Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 220 от 05.10.2022, Апелативен съд - Варна

Съд
Апелативен съд - Варна
Дело
Въззивно частно наказателно дело 281/2022
Вид
Определение № 220
Подписан
05.10.2022
В сила
09.11.2022
Състав
Янко Димитров Янков, Светослава Николаева Колева, Даниела Петрова Костова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 220 гр. Варна, 05.10.2022 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Янко Д. Янков

Членове:

Даниела П. К.

Светослава Н. Колева при участието на секретаря Геновева Хр. Ненчева в присъствието на прокурора С. Ив. К. като разгледа докладваното от Светослава Н. Колева Въззивно частно наказателно дело № 20223000600281 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 341 и следв. от НПК.

Образувано е по жалба на адв. К. Т., защитник на осъденото лице В. С.

Н., срещу Разпореждане на съдия от ОС-Варна, постановено на 18.08.2022 г. по н. ч. д. № 1140/2010 г. по описа на съда .

С атакуваното разпореждане съдията-докладчик е оставил без разглеждане молбата на защитника, като е приел, че се касае за тълкуване на Определение № 570/08.07.2010 г., с което по реда на чл.25, вр.чл.23 от НК е било извършено групиране на наложените на осъденото лице наказания по НОХД № 90/2003 г. на РС Габрово и по НОХД № 40/2010 г. по описа на ОС Варна. Със същото определение първоинстанционният съд е оставил без разглеждане и е върнал молбата на В. С. Н..

В жалбата се сочи, че разпореждането на ОС-Варна е незаконосъобразно и неправилно. Според защитата съдът е дължал произнасяне в открито съдебно заседание по наведените твърдения за незаконосъобразно лишаване от свобода на молителя, задържан за изпълнение на наказание, погасено по давност. Твърди се, че осъденото лице има право на съдебно произнасяне, тъй като този съществен въпрос не може да бъде решаван единствено от прокуратурата, която е страна в наказателния процес.

Прокуратурата в случая неправилно „удължава“ установената от закона абсолютна давност и в резултат на това нейно незаконосъобразно разбиране правото на свобода на молителя сериозно е засегнато. Позовавйки се на ЕКПЧ молителят иска съдебно произнасяне по възникналия между него и прокуратурата спор дали е налице изпълняемо основание за неговото лишаване от свобода или изпълнението на влязлата в сила присъда е погасено по давност. В този смисъл се прави искане за отмяна на атакуваното 1 разпореждане на ОС-Варна, и връщане на делото за разглеждане по реда на чл.414 от НПК.

Съдът, след като се запозна с материалите по делото и доводите, наведени в частната жалба, намира за установено по делото следното:

Молбата на адв. адв. К. Т., защитник на осъденото лице В. С. Н., е процесуално допустима. Разгледана по същество се преценява и като ОСНОВАТЕЛНA. Съображенията на съда за това са следните:

С атакуваното разпореждане ОС-Варна е приел, че искането на защитата за произнасяне относно въпроса кога е изтекла абсолютната изпълнителска давност на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от осем години, наложено за изтърпяване по реда на чл.25, вр.чл.23 от НК с Определение № 570/08.07.2010 г., постановено в производство по чл.306, ал.1, т.1 от НПК по НОХД № 40/2010 г. по описа на ВОС, е процесуално недопустимо. Първият съд е посочил, че липсва процесуален ред, по който съдът да се произнесе относно въпроса за давността по смисъла на чл.81, ал.3 от НК. Според ОС-Варна са неприложими както процесу алният ред по чл. 306 от НПК, така и този по чл. 414, ал. 1, т. 1 от НПК

Настоящата съдебна инстанция изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд по отношение на неприложимостта на процесуалния ред по чл.414 от НПК - липсват каквито и да било затруднения и съмнения, свързани с тълкуването на влязлото в сила определение на ОС-Варна.

Евентуалното изтичане на давността за изпълнение на наложеното на молителя наказание „Лишаване от свобода“ е факт, настъпващ след постановяването на съдебния акт и имащ пряко отношение към въпроса за преценка законността на задържането на молителя. Безспорно компетентният орган, натоварен както с привеждането в изпълнение на наказанието „Лишаване от свобода“, така и с контрол по законосъобразността на тази дейност, съобразно действащото българско законодателство (ЗСВ, НПК и ЗИНЗС) е прокуратурата. Липсва на национално ниво предвидена възможност за осъществяване на съдебен контрол при спор дали определено лице е задържано с оглед изпълнение на наказанието му след изтичане на давността.

Тази законодателна празнота обаче не освобождава съда от задължението му по чл.5, ал.4 от ЕКПЧ да обезпечи правото на всеки арестуван или лишен от свобода да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който от своя страна е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице. Разпоредбата на чл.5, ал.4 от ЕКПЧ въвежда института на habeas corpus или съдебен контрол по законосъобразността на всяко задържане, без значение от правопораждащото основание на това задържане.

В решението по делото С. срещу България (Жалба № 9808/02) Съдът в Страсбург изрично е посочил, че дори в хипотеза на задържане по чл.5, ал.1, б.

"а" ЕКПЧ (лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда, какъвто е и настоящия случай), когато възникнат нови фактически 2 съображения, които влияят върху законността на лишаването от свобода, чл.5, ал. 4 отново намира приложение – абзац 65. Уредената в българското наказателно право изпълнителска давност е именно такова обстоятелство, по което е налице спор в конкретния случай. Този спор е относно факт, който определя законосъобразността на лишаването от свобода, отделен и независим от предмета на делото от 2010 и престъплението, заради което му е наложено наказание. Поради това жалбоподателят трябва да разполага с възможността съд да разреши въпросния спор в съответствие с изискванията по чл.5, ал.4 ЕКПЧ (виж абзац 66 С. срещу България (Жалба № 9808/02). В същото решение е посочено, че съществуването на средството за защита, което се изисква съгласно чл.5, ал. 4 от Конвенцията, трябва да е достатъчно сигурно, не само на теория, но и на практика, като в противен случай то ще се отличава с липсата на достъпност и ефективност, необходими за целите на посочената разпоредба (вж. решение по делото Въчев срещу България [Vachev v. Bulgaria], № 42987/98, абзац 71, ЕСПЧ 2000-VIII (отделни части)).

В друго свое решение по делото И.Т. c. Bulgarie (no 71545/11) Съдът отново констатира празнотата в българското законодателство (по-специално в НПК) относно липсата на съдебен контрол върху актовете на прокуратурата по изпълнение на влязла в сила присъда. Жалбата е свързана с оплакване по повод законността на задържането на жалбоподателя за изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Той твърди, че присъдата му не подлежи на изпълнение поради изтичане на абсолютната давност, на каквато позиция е и Комисията по помилванията към Президента, поради което тя отказва да разгледа молбата му да бъде помилван. Това дава основание на жалбоподателя да се завърне от САЩ, където той заминава в началото на 90-те години, но на аерогара София е задържан, отведен в затвора, където остава от 2008 до 2014 г. за изтърпяване на присъда, постановена през 1987 г.

Европейският съд посочва, че законодателството е следвало да предостави на жалбоподателя правото на достъп до съд с оглед изискванията на чл.5 §4 от Конвенция, но българското право не урежда специфична жалба, свързана с изпълнението на наказанието „Лишаване от свобода“.

Прокурорските постановления не подлежат на съдебен контрол, а само на йерархичен. Ето защо, както и в предходни свои решения (Gavril Yossifov c.

Bulgarie, n o 74012/01, § 60, 6 novembre 2008), Съдът отбелязва, че прокурорът не може да играе ролята на „трибунал“ по смисъла на чл.5 §4 Конвенцията, а от друга страна, във вътрешното законодателство не съществува обща процедура от типа на habeas corpus, позволяваща съдебен контрол върху задържането, независимо от основанията за това и освобождаване на задържания, ако то се окаже незаконосъобразно.

ЕКПЧ е най-значимият акт на Съвета на Европа, който според европейската правна доктрина има значението на “конституционен инструмент за обществения ред в Европа”, гарантиращ правата на гражданите срещу неоснователни посегателства. Република България ратифицира и 3 обнародва конвенцията през 1992 г. , с което тя стана част от вътрешното ни законодателство и съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията се прилага с предимство пред онези негови норми, които й противоречат.

Всичко изложено дотук обуславя необходимост от съдебно разглеждане на спора и налага извод за незаконосъобразност на отказа на първата инстанция да стори това. Доколкото въззивната инстанция е всякога инстанция по същество (и в производствата по глава ХХІ, и по глава ХХІІ, и в производствата habeas corpus – напр.чл.62 НПК, чл.65 НПК, чл.270 НПК, което по аналогия следва да се приложи и настоящия случай), то настоящият състав на Варненския апелативен съд намира, че дължи произнасяне по съществото на спора.

За да стори това, от фактическа страна въззивния съд приема за установено следното:

С присъдата по НОХД № 90/2003г. на P C Габрово на В. С. Н., ЕГН ********** е наложено наказание осем години лишаване от свобода при първоначален строг режим, за престъпление извършено на 10.09.2002г.

Съдебният акт е влязъл в сила на 20.03.2006г. С присъдата е зачетено по реда на чл. 59, ал.1 от НК и предварителното задържане, считано от 11.09.2002 г.

С присъда по НОХД № 40/2010 г. по описа на ВОС на В. С. Н. е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от четири месеца при първоначален общ режим, както и глоба в размер на 2000 лева за деяния, извършени в периода месец 06.2003г.- 18.08.2003г. Присъдата е влязла в сила на 16.06.2010г.

С Определение № 570 от 08.07.2010г., постановено по ч.н.д. № 1140/2010г. по описа на Окръжен съд - Варна, влязло в сила на 24.07.2010г., наложените наказания на В. С. Н., ЕГН ********** с присъди по НОХД № 90/2003г. по описа на P C Габрово и НОХД № 40/2010г. по описа на ВОС са групирани, като е определено осъденото лице В. С. Н., ЕГН: ********** да изтърпи най- тежкото от тях, а именно осем години лишаване от свобода, при строг затворнически режим, като е присъединено към определеното найтежко наказание и наложеното наказание глоба в размер на 2000 лв.

Производството е протекло в отсъствието на осъденото лице.

По делото липсват данни молителят да е напускал пределите на Република България.

В. Н. е бил обявен на национално и международно издирване съответно през 2006 и през 2016 г. (л.92 от присъдната преписка), което не дало резултат до 10.05.2022 г., когато молителят е задържан, респ. е приведено в изпълнение наложеното му като най-тежко наказание от 8 години лишаване от свобода (л.144 от присъдната преписка). Към този момент обаче възможността на държавата да приведе в изпълнение това наказание е била погасена по давност.

С Тълкувателно решение № 3 от 1.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г., ОСНК по обвързващ начин е посочено, че с влизането в сила на съдебния акт, 4 с който е наложено наказанието освен, че последното става изпълнимо, започва да тече и срок за компетентните държавни органи да го приведат в изпълнение. В случай на проявено от тях бездействие, след изтичане на предвидените в чл.82, ал. 1 от НК срокове, се погасява правото на държавата да изпълни наложеното наказание (обикновена изпълнителска давност). Ако компетентните държавни органи предприемат действие спрямо осъдения за изпълнение на присъдата, давността се прекъсва и започва да тече нова давност - чл. 82, ал. 3 от НК. Независимо от спирането и прекъсването на давността, правото на държавата да изпълни наказанието се погасява с изтичането на срок, надвишаващ с една втора предвидения в чл.82, ал.1 от НК срок (абсолютна изпълнителска давност).

Приложено към конкретиката на случая горното води до извод, че приложимата давност по чл.82, ал.1, т.3 от НК от десет години е започнала да тече, когато е влязла в сила присъдата на РС Габрово, с която е било наложено наказанието „Лишаване от свобода“ за срок от 8 години – 20.03.2006 г. С извършеното на 08.07.2010г. групиране на това наказание с друго такова - по НОХД № 40/2010 г. на ВОС, давността е била прекъсната за пореден път, започнал е да тече нов 10 годишен срок. Този срок отново е бил прекъсван от действията на прокуратурата по издирване на осъденото лице, но независимо от спирането и прекъсването му, абсолютният срок за изпълнение на това наказание, съобразно нормата на чл.82, ал.4 НК, не може да надхвърли 15 години. Прекъсването на обикновената давност не променя началния момент, от който е започнал да тече нейния срок, нито заличава изтеклия период от време. Абсолютната изпълнителска давност не се прекъсва, нито спира на основанията на обикновената давност. Единствената хипотеза за спиране на абсолютната давност, приета от теорията и практиката, е изпълнението на наложеното наказание или изпълнение на наказание, ползващо се с предимство (каквито липсват в настоящия случай). Налице ли са подобни факти, спира се не само обикновената, но и абсолютната изпълнителска давност. В този смисъл Антон Гиргинов „Давността в наказателното право“, издателство на БАН, стр.177, Тълкувателно решение 3/2017, Решение № 262 от 16.01.2017 г. на ВКС по н. д. № 1085/2016 г., I н. о., НК. В случая обаче не са налице подобни основания за спиране на абсолютната давност.