Решение № 173 от 19.07.2022, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. Шумен, 19.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Константин Г. Моллов

Теодора Енч. Димитрова при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно гражданско дело № 20223600500154 по описа за 2022 година

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано въз основа решение на ВКС № 9/13.04.2022 г. по гр.д. № 1551/2021 г., ІV г.о., с което е отменено въззивно решение № 191/14.12.2020 г. по в.гр.д. № 281/2020 г. по описа на ШОС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.

Предмет на разглеждане са въззивна жалба от „ Ултима „ ЕООД, ЕИК 127582608, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, ул. Васил Друмев № 45, вх.1, ет.7, ап.16, представлявано от управителя С.Д.С., чрез пълномощника адв. К. Т. от ВАК срещу решение № 107/06.02.2020 г. по гр.д. № 3609/2018 г. по описа на ШРС и въззивна частна жалба от същото дружество срещу определение № 1196/21.05.2020 г. по посоченото дело, с което е оставена без разглеждане молбата му по чл.248 от ГПК.

Във въззивната си жалба, жалбоподателят е заявил, че намира обжалваното решение за неправилно, незаконосъобразно, немотивирано и постановено при нарушение на процесуалните и материални правила, поради което моли въззивният съд да го отмени и постанови друго, с което да уважи изцяло исковата му претенция и осъди ответника да му заплати сумите от 20 584.80 лева – остатъчна главница по договор за кредит под формата на паричен заем, с краен падеж 30.12.2013 г. и 6 171.12 лева – законна лихва върху главницата за периода 30.12.2015 г. – 17.12.2018 г., ведно със законната лихва върху размера на 1 непогасения остатък от падежиралата главница от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане и извършените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия В. Н. М. от с. Г., обл.Ш., чрез пълномощника адв. Д. С. от ШАК, в който оспорва въззивната жалба и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените по делото разноски.

Във въззивната си частна жалба, жалбоподателят е заявил, че намира обжалваното определение за незаконосъобразно и неправилно, поради което моли въззивният съд да го отмени и редуцира претендираното от ответника възнаграждение до законовия минимум.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК, въззиваемият по частната жалба В. Н. М. от с. Г., обл.Ш., чрез пълномощника адв. Д. С. от ШАК е оспорил същата като недопустима.

Въззивните жалби са депозирани в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, редовни и допустими.

Разгледани по същество, същите са неоснователни, поради следното:

Гр.д. № 3609/2018 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на жалбоподателя срещу въззиваемия, с която е поискал ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумите от 20 584.80 лева – остатъчна главница по договор за кредит под формата на паричен заем, с краен падеж 30.12.2013 г. и 6 171.12 лева – законна лихва върху главницата за периода 30.12.2015 г. – 17.12.2018 г., ведно със законната лихва върху размера на непогасения остатък от падежиралата главница от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане и извършените по делото разноски, навеждайки твърдения, че с договор за потребителски кредит сключен под формата на договор за заем № 11915/30.12.2009 г. дружеството е предоставило на ответника кредит в размер на 28 000.00 лева, със срок на издължаване 48 месеца, считано един месец след сключване на договора и месечна падежна дата 30-то число на всеки месец. В началото кредитополучателят обслужвал кредита, но през м. май 2012 г. преустановил плащанията. Към посочения момент по кредита са постъпили 7 415.20 лева, като оставаща непогасена разлика е 20 584.80 лева.

В срока за отговор ответникът е заявил, че оспорва исковата претенция, тъй като за същото правоотношение между страните има влязло в сила решение по т.д. № 768/2021 г. на ШОС, с което е признато за установено, че не се дължи сумата по договора за заем, с оглед на което предявеният иск е недопустим. На следващо място е предявил бланкетно възражение за нищожност на договора за заем и бланкетно възражение за изтекла погасителна давност. Преди първото по делото заседание е уточнил в допълнителна молба, че претендира нищожност на договора поради заобикаляне на закона, като сключен от лице без лиценз, както и поради липса на предмет. В първото по делото заседание е възразил, че не е получил сумата по кредита и, че не е подписал ОУ към договора, както и, че същият е нищожен като сключен при липса на предмет, тъй като е в евро, а предявената претенция е в лева. Освен това, договорът е нищожен и поради липса на съгласие.

2

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл.240, ал.1 и чл.86 от ЗЗД, като с решение № 107/06.02.2020 г. ги е отхвърлил изцяло като неоснователни и е осъдил ищецът да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 2 870.00 лева.

С молба от 11.03.2020 г. ищецът е поискал от съда да допусне изменение на постановеното от него решение в частта за разноските, като остави без уважение искането на ответника за присъждане на такива или ги редуцира до предвидения съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. минимум от 1 400.00 лева.

В предоставения му срок ответникът е оспорил молбата като неоснователна.

С определение № 1196/12.05.2020 г. съдът е оставил без разглеждане депозираната от ищеца молба по чл.248 от ГПК, с мотиви, че възражението за прекомерност на ответното адвокатско възнаграждение е било заявено за пръв път с тази молба, т.е. след срока по чл.80, ал.1 от ГПК.

След проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваните съдебни актове са валидни и допустими.

По същество, от събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установява, че на 30.12.2009 г. между „ Ултима „ ЕООД, гр. Шумен, в качеството на кредитор, В. Н. М., в качеството на потребител и П.Н. М., в качеството на поръчител / гарант / е бил сключен договор за потребителски кредит под формата на договор за заем № 1195/30.12.2009 г., съгласно чл.1 от който кредиторът се е задължил да предостави на потребителя при условията на заем сумата от 28 000 евро, за срок от 48 месеца, а последният е поел задължение да върне получената сума на определени вноски, чието заплащане започва един месец след сключване на договора, по схема, представляваща неразделна част от договора, както и по ред и условия посочени в следващите договорни клаузи. Изпълнението на задължението на потребителя по договора е било обезпечено с поръчителство и със запис на заповед, издаден на 30.12.2009 г., без протест, за сумата от 28 000 евро, с авалист поръчителя.

Ищецът е представил погасителен план и ОУ за предоставяне на потребителски парични заеми на физически лица от „ Ултима „ ЕООД, за които твърди, че са неразделна част от договора за кредит. Същите обаче не са подписани от длъжника и поръчителя.

Видно от заповед № РД22-1833/01.10.2009 г. на подуправителя на БНБ, ръководещ управление БН и удостоверение № BGR00045 на БНБ, към датата на сключване на договора, дружеството кредитор е било вписано като финансова институция в Регистъра по чл.3, ал.2 от ЗКИ.

Въз основа на издадения като обезпечение по договора за кредит запис на заповед, кредиторът е подал заявление по чл.417 от ГПК и се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение № 1987/05.10.2012 г. и изпълнителен лист от същата дата, издадени по ч.гр.д. № 3346/2012 г. по описа на ШРС срещу потребителя и поръчителя. В срока по чл.414, ал.1 от ГПК длъжниците са депозирали писмени възражения срещу заповедта, с 3 оглед на което кредиторът е предявил вземанията си по исков ред. С решение № 65/23.04.2013 г. по т.д. № 768/2012 г. по описа на ШОС, потвърдено с решение № 271/17.10.2013 г. по в.т.д. № 422/2013 г. по описа на ВАпС, което не е било допуснато до касационно обжалване с определение № 10/07.01.2015 г. по т.д. № 86/2014 г., І т.о. на ВКС, предявеният от дружеството положителен установителен иск по чл.415 от ГПК, за признаване за установено, че ищецът има изискуемо вземане при условията на солидарност срещу ответниците В. Н. М. и П.Н. М. в размер на 28 000 евро, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на завеждане на иска – 05.12.2021 г., което вземане произтича от непогасено менителнично задължение по запис на заповед от 30.12.2009 г., издаден от първия ответник, обезпечен с менителнично поръчителство от страна на втория ответник, който запис на заповед е предявен на 30.01.2010 г., вследствие неизпълнение на сключен договор за потребителски кредит под формата на договор за заем № 11915-4381/30.12.2009 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 1987/05.10.2012 г. по ч.гр.д. № 3346/2012 г. на ШРС е бил отхвърлен изцяло, като неоснователен.

От заключението на вещото лице по допуснатата СИЕ се установява, че в счетоводството на ищеца е отразено, че сумата по процесния договор за кредит, в размер на 28 000.00 лева е усвоена на каса, в брой, за което е издаден РКО № 1666/30.12.2009 г., както и, че от страна на ответника са извършени следните погашения: 2 642.12 лева – на 18.03.2010 г., 1 300.00 лева – на 01.12.2011 г., 1 437.08 лева – на 05.01.2012 г., 700.00 лева – на 04.05.2012 г., 600.00 лева – на 07.05.2012 г., 200.00 лева – на 10.05.2012 г. и 500.00 лева – на 31.05.2012 г., от които само вноската от 18.03.2010 г. е направена на каса, а останалите са по банков път, като общо погасената сума е в размер на 7 415.20 лева, а размерът на непогасената главница – 26 910.99 лева, плюс 29 084.42 лева – договорна лихва към крайната дата на договора.

При така установените факти, съдът достига до следните правни изводи.

Съгласно чл.240 от ЗЗД, договорът за заем е реален договор и поражда правно действие не от датата на сключването му, а от момента на реално предаване на заетата вещ от заемодателя на заемополучателя.

За успешно провеждане на защитата си по осъдителния иск по чл.240 от ЗЗД, ищецът следва да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е предал заемната сума на ответника и е изпълнил точно другите си задължения по договора, както и, че последният е в забава при изпълнение на насрещните си задължения за връщане на заема.

С оглед вида на предоставения заем, по отношение на процесния договор са били приложими и разпоредбите на ЗЗП / обн. ДВ, бр. 99/09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г., както и ЗПК / обн. ДВ, бр. 53/30.06.2006 г., в сила от 01.10.2006 г., отм. с ДВ, бр.

18/05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. /.

Съгласно чл.143 от ЗЗП / обн. ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.06.2006 г./, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, 4 която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като: поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание; позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата; дава право на търговеца или доставчика да определи дали стоката или услугата отговаря на посочените в договора условия или му предоставя изключително право да тълкува клаузите на договора; налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите.

Съгласно чл.145 от с.з., неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.