Решение № 5449 от 09.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5449 гр. Пловдив, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20255330111632 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на исковата молба ищецът Й. А. Т. е предявил против „ЮтеКредит България“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 289,02 лв., представляваща недължимо заплатена и получена от ответника без основание по клаузата за такса за разглеждане в договор за потребителски паричен кредит № ****** г., ведно със законна лихва, считано от 26.06.2025 г. до окончателното й изплащане.Претендират се и разноски.

В исковата молба се твърди, че между ищeцът и „ЮтеКредит България“ ЕООД е сключен договор за потребителски паричен кредит № ****** г., по силата на който била предоставена сумата от 1 500 лв., при установен годишен лихвен процент от 0 % и годишен процент на разходите от 49,31 %. Твърди, че в договора е установено задължение за заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на сумата от 183,01 лв. Сочи, че ищецът е усвоила изцяло сумата по кредита, като чрез рефинансиране е погасила задълженията си по договора за заем, включително и начислената такса за разглеждане, като е погасена сума в размер от 289, 02 лв. по такса за експресно разглеждане, независимо, че е предвидено, чесе дължи сумата от 183,01 лв.

Посочва, че договорът за кредит се регулира от специалните законови разпоредби на ЗПК, като чл. 10а, ал. 2 от същия предвижда възможност за събиране на такси и комисионни, но не и такива свързани с усвояване или управление на кредита. Посочва се, че с оглед изричната забрана за заплащане на такава такса, то клаузата, предвиждаща начисляването й и претендирането й е нищожна.Твърди, че клаузата противоречи на добрите нрави.Излага 1 подробни съображения и моли искът да се уважи.

Ответникът е депозирал отговор в срок, като признава предявения иск моли да се постанови решение при признание на иска. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като цитира съдебна практика.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се оспорва и от приетия като писмено доказателство договор за потребителски паричен кредит № ******г., се установява, че по силата на договора е предоставена в заем сумата от 1 500 лв., при установен годишен лихвен процент от 0 % и годишен процент на разходите от 49,31 %.

Погасяването на кредита се извършва на 6 месечни вноски, съгласно приложен към

Договора погасителен план, с падежна дата за внасяне на месечната погасителна вноска – 14-то число на месеца.

Съгласно клаузите на Договора кредитополучателят дължи на кредитора такса за разглеждане (ЛЕВ) в размер на 183,01 лв. в деня на подписване на Договора, като таксата следва да бъде възстановена от кредитополучателя с дължимите месечни вноски, съгласно погасителния план към Договора.

Договорено е между страните, че таксата за разглеждане в размер на 183,01 лв. се дължи изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на Договора по каквато и да е причина.

Размерът на таксата за разглеждане от 183,01 лв. е изрично посочен в индивидуалния договор за кредит. По делото е приложен погасителен план към процесния Договор за кредит, видно от който в размера на всяка погасителна вноска е включена такса за разглеждане (ЛЕВ) от 30,51 лв., т.е. предвидено е оскъпяване на всяка месечна вноска по кредита със сумата от 30,51 лв. (последният месец е 30,46 лв) за такса за разглеждане (ЛЕВ).

Приет е като писмено доказателство СЕФ, в който са отразени основните параметри по договора.

Представено е и е прието и рамково споразумение, както и още един договор за кредит, който обаче не се посочва да е предмет на настоящото дело, съгласно изложеното в исковата молба и не следва да се обсъжда.

Макар и таксата експресно разглеждане да е в размер на 183,01 лв., то ищецът твърди, че е заплатил по тази такса сумата от 289,02 лв., като това обстоятелство не се оспорва от ответника.

Приети са като писмени доказателства 5 броя платежни нареждания за платени суми, доколкото ответникът обаче не оспорва размера на платената по клаузата сума, то не следва да се обсъждат тези доказателства.

Страните не спорят, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, 2 ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и че същият е усвоил изцяло заетата сума и е погасил всички задължения по процесния Договор за кредит в т.ч. и таксата за разглеждане (ЛЕВ), като платената такса е по – голяма от уговорената.

Сключеният между ищеца и ответника Договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Съдът намира, че клаузата от процесния Договор за кредит, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане на кредита е нищожна. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Въпросната клауза за разглеждане (ЛЕВ) е уговорена в нарушение на ЗПК и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. Същата е дължима за разглеждане на кредита в деня на подписване на Договора и платима с месечните вноски по кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. това са все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на самата финансова услуга. В този смисъл това не е допълнителна услуга, която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит - разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. Следователно налице е нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК от ответника да събира такава такса. Със заплащането на задължението по процесната клауза за разглеждане (ЛЕВ) на практика се плаща за права, които потребителят има - правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост. Чрез заплащането на таксата за разглеждане (ЛЕВ) се цели единствено неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя. Това несъмнено води до нарушаване на принципа за добросъвестност при сключване на договорите, което е в нарушение и на добрите нрави.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за разглеждане на кредита, поради което клаузата за допълнителна услуга за разглеждане (ЛЕВ) в процесния Договор за кредит, като противоречаща на нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, е нищожна. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание - чл. 26 ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, клаузата, с която е договорена, се явява нищожна и не поражда права и задължения за страните.

Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. В процесния случай се 3 претендира връщане на даденото при начална липса на основание, поради нищожност на клауза в договор.

С оглед констатираната по-горе нищожност на клаузата в процесния Договор за кредит, предвиждаща дължимост на такса за разглеждане в размер на 699,46 лв., съдът счита, че сумата в размер на 183,01 лв. - за допълнителна услуга за разглеждане (ЛЕВ), заплатена от кредитополучателя – ищеца в изпълнение на задълженията по Договора за кредит, е била недължимо платена от страна на ищеца, като престирана при начална липса на основание и подлежи на връщане. Ищецът посочва, че платената по клаузата сума е в размер от 289, 02 лв., като това обстоятелство не се оспорва от ответника, като нито се твърди, нито се представят доказателства, че е налице основание за задържане на претендираните за връщане суми, то искът следва да се уважи в пълен размер.

По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

С оглед основателност на претенцията за главница, то основателна се явява и претенцията за законна лихва.

На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса в размер от 50 лв. В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2-ро ЗАдв. Представен е договор за правна защита и съдействие между ищеца и адв. С. Н., в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното 4 решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид така изложеното съдът счита, че в полза на адв. Н. следва на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА да се определи възнаграждение в размер от 240 лв. по предявения иск, като при определяне на размера се взема предвид обстоятелството, че ответната страна е признала иска, макар и ищецът да не е поискал постановяване на решение при признание на иска, като делото не се отличава с фактическа и правна сложност и е с невисок материален интерес. Така определеното възнаграждение е съобразено и с липсата на допълнителни действия, осъществени от процесуалния представител, обосноваващи размер, равен на минималния такъв по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа от 400 лв.