Решение № 5361 от 10.09.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.

София, 10.09.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА при секретаря Елеонора

Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 12326 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 105156 от 30.04.2019 г., постановено по гр. д. № 25810/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 43-ти състав, ответникът „Ю.Б.“ АД е осъден да заплати на Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В. на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД разделно, по 1/3 за всеки от ищците от сумата 13 872,72 лева, представляваща надплатена за периода от 13.05.2011 г. до 13.05.2016 г. сума по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL43106/06.10.2008 г. вследствие на валутна разлика между швейцарски франк и евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 13.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен искът за разликата над сумата от 13 872,72 лева до пълния предявен размер от 16 117,10 лева и за периода от 06.10.2008 г. до 12.05.2011 г., както и искането за присъждане на сумата в условията на активна солидарност между ищците. Със същото решение са отхвърлени предявените от Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В. срещу „Ю.Б.“ АД главни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 500,00 лева, представляваща разлика между предварително договорени анюитенти вноски и платени такива за периода от 06.10.2008 г. до 13.05.2016 г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL43106/06.10.2008 г. вследствие на едностранно увеличение на техния размер от страна на банката, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното ѝ изплащане, както и предявените евентуални искове с правно основание чл. 55, ал.

1 от ЗЗД за същата сума като недължимо платена поради неправилно изчисляване на дължимата лихва от страна на банката, за периода от 06.10.2008 г. до 13.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното ѝ изплащане, и предявените искове с правно основание чл.

55, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 45 лева, представляваща платена без правно основание такса „Управление на кредита” за периода от 06.10.2008 г. до 13.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. С решението ответникът „Ю.Б.“ АД е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на всеки от ищците сума от по 2 148,13 лева – разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В. са осъдени да заплатят на ответника сумата от 392,62 лева - разноски по делото.

Срещу решението в частта, в която исковете са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, в която се излагат доводи за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт, който се намира за постановен при пълно противоречие с приетите по делото доказателства и приложимото законодателство. Намира се за неправилен изводът на СРС, че в процесния случай е изпълнен фактическият състав на чл. 55 от ЗЗД относно сумите за валутни разлики, доколкото по делото не са представени доказателства за извършено плащане на последните. Сочи се, че така предявените искови претенции са недопустими поради неприлагането на чл. 34 от ЗЗД при разглеждане на предявените искове по чл. 55 от ЗЗД, като се счита, че преди установяване нищожността на договор или негови отделни разпоредби по съдебен път не е допустимо да се разглеждат претенции за връщане на дадено по нищожен договор, и чл. 34 от ЗЗД не може да се игнорира от актове на Съда на ЕС или Директива 93/13/ЕИО, доколкото последната е приложима ако е транспонирана в националното законодателство съгласно чл. 288 от

ДФЕС. Твърди се, че недопустимо съдът е изменил волята на страните по договора при липсата на предпоставките за това по чл. 299 от ТЗ и чл. 300 от ТЗ.

Оспорват се изводите на районната съдебна инстанция, че е налице неиндивидуална уговореност на отделни клаузи, доколкото по делото не е било установено да са налице двете кумулативно дадени условия за това, а именно клаузата да е изготвена предварително и потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието й, както и изводите за наличието на значителна неравноправност между правата на банката и кредитополучателя. В тази връзка се счита, че рисковете за влошаване на икономическата обстановка и неблагоприятните последици се поемат и от двете страни, като ищците не са оспорили, че те самите са се съгласили с валутата и възможността за превалутиране на договора и е справедливо рисковете от курсовите разлики да се понесат и от кредитополучателя, а и не отговаря на действителната фактическа обстановка желание на ищците кредитът по процесния договор да се приема като такъв в евро, а не в швейцарски франкове. Поддържа се, че само по себе си договарянето на кредитен лимит в швейцарски франкове не представлява неравноправна клауза, а рискът от разликата във валутния курс се носи и от двете страни. Според въззивника не са налице основания по чл. 143, вр. чл. 146 от ЗЗП, тъй като изборът на валутата зависи изцяло от волята на кредитополучателя. Кредитът бил усвоен в уговорената валута, а превалутирането било извършено по изрично искане на кредитополучателя. Без значение било дали при предоставяне на паричните средства банката е престирала швейцарски франкове или евро/лева, тъй като кредитополучателят изрично се е задължил да изплаща кредита в швейцарски франкове. В тази връзка клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора била действителна, тъй като не противеречала на императивна законова норма, с нея не се създавало и неравновесие между правата и задълженията на двете страни, поради което същата не била и неравноправна.

Курсът на валутата бил обективен факт, който зависел единствено от икономически фактор, а не от субективната преценка и действия на кредитора. Излагат се подробно съображения и за това, че не е налице неравноправност на чл. 23, ал. 1 от договора и решението на СРС във връзка с тази разпоредба е неправилно и незаконосъобразно, доколкото в по-голямата си част коментираната разпоредба е с декларативен характер и сама по себе си не създава преки задължения за кредитополучателите.

Намира се за без значение обстоятелството, че договореният кредит в швейцарски франкове е преведен в евровата равностойност по сметката на кредитополучателите, доколкото по курса на деня преведената сума в евро съответства по размер на договорената в швейцарски франкове и кредитополучателите са могли да поискат сумата да им бъде преведена директно в швейцарски франкове или като получат сумата да я превалутират в каквато валута намерят за добре, като поради естеството на договора за кредит, който е бил предназначен за закупуване на недвижим имот и цената на този имот е била уговорена в евро, то е нормално страните да уговорят отпуснатият кредит в швейцарски франкове да бъде изплатен в евро по курса на деня. Сочи се, че самата разпоредба на чл. 23 от договора съдържа в себе си предупреждения към кредитополучателя, че получаването на кредит в швейцарски франкове може да има за последица повишаване размера на погасителните вноски и по делото е приет погасителен план, който онагледява и показва ясно на кредитополучателя конкретния размер на дължимите вноски във времето, съответно и клаузите, определящи отпускането и връщане на кредита в швейцарски франкове са действителни. Моли да бъде взето предвид заключение на

Генералния адвокат N. W., представено на 27.04.2017 г. по дело C-186/16 във връзка с преюдициално запитване по Директива

93/13/ЕИО, което се отнасяло именно до липсата на неравноправност на кредитите в чуждестранна валута. Моли се и да не бъде кредитирано превратно и тенденциозно решение на СЕС по дело С-186/16 г., като се вземе предвид и определението на СЕС по С-119/17 г. Излагат се и подробни съображения за това, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно и по отношение преценката на съда за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.

12 от договора за креди. Оправя се искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ответната страна по въззивната жалба – ищците Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В., са подали отговор на въззивната жалба, в който са изложили подробни съображения за това, че решението на СРС е обжалваната му част не страда от сочените в жалбата пороци, като се отправя искане последното да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

От страна на ответника е подадена и частна жалба срещу постановено от СРС по реда на чл. 248 от ГПК определение № 161940/10.07.2019 г. в частта, с която е оставено без уважение искането му за изменение на решение № 105156 от 30.04.2019 г. в частта за разноските, като се претендира намаляване поради прекомерност на размера на присъдените на ищците разноски за адвокатска защита до законоустановения минимум от 946 лева, след което да бъде извършена компенсация с присъдените на ответника разноски. Развиват се доводи за това, че присъдените разноски не са съобразени с фактическата и правна сложност на делото, както и с обстоятелството за наличие на многобройно, еднотипни и бланкетни производства, заведени от процесуалния представител на ищците с един и същ предмет, по които се различават единствено имената на ищците и материалния интерес. Претендират се разноски.

В срока по чл.

276 от ГПК ищците Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В. изразяват становище по частната жалба, в което оспорват същата и претендират оставянето й без уважение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с които е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е допустими.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. В тази връзка, неоснователно е възражението на жалбоподателя за недопустимост на атакувания съдебен акт поради неприлагането от страна на СРС на чл. 34 от ЗЗД при разглеждане на предявените искове по чл. 55 от ЗЗД предвид обстоятелството, че преди установяване нищожността на договор или негови отделни разпоредби по съдебен път не е допустимо да се разглеждат претенции за връщане на дадено по нищожен договор, и че чл. 34 от ЗЗД не може да се игнорира от актове на Съда на ЕС или Директива 93/13/ЕИО, доколкото последната е приложима ако е транспонирана в националното законодателство съгласно чл. 288 от

ДФЕС. Това е така, тъй като нищожността на отделна договорна клауза може да бъде въведена от ищеца като фактическо основание на осъдителен иск, без да е била или да стане предмет на установителен такъв, и съдът дължи разглеждане на довода за нищожност в мотивите си, за да обоснове извода си относно заявения петитум, като в случаите на нищожност поради неравноправни клаузи съдът дължи служебно произнасяне при констатиране на такава нищожност, дори и да не е сезиран с такова оплакване, в мотивите на своето решение, в който смисъл има и установена съдебна практика.

Съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относимите към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Съобразявайки посоченото настоящият съдебен състав намира, че в обжалваната му част решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното: