Решение № 5768 от 13.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5768 гр. София, 10.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100508544 по описа за 2022 година

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20030030/24.04.2022 г. постановено по гр. д. № 65607/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 141 с-в, на основание чл. 357, ал. 1, вр. чл. 138 а, вр. чл. 267, ал. 1 КТ, чл. 128, т. 2 КТ), вр. чл. 242 КТ „Си 3 А.Е." ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на Г. Т. Г.С., ЕГН **********, сума в размер на 3 638, 22 лв., представляваща разликата между дължимото, но неизплатено трудово възнаграждение при нормална продължителност на работното време и реално изплатеното месечно трудово възнаграждение за периода 18.05.2020 г. до 16.11.2020 г., след въведеното от работодателя непълно работно време, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.12.2020 г. - подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата в размер на 119, 51 лв., представляваща мораторната лихва върху трудовото възнаграждение за периода от 01.06.2020 г. до 28.12.2020 г. и разноски в производството, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 6 ГПК.

Недоволен от постановеното решение е останал ответника„Си 3 А.Е.“ ЕООД, който го обжалва изцяло. Излага съображения, че решението е необосновано, постановено в противоречие с материалния и процесуален закон и събраните доказателствата по делото. В жалбата се поддържа, че дружеството е въвело непълно работно време на основание чл. 138 а, ал. 1 КТ и впоследствие по чл. 138 а, ал. 2 КТ (след изменението му). СРС погрешно е приел заповедите по чл. 138 а КТ за незаконосъобразни. Необоснован е изводи на СРС, че е 1 не доказан намален обем на работа, за да се приложи цитираната норма на КТ. Поддържа, че е налице директна връзка между обема на услугите, възложени на дружеството и пандемията от Ковид - 19, поради което обема на работа на дружеството по проекта, по който е работила ищцата, значително е намалял. По делото се установява, че обемът на услугите, възложени от клиент на дружеството Ксерокс Корпорейшън е намалял със 70 %, което не е съобразено от СРС. Съдът е формирал изводи за липса на законовата предпоставка по чл. 138 а КТ единствено на база доказателствата на ищеца – свидетелски показания, според които обемът на работата не е намалял през периода. Не е съобразено, че дружеството е предпочело да намали за кратък период работното време, вместо да предприеме други мерки като прекратяване на договорите на служителите. Необоснован е извода на съда, че несъгласуването на заповедите с представители на работниците е довело до незаконосъобразност на заповедите. Сочи, че работодателят е довел до знанието на всички засегнати служители намаляването на работното време с писма, получени по имейл.

По този начин уведомил всички засегнати служители за намаляването, като не е необходимо тяхното съгласие според КТ. Съдът незаконосъобразно е въвел несъществуващ критерий за намаляване на работното време, като намален обем на работа, който ответникът следва да докаже, тъй като единственото изискване в закона е да е налице обявено извънредно положение при епидемична обстановка. Оспорва се извода, че тази разпоредба на се отнася до всички работодатели, а само до тези, които са засегнати от извънредното положение.

Поддържа, че идеята на нормата не е такава, а цели да подпомогне работодателите за ефективно реорганизиране на дейността им по време на извънредната обстановка. Счита, че размерът на възнаграждението на служителя се определя пропорционално на отработените часове при въведеното за кратък период непълно работно време. Понеже ищцата е работила при такова работно време, без да се противопостави на промяната на продължителността му, по силата на нормите на КТ й се дължи възнаграждение съобразно отработеното. Поддържа още, че като е уважил исковете СРС на практика е осъдил дружеството да заплати възнаграждение за работа, която ищцата не е извършила – за 8 ч. работен ден. Счита, че съдът е приложил по аналогия правилото на чл. 267, ал. 1 КТ, която не е приложима в случая. Излага и доводи, че по същество изковете за възнаграждение са неоснователни, както и подробни съображения, че е налице намаляване обема на работата на дружеството за периода на непълното работно време, чието въвеждане е субективно право на работодателя според измененията на КТ. То е въведено в рамките на допустимия от закона срок.

Поддържа освен това, че дружеството е провело среща с представители на синдикалните организации през м. април 2020 г., предоставило им е възможност за изразят становище, което те не са направили. По тези и допълнителни съображения моли да се отмени решението в оспорените части и да се отхвърлят исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – ищцата Г. Т. Г., чрез процесуалният си представител, в срока по чл. 263 ГПК оспорва жалбата като неоснователна в писмен отговор. Поддържа, че решението е законосъобразно и обосновано, като е съобразено със събраните доказателства, материалният и процесуален закон. По делото се установява, че на ищцата е работила през периода с намалено (непълно) работно време, но е извършвала много повече работа от 2 нормалното за същия времеви интервал при пълно работно време. Сочи, че тези факти се установяват от кореспонденцията между работодателя и служителите. По делото се установява, че за този период работодателят е търсил още работници, което е в синхрон с представените писмени доказателства, че в обемът на работата не е намалял, поради което е била и налице забава в обслужването на клиентите и в обработката на запитванията им.

Правилно СРС е приел, че заповедите на работодателя страдат от порок - не са съгласувани с представителите на работниците по чл. 7, ал. 2 КТ. Счита, че законодателят е въвел изискване на съгласуване, не само в случаите, в които има учреден представителен орган на служителите. Липсата на съгласуване представлява порок в процедурата по издаване на процесните заповеди за непълното работно време. Сочи, че са неоснователни възраженията на ответника, че намаляване на работното време зависи само от обявяването на извънредно положение в страната, без да е необходимо да са налице други причини от налагането на такава мярка. Счита, че нормата не е въведена, за да се стимулират злоупотреби на работодателя. Служителите през периода са работили от вкъщи, което продължава и към момента. Оспорват се твърденията за отправени покани до синдикални организации за обсъждане и съгласуване въвеждането на намалено работно време за отдел „Обслужване на Ксерокс“. Излага, че е обоснован извода на СРС, че заповедите за намаляване на работното време са издадени в нарушение на правилата на чл. 9 НРВПО. Заповедите за намаляване на работното време се припокриват, без да се отменят предходните, като е недопустимо да се въвежда непълно работно време на две различни основания. По тези и допълнителни съображения моли за потвърждаване решението на районния съд като правилно и законосъобразно постановено. Претендира разноски.

Софийски градски съд като преценява решението и въз основа на направените с жалбата възражения и по реда на чл. 271 ГПК, приема за установено следното:

В рамките на проверката, която следва да осъществи въззивния съд върху обжалваното решение по чл. 269 ГПК, настоящият състав намира, че решението е валидно постановено и допустимо.

СРС е обсъдил всички събрани по делото доказателства и установената от тях фактическа обстановка, към която настоящият състав препраща без да е необходимо да я преповтаря, на основание чл. 272 ГПК.

С доклада по делото по чл. 140 ГПК за безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: наличието на трудово правоотношение между страните и въвеждане на непълно работно време за процесния период - 18.05.2020 г. до 16.11.2020 г.

Така приетите за безспорни обстоятелства се подкрепят от представения пред СРС трудов договор № 3055/112015 от 18.11.2015 г. между „А.Б.Г.Д.С.Б." ЕООД и ищцата, по силата на който същата е заемала длъжността „специалист контрол приходи" при 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица. Според приложение № 1 към трудовия договор основното месечно трудово възнаграждение на ищцата е в размер на 900 евро.

От 01.06.2019 г. трудовото правоотношение на ищцата е преминало към ответното 3 дружество, поради промяна на работодателя, без да е налице промяна на условията по заемане на длъжността, единствената разлика е в приложение 1 - условия на трудовото правоотношение, където е предвидено, че основната месечна работна заплата на ищцата е в размер на 2 300 лв., като е предвидено и допълнително заплащане в размер на 34 лв.

По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ :

В чл. 128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение, само и единствено като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила от страна на служителя в съответствие с уговореното по трудовото правоотношение.

В практиката на ВКС (решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г., IV г. о., ГК) се приема, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя – да предоставя работната си сила, от страна на работодателя – да заплаща трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила.

„Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл. 124 и чл. 125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл. 128 КТ/ за извършената работа. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ /, при престой и производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при производство на некачествена продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/ ищецът не е полагал труд по трудовото му правоотношение с ответника, като той не е въвел твърдения /не е основал претенцията си/ това да се дължи на престой по вина на работодателя или на производствена необходимост /в какъвто случай основанието на иска би било различно“.

Приема се също така непротиворечиво, че за времето, през което не е полагал труд служителят няма право на заплащане на трудово възнаграждение.

В обобщение принципът в трудовото право е, че работникът има право на трудово възнаграждение за времето, през което реално е предоставял на разположение на работодателя своята трудова сила, като е ирелевантен фактът дали поради определени производствени или технически пречки през уговореното пълно работно време фактически не е полагал труд.

Ищцата нито твърди, нито установява, че за времето след отработените от нея 5 ч. и 36 мин. до пълното работно време от 8 часа работодателят е бил в състояние на фактически престой, поради което не може да се приеме, че в нейна полза е възникнало право да получи трудово възнаграждение и по реда на чл. 267, ал. 1 КТ.

За разлика от СРС настоящият състав намира ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, обстоятелството дали в обективната действителност са били възникнали всички материални предпоставки, обуславящи законосъобразното упражняване на потестативното право на работодателя с 4 едностранно волеизявление да измени времетраенето на уговореното дневно работно време по реда на чл. 138 а КТ, като въведе непълно работно време - но не по-малко от 4 работни часа на ден.

В този случай ако се установи, че работодателят е установил незаконно непълно работно време - в противоречие с нормативните изисквания, уредени в чл. 138 а, ал. 1 КТ, вследствие на което работникът не е полагал труд през уговореното (пълно) работно време, за последния би възникнало право на обезщетение за незаконно недопускане до работа по чл. 213, ал. 2 КТ - за съответната продължителност на работния ден при уговорено пълно работно време, през което фактически е бил възпрепятстван да престира своята трудова сила, но не и право да получи пълното си трудово възнаграждение.