Определение № 836 от 05.06.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 836 гр. Велико Търново, 05.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Пантелеева като разгледа докладваното от Силвия Пантелеева Въззивно частно гражданско дело № 20264100500502 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, вр. чл. 248 ГПК.

По делото е депозирана частна жалба с вх. № 979/19.02.2026 г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез юрисконсулт Б. Д. против Определение № 537/13.03.2026 г. по ч.гр.д. № 3300/2025 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата вх. № 25236/27.11.2025г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, за изменение на решението в частта за разноските, като неоснователна.

В жалбата се развиват съображения, че подадената молба по чл. 248 ГПК касае присъдени в тежест на ответника разноски, поради което и не е налице изискване за представяне на списък по чл. 80 ГПК. Посочва, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, тъй като ищецът не е предприел каквито и да било действия преди образуване на делото. Счита, че вземане, което е погасено по давност, остава естествено, поради което кредиторът разполага с възможност да го претендира извънсъдебно. Посочва, че присъдените разноски са прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на делото.

Цитира съдебна практика, която счита за относима, като излага подробни доводи относно критериите за обоснованост и справедливост на адвокатското възнаграждение. Посочва, че минималните размери на адвокатските възнаграждения, определение с Наредба № 1/2004 г. не са обвързващи за съда, като при възражение за прекомерност, съдът следва да определи адвокатското възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на конкретното дело.

Моли решението да бъде изменено в частта за разноските, като присъдените разноски в полза на насрещната страна бъдат намалени.

1

Частната жалба е връчена на насрещната страна, която в законоустановения срок е депозирала отговор, като заема становище за неоснователност на същата. Посочва, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като относно процесното вземане е поддържан активен запис в Централния кредитен регистър, въпреки че същото е погасено по давност.

Счита, че признанието на иска не освобождава ответника от задължение за заплащане на разноски, тъй като ответникът е причина за завеждане на делото. Оспорва доводите на жалбоподателя, че делото е с ниска фактическата и правна сложност, като посочва, че всеки конкретен случай изисква преценка на специфичните клаузи на договора, изчисляване на ГПР и преценка относно нищожността на специални основание, предвидени в ЗПК. Излага подробни аргументи относно приложението на минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г., както и изискването възнаграждението да е справедливо и обосновано. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното определение да бъде потвърдено.

Съдът намира, че жалбата е допустима, подадена е от активно легитимирано лице и в законоустановения срок. От фактическа и правна страна, съдът намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от С. С.

З. против „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД искове с правно основание чл. 124 ГПК. Ищецът С. С. З. твърди в исковата си молба, че на 25.4.2017 г. сключил договор за потребителски овърдрафт с „У..“ АД, като вземането било прехвърлено на ответника. Научил за цесията от справка в ЦКР на 30.09.2025 г. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 110 и чл. 114 ЗЗД, ищецът счита, че вземането по договора за кредит е погасено по давност на 26.04.2023 г.

Ищецът счита, че вземането на ответника е погасено по давност, като се позовава на поведението на ответника и на закона. В условията на евентуалност, заема становище, че процесните вземания не се дължат поради неравноправност на посочените в исковата молба клаузи. Ищецът моли да бъде установено, че ищецът не дължи на ответника за сумата 3000 лв., представляваща главница по договор за потребителски овърдрафт № 297/0049/46734726 от 25.4.2017 г., сключен с „У..“ АД, което вземане е прехвърлено на ответника с договор за цесия, както и че няма задължения за такси, разноски и неустойки по договора.

Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в отговора си е признал иска за основателен и е възразил срещу искането за присъждане на разноски на ищеца като неоснователно, както и прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

На първо място, съдът не споделя изводите на първоинстанционния съд, че поради непредставяне на списък по чл. 80 ГПК, ответникът няма право да иска изменение на решението в частта за разноските. Списъкът по чл. 80 ГПК 2 е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските, но само във връзка с разноските, присъдени в полза на страната, която инициира производството по чл. 248 ГПК. В случая се иска изменение на решението в частта за разноските, присъдени в тежест на ответника, а не в негова полза, поради което и списъкът не е предпоставка за допустимост на производството.

На следващо място, следва да бъде посочено, че във въззивната жалба се поддържа единствено искането за намаляване на присъдените разноски, но не и че такива изобщо не се дължат. С оглед диспозитивното начало, съдът е обвързан от така направеното искане, поради което следва да се прецени единствено основателността на възражението за прекомерност на присъдени в полза на ищеца разноски. За пълнота на изложението, съдът намира, че въпреки направеното признание на иска, ответникът е дал повод за завеждане на делото, доколкото макар процесното вземане да е погасено по давност, за него е поддържан активен запис в Централния кредитен регистър, поради което и за ищеца е възникнал правен интерес от предявяване на установителен иск.

По същество на депозираната частна жалба, съдът намира възражението за прекомерност за неоснователно. Съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 г., съдът не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Според цитираното решение, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения (Загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба и предвидените в наредбата минимални размери, когато те не отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Във връзка с практиката на СЕС са предприети и законодателни изменения, като според чл. 78, ал. 5 ГПК, при мотивирано възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение, като съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. С изменение на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа в актуалната му редакция (ДВ. бр.14 от 18 Февруари 2025г.) е прието, че размерът на възнаграждението за 3 оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, а предвидените в наредбата размери служат единствено за ориентир, в случай, че такъв размер не е определен между страните. С оглед изложената правна рамка, водещ критерий относно основателността на направено възражение за прекомерност се явяват фактическата и правна сложност на делото, както и действително извършената от адвоката работа.

В настоящия случай, процесуалният представител на ищеца е депозирал искова молба, към която са приложени писмени доказателствени средства.

Съдът намира, че делото не се отличава с ниска фактическа и правна сложност, тъй като процесното вземане произтича от договор за потребителски овърдрафт, навеждат се твърдения за цедиране на вземането, като наведените доводи за погасяване по давност на вземането изискват детайлен и хроноличен анализ на предприетите от кредитора действие, съответно периоди на бездействие, съобразно конкретните условия на договора. Освен това, следва да се има предвид, че в исковата молба се навеждат твърдения от една страна, за недължимност на вземанията поради изтекла погасителна давност, а от друга – за нищожност на договора за потребителски овърдрафт поради неравноправност на посочените в исковата молба клаузи. Твърденията, на които се основава исковата претенция изискват изследване на различни правни институти, съответно имат различен предмет на доказване, което несъмнено следва да бъде отчетено с оглед действително извършената от адвоката работа. Предвид изложеното, съдът намира, че делото не се отличава с ниска фактическа и правна сложност, който извод не се променя от направеното в хода на първоинстанционното дело признание на иск. За да бъде депозирана исковата молба, адвокатът следва да направи консултация с клиента, подробно да се запознае с всички налични документи, да прецени необходимостта от събиране на допълнителни доказателства и да изготви становище по казуса във връзка с оказването на ефективна правна защита. Макар всички тези действия обичайно да се осъществяват преди иницииране на производството, те несъмнено се отразяват на претендирания адвокастки хонорар, който видно от представените по делото доказателства е заплатен от ищеца. В тази връзка, следва да бъде посочено, че адвокатската работа е висококвалифициран труд, който не следва да бъде обезценяван единствено поради процесуалното поведение на ответника и направено в хода на производството признание, при положение, че ответникът е бездействал преди образуване на делото и не е отписал вземанията от кредитния регистър.

Съобразявайки всички тези обстоятелства, въззивният съд намира, че адвокатско възнаграждение в присъдения размер от 511,29 евро е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, като същият е обоснован и справедлив, поради което възражението за прекомерност се явява неоснователно. Първоинстанционният съд е достигнал до същите правни изводи и краен резултат, поради което и обжалваното определение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

4

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРДЖАВА Определение № 537/13.03.2026 г. по ч.гр.д. № 3300/2025 г. по описа на Районен съд – Велико Търново.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5