоставяне на мобилни услуги от 24.02.2016 г.; иск с правно основание чл.

422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 65,78 лева, представляваща неплатени лизингови вноски за период 01.03.2016 г. – 31.05.2016 г. по договор за лизинг на мобилно устройство, ведно със законната лихва върху посочените суми от 12.07.2018 г., до окончателното изплащане на сумите. Исковата молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след като в законоустановения срок е постъпило възражение срещу издадената на 12.07.2018 г. в полза на ищеца заповед № 190 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 299/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Етрополе за сумата общо 417,51 лева, ведно със законната лихва от датата на заявлението до окончателното изплащане. За да постанови своето решение, районният съд е приел, че посочената сума се дължи от ответника на основание сключен договор за мобилни услуги и договор за лизинг, поради което е уважил предявените искове. Решението на първата инстанция се обжалва в неговата цялост, като по съществото на спора, настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК представлява предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално право в заповедното производство, като искът се счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му се цели да се установи дали оспореното в заповедното производство вземане съществува. При уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза в сила. В случая, със заявлението заявителят „Т.Б.“ ЕАД е претендирал вземане в размер на 417,51 лева. В обстоятелствената част на заявлението заявителят е описал от какви суми се състои това вземане, както и от какви обстоятелства произтича то. Изяснено е естеството на вземането, а именно че то включва както неплатена абонаментна такса по договор за предоставяне на мобилни услуги от 24.02.2016 г. и неустойка по този договор, така и неплатени лизингови вноски по договор за лизинг на мобилно устройство. В принципен аспект претендирането на няколко парични суми с едно заявление е допустимо и не е пречка за издаване на заповед за изпълнение. В случая в заповедта за изпълнение не е посочено естеството на вземането. Настоящият съдебен състав, счита че не е налице противоречие, тъй като общата сума на вземането /което включва три компонента – цена и неустойка по договор за мобилни услуги и цена по договор за лизинг/, претендирана с исковата молба, както и основанията, от които ищецът твърди, че е възникнало или начислено то, отговаря на тази по заповедта за изпълнение. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на въззивника за недопустимост на предявените искове, поради липса на идентичност между предявеното в заповедното производство материално право и претендираните в исковата молба суми.

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.

79, ал. 1 от ЗЗД

Съгласно чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата.

Следователно за уважаване на предявения иск следва да бъдат установени следните предпоставки: 1/ между ищеца, в качеството му на доставчик на мобилни услуги /мобилен оператор/ и ответника в качеството му на потребител на мобилни услуги, е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за мобилни услуги; 2/ ищецът е предоставил на ответника електронни съобщителни услуги съобразно избран абонаментен план за определена цена /месечна абонаментна такса/; 3/ ответникът не е заплатил уговорената цена.

От представения по делото договор за мобилни услуги от 24.02.2016 г. се установява, че на посочената дата ищецът е поел задължение да доставя на ответницата мобилни услуги, посочени в раздел II от Общите условия за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги срещу парично възнаграждение /абонаментна такса/. Договорът е сключен за срок от 24 месеца при избран абонаментен план „Стандарт + 15,99“ с месечен абонамент от 15,99 лева на месец и предпочетен номер ………. с включени 1000 национални минути и мобилен интернет. Договорът за мобилни услуги представлява ненаименован, консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен договор, притежаващ елементи на договора за изработка, по силата на който в момента на сключването му и за двете страни по него са възникнали субективни права и правни задължения. Правното действие на сключения ненаименован договор попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец и е свързано с упражняваното от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 от ТЗ. Този договор е от вида на субективните /относителните/ търговски сделки.

По делото са представени предварително установени от ищеца общи условия за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги. Общите условия към договора са задължителни за потребителя-ответник, тъй като писмено ги е приел – чл. 11 от процесния договор /арг. чл. 298, ал. 1 от ТЗ/. Съгласно раздел IV, т. 26 от Общите условия при ползване на услуги чрез индивидуален договор заплащането на ползваните услуги се извърша въз основа на фактура, която се издава ежемесечно на името на потребителя. Следователно, потребителят следва да заплаща уговореното възнаграждение след предоставянето на мобилните услуги от ищеца и възнаграждението се дължи за получените мобилни услуги, предмет на договора. Операторът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение, преди потребителят да е получил мобилните услуги. Обстоятелството, че операторът е изпълнил точно своите договорни задължения /арг. чл. 63 от ЗЗД/ подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната норма, регламентирана в чл. 127, ал. 1 от ГПК. Само установените в процеса на доказване по несъмнен начин правнорелевантни обстоятелства в гражданския процес се считат за осъществени в обективната действителност. Действително, ответникът не е оспорил получаването на мобилните услуги, но по правилата за разпределяне на доказателствената тежест по чл. 127, ал. 1 от ГПК, ответникът по процесния иск може да приеме пасивно поведение, тъй като процесуалното задължение за установяване на предоставянето на мобилни услуги за процесния период, носи ищеца.

По делото са представени дубликат на фактура № ………… от ……………… г. за сумата 124,98 лева и дубликат на фактура № ……………от ………….. г. за сумата 454,75 лева. Тези фактури са посочени и в заявлението в заповедното производство. От посочените в тях суми ищецът претендира 55,93 лева по първата фактура и 361,58 лева по втората фактура. Представените данъчни фактури като частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства, не се ползват с доказателствена сила и чрез тях не могат да се установят твърдените от ищеца обстоятелства. По делото липсват други доказателства за предоставянето на твърдените от ищеца услуги за процесния период и съответно за тяхната стойност.