Решение № 208 от 09.06.2023, Районен съд - Велинград

РЕШЕНИЕ

№ 208 гр. гр.Велинград, 09.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, II - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: И.НКА Н. ПЕНЧЕВА като разгледа докладваното от И.НКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело № 20225210100164 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК чл. 248, ал. 1 ГПК Образувано е по молба вх. № 2562/18.05.2023г. от Кредисимо ЕАД, ЕИК:

175330437 за допълване на Решение 147/13.04.2023г. по гр. д. 164/2022г. на РС Велинград, в частта с която съдът не се е произнесъл по претенцията за заплащане на законна лихва върху присъдената сумата от 725, 82 лв. по частично уважения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за допълване на решението в частта за разноските с присъждане на разноски за държавна такса в размер на 99,20 лв. по предявения насрещен иск, както и за изменението му в частта за разноските, като се намали присъденото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. Ф..

Молителят твърди, че с решението по делото съдът не се е произнесъл по претенцията за заплащане на законна лихва върху сумата, която ответницата по насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД М. С. е осъдена за заплати, въпреки че такава е заявена своевременно с насрещната искова молба.

Твърди се, че в частта за разноските по насрещния иск липсва произнасяне на съда за осъждане на ответницата по него да заплати държавна такса.

Счита, че такава се дължи в пълен размер, а не се съразмерно уважената част от иска, тъй като искът е частично отхвърлен поради извършено плащане след завеждане на делото. Това налага извод, че с поведението си ответницата по насрещния иск е станала повод за завеждането му и следва да понесе изцяло разноските за държавна такса.

Сочи се също, че неправилно съдът е разпределил отговорността за 1 разноски, като е присъдил, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА, на процесуалния представител на ищцата разноски по уважения първоначален иск и съразмерно с отхвърления главен насрещен иск. Счита, че не дължи разноски поради частичното отхвърляне на главния насрещен иск, тъй като частичното му отхвърляне е поради извършено от ответницата в хода на делото погасяване на част от задължението, а с поведението си ответницата е станала повод за завеждането му.

Не се дължали разноски и по евентуалния насрещен иск.

Неправилно било присъдено възнаграждение за процесуално представителство поотделно за всеки от предявените и уважени искове с правно основание чл. 26 ЗЗД против Кредисимо ЕАД и Ай Тръст ЕООД, без да е съобразено, че сборът от цената на исковете общо е 10 019,52 лв., че произтичат от едно и също основание, в защита на един и същ интерес са и се дължи едно възнаграждение, определено върху сбора от цената на исковете, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 ГПК.

Също така размерът на разноските за адвокатско възнаграждение следвало да се определи към датата на предявяване на исковата молба, а не към приключване на делото в съответната инстанция.

Постъпила е и молба вх. № 2563/18.05.2022г. от Ай Тръст ЕООД за изменение на Решение 147/13.04.2023г. по гр. д. 164/2022г. на РС Велинград в частта за разноските.

Релевират се доводи, че съдът неправилно е определил размера на дължимото адвокатско възнаграждение, като е взел предвид редакцията на чл.

7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения към датата на приключване на устните състезания, а не към датата на подаване на исковата молба.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК, насрещните страни възразяват срещу основателността на претенцията в частта за намаляване размера на разноските за процесуално представителство.

Съдът като се запозна с молбите, счита, че същите са допустими-подадени са в сроковете по чл. 248, ал. 1 ГПК и чл. 250, ал. 1 ГПК, а по делото молителите са представили и списъци за разноски по чл. 80 ГПК-л. 180 и л.

185.

Съдът намира молба вх. № 2562/18.05.2023г. от Кредисимо ЕАД, ЕИК:

175330437, в частта за допълване на Решение 147/13.04.2023г. по гр. д.

164/2022г. на РС Велинград с присъждане на законна лихва върху присъдената сумата от 725, 82 лв. по частично уважения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, за основателна.

С разпоредбата на чл. 250, ал. 1 ГПК законодателят установява, че непълнота на съдебното решение, като порок на постановен съдебен акт, който обуславя възможността за допълване от състава, постановил акта, е налице, когато има непълно произнасяне по съществото на правния спор в 2 обема на цялото искане на страната. Липсата на произнасяне следва да касае самостоятелна искова претенция в рамките на предмета на спора и да е налице както в мотивите, така и в диспозитИ. на съдебния акт.

С подадената от Кредисимо ЕАД насрещна искова молба вх. № 2024/15.04.2022г. ищецът по насрещния иск е поискал ответницата по него М.

С. да бъде осъдена да му заплати сумата от 2 480 лв., представляваща част от изискуемата главница в размер на 3 601, 36 лв., дължима на основание Договор за потребителски кредит № 2188598/14.02.2020г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата претенция, до окончателното погасяване на задължението, евентуално да бъде осъдена да върне сумата от 2 480 лв., представляваща част от изискуемата главница в размер на 3 601, 36 лв. като дадена без основание, ведно със законна лихва от датата на предявяване на насрещната искова претенция, до окончателното погасяване на задължението.

С Решение № 147/13.04.2023г. по гр. д. 164/2022г. на РС Велинград съдът и уважил частично предявения главен насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 725,82 лв. От диспозитИ. на решението е видно, че липсва ( както и в мотивите) произнасяне на съда по претенцията за присъждане на законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на насрещната искова молба-14.04.2022г., до окончателното погасяване на задължението. Ето защо са налице законовите изисквания за допълване на решението, като бъде осъдена ответницата по насрещния иск да заплати на Кредисимо ЕАД законна лихва върху присъдената сума от 725,82 лв. главница по Договор за потребителски кредит № 2188590 от 24.02.2020г., считано от датата на предявяване на иска14.04.2022г. до окончателното погасяване на задължението.

Основателна е молба вх. № 2562/18.05.2023г. от Кредисимо ЕАД, ЕИК:

175330437 и в частта за разноските с допълване на Решение 147/13.04.2023г. по гр. д. 164/2022г. на РС Велинград и присъждане на държавна такса по предявения главен насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД. По делото ищецът по него е заплатил държавна такса в размер на 99,20 лв., колкото е дължима съобразно цената предявения иск. От нея, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК му се дължи 29,03 лв., съразмерно уважената част.

Неоснователен е доводът на молителя, че в случая на частично отхвърляне на иска поради извършено плащане в хода на делото разноските следва да се възложат изцяло в тежест на ответницата.

Отговорността за разноски поначало зависи от изхода на делото, като при отхвърляне на иска /изцяло или частично/ няма основание разноските да се възлагат /изцяло, респ. съразмерно на отхвърлената част от иска/ в тежест на ответника.

В хипотеза като настоящата, когато предявеният иск е отхвърлен частично, то на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на разноски, 3 съразмерно уважената част от иска. При тази хипотеза - на частично отхвърляне на иска, разноските по делото не могат да бъдат възложени в изцяло в тежест на ответника, дори той да е дал повод за завеждане на делото и да не е признал иска. Това е така, защото нито разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, нито друга разпоредба в закона дава основание за такова разрешение, в отклонение от принципа, че разноските се понасят в зависимост от изхода на делото. Действително, разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК установява изключение от този принцип, но именно като изключителна правна норма тя не може да се тълкува разширително и следва да се прилага само при наличие на изрично визираните в нея предпоставки, а именно – ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото (за предявяване на иска) и кумулативно с това признае иска, то той не дължи разноски по делото, а те се понасят единствено и само от ищеца – независимо от изхода на спора.

Нито тази, нито друга правна норма дават основание да се възприеме разрешението, че при частичното отхвърляне на предявения иск поради плащане в хода на делото разноските ще се възложат изцяло в тежест на ответника, поради това, че с поведението си е дал повод за завеждане на делото и не е признал иска. Подобно тълкуване на закона влиза в пряко противоречие както с общите разпоредби на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, така и с особената разпоредба чл. 78, ал. 2 от ГПК.

Ето защо съдът намира, че Решение 147/13.04.2023г. по гр. д. 164/2022г. на РС Велинград следва да се допълни в частта за разноските, като се осъди М.

М. С. да заплати на Кредисимо ЕАД, ЕИК: 175330437 държавна такса в размер на 29,03 лв. по частично уважения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

Молбата изменение на решението в частта, с която съдът е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адвокат Д. Ф. в размер на 1 287,70 лв. е неостователна.

В производството по делото на ищцата се дължат разноски за уважения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на договора за потребителски кредит, съобразно неговата цена, определена по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК като сбор от главницата и договорната лихва, в размер на 5 123, 76 лв. На ищцата се дължат и разноски съразмерно на отхвърлената част от предявения срещу нея насрещен иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД или върху сумата 1 754,18 лв. /2 480 лв. -725,82 лв./. По изложените по-горе съображение неоснователни са изложените от молителя доводи, че по насрещния иск не се дължат разноски, тъй като същият е частично отхвърлен поради извършено плащане в хода на делото и с поведението си М. С. и станала причина за завеждане на делото.

Относно възражението, че размерът на адвокатското възнаграждение е следвало да се определи върху сбора от цената на обективно съединените искове за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 2188598 от 14.02.2020г. между Кредисимо ЕАД и М. М. С. и за прогласяване 4 на нищожен на Договор за предоставяне на поръчителство от 14.02.2020г. между М. М. С. и „Ай тръст“ ЕООД или върху сумата от общо 10 019,52 лв. и ответниците да бъдат осъдени да го заплатят солидарно, същото е неоснователно.

Предявените от ищцата М. М. С. искове са в защита на различни материални интереси и са предявени срещу различни ответници, поради което възнаграждение за процесуално представителство за всеки защитаван интерес поотделно.

Относно това как се определя размерът на адвокатското възнаграждение по обективно съединени искове от значение е защитавания материален интерес.

Съгласно константната практика на ВКС материалният интерес при определяне минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато е налице обективно кумулативно съединение на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, по отделно, а не в сбор. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Съгласно чл. 7, ал. 2 от посочената наредба, определянето на адвокатското възнаграждение става съобразно материалния интерес, но тълкувани, разпоредбите на чл. 7, ал.2 във вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и като се вземе предвид вида на съединяване на исковете, следва, че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор. Адвокатското възнаграждение се определя съобразно цената на всеки иск по отделно и се определя за всеки иск по отделно минимално възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. С оглед спецификата на определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения и специалната норма, която ги регулира, следва да се приложи правилото на чл. 2, ал. 5 от посочената Наредба № 1 от 09.07.2004г. за МРАВ и неотносима се явява разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ГПК за определяне на размера на държавната такса /в този смисъл определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч. гр. д. 2883/2020 г. ВКС, IV г. о., определение № 146 от 04.04.2022 г. по ч. т. д. 358/2022 г. ВКС, II т.о. , определение № 50033 от 07.02.2023 г. по т. д. № 2426/2021 на I т. о. ВКС е приел, че по приложението на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 146 от 04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, II т. о., определение № 77 от 24.02.2022 г. по ч. т. д.