Решение № 277 от 27.05.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 277 гр. К., 27.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря РАДИАНА Г. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20235510102387 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са иск за нищожност на договор с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.22 от ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, както и при условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.21, ал.1 от ЗПК.

Ищцата твърди, че между нея като кредитополучател и "С." ООД, с ЕИК:

*** в качеството си на кредитор е сключен договор за паричен заем №***/*** г., по силата на който кредитът следвало да предостави заемни средства в размер на 1700 лева. В чл.3.7 от договора годишният лихвен процент на заема бил 40.05%, а годишният процент на разходите- 49.51%. Уговорени били срок и плащане на 29 вноски, посочени в погасителен план към договора. Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите бил различен от посочения в договора, защото се дължала “неустойка” по чл.8 от Договора в случай, че не предостави в тридневен срок от подписване на съглашението поръчител или банкова гаранция и така залагайки клаузата на чл.8 в договора кредитодателят целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си, и използвайки заблуждаваща търговска практика създал неравноправност, която го благоприятствала. С тази клауза в договора „С.“ ООД целяло да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това пораждало недействителност на целия договор по смисъла на чл.11 от ЗПК във връзка с чл.19 от ЗПК във връзка с чл.22 от ЗПК, което водело до нищожност на договора. Годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, 1 настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Съгласно чл.8 от договора, тя е следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговари на посочените от кредитора условия, да сключи договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем като в противен случай се дължала неустойка в размер на 1207.80 лв., пропорционално разпределена към всяка вноска по кредита и отразена в погасителния план. и представлява неразделна част от договора. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Затова договорът бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК и съгласно чл.23 от ЗПК се дължала само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.

Позовава се чл.8, параграф 1 от Директива 2008/48 за задължението на кредитора преди сключване на договора да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК в каквато връзка били и решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/. Посоченият лихвен процент в договора- 40.05% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената “неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва и не била включена в ГПР като разход по кредита.

Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на ГПР доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не бил посочен в чл.3, ал.5 от договора в действителния му размер в нарушение на чл.5 и чл.11, т.10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което е в разрез с изискванията на добросъвестността водело до нищожност на договорното съглашение. В случай, че договорът не бил изцяло нищожен и в условията на евентуалност, договорната лихва противоречала на добрите нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД. В случая уговореното заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно като задълженията по договора били необезпечени, и затова договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с клаузата, уговаряща размера била нищожна. Следвало да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договора, а именно: обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на просрочието до неговото пълно погасяване /чл.7, ал.1/, при липса на поръчител, неустойката в размер на 1207.80 лв., уговорката, че всички съдебни и извънсъдебни разходи са за 2 сметка на кредитополучателя, както и начисляване на неустойка за предсрочна изискуемост, в размер на 425.00 лв., в случай на забава на плащане на две месечни вноски. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, размерът на лихвата от 40.05% противоречала на добрите нрави. В случай, че съдът прецени, че договорът не е изцяло нищожен и в условията на евентуалност да приеме, че уговорената неустойка в чл.8 от договора е нищожна. Процесната неустойка била и неравноправна по смисъла на чл.145 от ЗЗП и нищожна на основание чл.146 от ЗЗП. Потребителят не могъл да влияе върху съдържанието на клаузата, тъй като била предварително изготвена от дружеството - кредитор и съответно не ебила индивидуално уговорена. С уговорената неустойка се целяло заобикаляне на императивната разпоредба на чл.33, ал.1 от ЗПК. С оглед гореизложеното счита, че е заплатила, въпреки липсата на основание по договор за паричен заем №***.*** г., сумата от 980 лева, представляваща възнаградителна лихва, неустойка и други такси към договора, която сума ответникът следвало да й възстанови. В хода на производството е допуснато на основание чл.214, ал.1 от ГПК увеличение на размера на осъдителния иск.

Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че договорът за паричен заем №***.*** г., сключен между „С.“ ООД, с ЕИК:*** и М. Х. К., с ЕГН-**********, е изцяло недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, в условието на евентуалност да признае за установено, че клаузата на чл.3, ал.7 от Договор за паричен заем № ***/*** г. и клаузата на чл.8 от Договор за паричен заем №***/*** г., са нищожни. Моли съда да осъди "С." ООД, с ЕИК:*** да заплати на М. Х. К., с ЕГН-********** на основание чл.55 от ЗЗД недължимо платените суми в размер на 1571.07 лв. във връзка с Договор за паричен заем №***/*** г.

Претендира съдебни разноски.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът оспорва предявените искове. Счита, претенциите за обявяване недействителността на договора за кредит поради нарушение на чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, евентуално за нищожни клаузите, с които е уговорена възнаградителната лихва и неустойка, както и за връщане на претендираната сума като дадена без основание за неоснователни.

Процесният договор за потребителски кредит бил действителен поради това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 от ЗПК. Дори и да се приемело, че процесната клауза за неустойка е нищожна, то това не би могло до доведе до нищожност на целия договор. Договорът можел да се прилага и без уговорената неустойка.

Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, а договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Несъщественият й характер по отношение на валидността на главното правоотношение се извличал от правната характеристика на института на неустойката и от тълкуването на процесния договор. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните и страните са я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане след 3 сключване на договора. От волята на страните и от закона било невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР, който представлявал сбор от разходите, които ще направи кредитополучателят за ползване на предоставената услуга. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора.

Неустойката била индивидуално договорена между страните, а клаузата напълно ясна и разбираема. Ясно и точно били посочени в погасителния план размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж с цел да бъде информиран потребителя за задължението си към кредитора при всяко възможно развитие на правоотношението им. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити също били посочени разходите по кредита, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. Оспорената неустойка била действителна и уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените условия в чл.5. Позовава се на чл.11, т.18 от ЗПК.

Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, и с фиксирани параметри за срока на договора. Позовава на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС, ОСТК и на практика на ВКС. Действителна била и клаузата, уговаряща договорната лихва. Възнаградителната лихва била възнаграж- дение / цена, която се дължала за ползването за определено време на предоставени от заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими вещи. В случая лихвата била фиксирано уговорена за целия срок на договора49,51 %, като при това обстоятелство “С.“ ООД не си запазило правото да я променя едностранно. Между страните било уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските по кредита, а не да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер. По този начин се целяло поставяне на кредитополучателя в по- благоприятно положение, тъй като не бил ангажиран от връщане на суми в пълен размер в кратки срокове.

В чл.3, ал.1, т.1, т.7, т.12 от договора за потребителски кредит и в т.6, Част II от Европейски формуляр били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следва да бъде изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил напълно информиран за условията, при които сключвал процесния договор. Фиксираната възнаградителна лихва- 49,51%, обективно погледнато, при експресното предоставяне на кредитния продукт от страна на “С.“ ООД, предоставянето на дълъг срок за връщане на сумата 11 седмици и при наличието на условия за разсрочено плащане, не била прекомерно висока. Твърденията на ищеца за нищожност на договорената лихва поради това, че размерът й надвишавал двукратния размер на законната лихва счита за неоснователно. Възнаградителната лихва била част от ГПР, в 4 същото време в закона бил установен максималният размер на ГПР. Предвид подробно изложените в отговора доводи, заявява, че клаузите на процесния договор, уговарящи основните му параметри са действителни и поради това както установителният, така и осъдителният иск за връщане на сумата от 980 лв. се явявали неоснователни и моли съда да ги отхвърли. Претендира съдебни разноски.