Решение № 4310 от 04.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4310 гр. София, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100500409 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 18046 от 03.11.2023 г., постановено по гр. д. № 9857/2023 г. по описа на СРС, 159-ти състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, че С. Т. А. дължи на “Агенция за събиране на вземанията“ АД сумата от 1336,13 лв., представляваща главница по Договор за заем CrediGo № 5342- 00024756 от 04.04.2019 г., сключен между "Микро Кредит" АД и С. Т. А., като вземането по договора е прехвърлено от "Микро Кредит" АД в полза на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД по силата на Приложение №1/10.09.2019г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 16.01.2015г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК - 31.01.2018 г. до окончателното плащане на дължимото, сумата от 16,97 лв., представляваща договорна лихва за периода от 04.06.2019 г. до 04.10.2019 г., и сумата от 162,69 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 05.06.2019 г. до 03.03.2021 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 10.03.2021г., по ч.гр.д. № 12589/2021 г. на СРС, 159 състав, като е отхвърлен установителния иск за сумата от 528.00 лв., представляваща застрахователна премия по Застрахователна полица за застраховка „Защита“ №МС320145342- 00024756/04.04.2019г., за периода от 04.06.2019 г. до 04.10.2019 г.

Със същото решение ответницата С. Т. А. е осъдена да заплати на “Агенция за събиране на вземанията“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 715,95 лв., представляваща сбора от направените разноски в заповедното производство и исковото производство, а ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответницата сумата от 275,00 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени предявените искове е 1 подадена въззивна жалба от ответника, чрез пълномощника си адв. Д. П., с надлежно учредена власт по делото, с оплаквания за неправилност на същото в обжалваната част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд. Поддържа, че обжалваното решение е постановено по нередовна искова молба, а при условията на евентуалност на оплаквания, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е изключил от доказателствата по дело на основание чл. 183, изр. 2 ГПК копията от документите, които СРС е задължил страната да представи в оригинал. Наред с това изтъква, че не е съобразил възраженията в отговора на исковата молба, касаещи недействителността по чл. 10, ал. 1 ЗПК на договора за кредит. Сочи още, че разходите по застрахователна полица следва да са част от ГПР, което в случая не било налице, поради което същият противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изтъква, че не е бил надлежно уведомен за цесията, както и че СРС не е отчел извършените плащания по договора. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и отхвърли изцяло предявените искови. Претендира разноски.

Въззиваемият ищец - “Агенция за събиране на вземанията“ АД в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Решение № 18046 от 03.11.2023 г., постановено по гр. д. № 9857/2023 г., по описа на СРС, 159-ти състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца установителния иск за сумата от 528.00 лв., представляваща застрахователна премия по Застрахователна полица за застраховка „Защита“ №МС320145342- 00024756/04.04.2019г., за периода от 04.06.2019 г. до 04.10.2019 г, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

По отношение на оплакването, касаещо редовността на исковата молба, настоящият съдебен състав приема, че същата е редовна и отговаря на формалните изисквания па чл. 127 и чл. 128 ГПК. В същата са изложени фактически твърдения, които са в съответствие със заявения петитум, като непосочването в пититума, че вземането на ищеца произтича от договор за цесия не е свързано с редовността на същата, тъй като в обстоятелстваната част ищецът е индивидуализирал конкретно твърдените правопораждащи факти.

По отношение оплакването, касаещо активната материална легитимация на ищцовото дружество да получи изпълнение по процесния Договор за заем CrediGo № 5342-00024756 от 04.04.2019 г., сключен между "Микро Кредит" АД и С. Т. А., следва да се посочи, че на 16.01.2015г. ищецът е сключил с „Микро Кредит“ АД рамков договор за продажба и 2 прехвърляне на вземания /цесия/, като анекси и Приложение към същия са прехвърлени 189 вземания, сред които на ред 151 е посочено и процесното от ответника. Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице- длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Следва да се отбележи, че в настоящия казус, този ефект е настъпил най късно с връчването на исковата молба и приложенията към нея на длъжника, тъй като към исковата молба са били приложени Потвърждение, че вземането е прехвърлено, подписано от цесионера (л. 29 от делото пред СРС), както и пълномощно (л. 32 от делото на СРС), по силата на което „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е упълномощена от цедента „"Микро Кредит" АД да извършва уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Настоящият състав намира, че доколкото в закона не е предвидена специална форма за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане, то е допустимо уведомлението да се извърши от цесионера в качеството му на пълномощник на цедента /в този смисъл е и разрешението дадено Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ Г.О. на ВКС, Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ Т.О. на ВКС/. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /в този смисъл Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 109 от 13.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 1050/2015 г., I т. о., ТК, Решение № 126 от 30.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2042/2019 г., II т. о., ТК/.

Във връзка с оплакванията за недействителност на Договора за заем CrediGo № 534200024756 от 04.04.2019 г., сключен между "Микро Кредит" АД и С. Т. А., следва да се отбележи, че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът и служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Отделно от това нормите на ЗПК са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение разясненията, дадени в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства. Договорът за потребителски кредит следва да отговаря на реквизитите и формата, изискуеми за валидността му по чл. 22 от ЗПК. В конкретиня случай по силата на сключен на 04.04.2019 г. между ответника и „Микро Кредит” АД е сключен Договор за заем CrediGo № 5342-00024756 за сумата от 1600,00 лв., в който е посочено, че договорената сума ще бъде усвоена в брой на касите на Изипей.

Заемателя се задължил да върне заемната сума на 6 бр. месечни вноски в размер на 270,62 лв., съгласно погасителен план. Размера на лихвата по заема е фиксиран на 5,06 %, а годишния процент на разходите /ГПР/ е фиксиран на 30.00 %. На същата дата е подписана от ответника и Застрахователна полица за застраховка „Защита“ №МС32014534200024756/04.04.2019г., със Застрахователна компания "Уника Живот" АД (л. 9 от делото) при застрахователна премия от 633,60 лв., със срок на застраховката от 6 месеца. На 16.01.2015г. ищецът е сключил с „Микро Кредит“ АД рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, като анекси и Приложение към същия са прехвърлени 189 вземания, сред които на ред 151 е посочено и процесното от ответника. Формално в клаузите на договора за заем е включено изискуемото по чл. 11, т. 10 от ЗПК оповестяване на годишен процент на разходите /ГПР/ и обща дължима от кредитополучателя сума като сбор от всички очаквани от кредитодателя плащания, но посоченият размер от 30.00 % не отоговаря на действителната стойност на престацията на потребителя. От представените Договора за заем CrediGo № 5342-00024756 от 04.04.2019 г. и относимите към него ОУ се установява, че в 3 посочения в договора ГПР не е включено оскъпяването породено от застраховането на клиента в полза на кредитора.

Според правилото на чл. 19 ЗПК, пояснено и с § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, оповестяването на ГПР следва да изразява всички общи разходи /вкл. допълнителните преки или косвени задължения, поети за сметка на потребителя/ като дължима от потребителя насрещна престация за ползвания кредит /без разходи, възникващи при неизпълнение на задълженията и без дължимите необходими и също оповестени в отделен договор допълнителни разходи за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията/. Когато една принципно лична застраховка не е била търсена от кредитополучателя за задоволяване на собствените му нужди от допълнителна сигурност срещу неблагоприятни промени в здравословното му състояние и загуба на живота му, а напротив, е била сключена eдновременно с договора за потребителски кредит по повод на предложени параметри на необезпечен кредит, волята на кандидата за застраховане не е била свободна. В случая застрахователната услуга се уговаря от клиент - кандидат за финансиране в полза на ответното дружество за покритие само на риск от намаляване или изключване на възможност за реализиране на наличните към кандидатстването трудови доходи, чрез изплащане на части или цял остатък от задълженията по конкретен, планиран, но несключен още кредит. Едва след едновременното довършване на обвързването на кандидата с условия на кредитната сделка и решението на застрахователя /действащ чрез кредитодателя/, дадено чрез агента му – същият кредитодател, се издава и застрахователната полица с конкретизираните параметри на дължими плащания. Такава застраховка е типично заместващо обезпечение на финансов риск /чл. 383 КЗ/ в полза на самия агент на застрахователя, който е и кредитор на застраховащия се длъжник, а това обстоятелство само по себе си налага категоричен извод, че "доброволната" застраховка е била избрана от потребителя като част от пакетно предложение на кредитора. Този извод се налага и при съобразяване на обстоятелството, че кредитната сделка и застрахователния договор са сключени на една и съща дата, като размерът на застрахователната премия също е предварително определен в договора за кредит към датата на неговото сключване.