Решение № 958 от 18.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 958 гр. Пловдив, 18.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно гражданско дело № 20255300500968 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. А. А., чрез пълномощника му адв. Й. Д., против Решение № 12 от 08.01.2025г., постановено по гр. дело № 374/2023г. на Районен съд - Асеновград, IV гр.с., с което по отношение на жалбоподателя е признато за установено вземането на „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД ЕИК115187998, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски“ № 246, представлявано от управителя Я.Д.Я., по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 56/2023г. на АРС в размер на 2916,66 лв., представляващо обезщетение по чл. 232, ал. 3 от Кодекса на труда, ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда – 13.01.2023г. до окончателното изплащане. В тежест на жалбоподателя са възложени и разноските в заповедното и исковото производства.

В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакувания акт. Твърди се, че неправилно районният съд е приел, че трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на работника. От събраните гласни доказателства, изводими от показанията на разпитания св. Ш. се установило, че работодателят „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД не бил осигурил на работника – жалбоподател работа съобразно придобитата квалификация. От въззивния съд се иска да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли исковата претенция като неоснователна поради нейната недоказаност. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

1

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, чрез пълномощника адв. М. П. - ищец в първоинстанционното производство, с който се оспорва същата като неоснователна. Твърди се, че свидетелските показания на разпитания св. Ш. не установили след 01.03.2022г. на работника да е възлагана неквалифицирана работа. Но дори и в този случай работникът С. А. е следвало да упражни правото си да прекрати трудовия договор на основание чл. 327, ал.1, т.3 от КТ, в който случай работодателят би му дължал обезщетение по чл.232, ал.2 от КТ.

Искането към съда е да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Претендира разноски пред въззивната инстанция.

Пловдивският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което жалбата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявен по реда на чл. 422, ал.1 вр.чл.415 ГПК установителен иск с правно основание чл.232, ал.3 от КТ за признаване за установено, че ответникът С. А. А. с ЕГН ********** от село Т., общ. Асеновград, ул. ***, дължи на ищеца „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, ЕИК115187998, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски № 246, присъдената по ч.гр.д. № 56/2023г. на РС - Асеновград със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 46/17.01.2023г. сума в размер на 2916,66 лв., представляваща обезщетение по чл. 232, ал. 3 от Кодекса на труда, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 15.11.2021г. между ответника и ищеца е сключен Трудов договор с обучение № 387/15.11.2021г., който съдържа уговорка по чл. 230, ал 1 от КТ, по силата на която работодателят се е задължил да обучи С. А. за професията „***“, специалност „***“, а последният се е задължил да усвои професията, като се е задължил да работи при работодателя след успешното завършване на обучението в срок от три години. Работодателят е изпълнил задължението си и е доставил на ответника уговореното обучение, завършено на 23.02.2022г., като на работника е издадено удостоверение за професионално обучение от същата дата и на 01.03.2022г. работникът е назначен на длъжност, съобразно придобитата професия, а именно като младши ***. Считано от 24.03.2022г., по предложение на ответника трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие. Инициативата за прекратяване на ТПО е довела до неспазване на срока от три години. Уговореното между страните обезщетение е в размер на 3000 лв., но пропорционално за времето, през което не е спазено задължението, дължимата сума е в размер на 2916,66 лв. Сочи се, че падежът на задължението е настъпил на 24.03.2022г., т.е. от деня на прекратяване на трудовия договор. Ответникът не е заплатил дължимото обезщетение, поради което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по образуваното ч.гр.д. № 56/2023г. на РС - Асеновград, а настоящият иск се предявява след постъпило възражение от длъжника в 2 заповедното производство. Претендира разноски в заповедното и исковото производства.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в който оспорва иска като неоснователен. Признава, че е бил назначен на посочената в трудовия договор длъжност, както и че е подписан между него и ищеца договор за обучение и че е било проведено такова, както и че съществува разпоредба в този договор, от която ищецът черпи правни основания. Не оспорва и че договорът е прекратен по взаимно съгласие.

Твърди, че съгласно разпоредбата на договора за обучение, след като бъде обучен, следва да му бъде предоставена работа във връзка с неговата квалификация и обучение. След завършване на обучението, макар да е бил назначен на длъжност „***“ в отдел „***“, не получил работа по специалността. По време на завършване на обучението Ковид пандемията била в своя апогей, поради което дружеството - ищец нямало достатъчно поръчки и производство и на ответника била възложена за изпълнение работа на общ работник, която нямала нищо общо със специалността, която придобил след обучението, например боядисване на помещение, почистване на боклуци и оформяне с лопати на канал, извозване на отпадъчната пръст и боклуците. Ответникът започнал да отправя жалби срещу това, че му възлагат неквалифицирана работа, които дразнели управата на дружеството. На 23.03.2022г. бил извикан от отдел „Човешки ресурси“ на ищеца и му казали, че искат да го освободят, като му дали бланков документ и му казали да подписва, ако и той иска. Ответникът попитал дали освобождаването му ще е свързано с някакви задължения от негова страна, но те отговорили отрицателно и тогава той се съгласил да подпише документа, като дори не разбрал какъв документ подписва. Заявява, че не би подписал, ако е знаел че ще се претендира обезщетение за обучението. Счита, че ищецът е искал да се отърве от него като работник, тъй като не е могъл в този период да му осигури работа по придобитата квалификация. Моли за отхвърляне на иска.

Претендира разноски.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за безспорно, че между ищеца и ответника е бил сключен трудов договор с обучение от 15.11.2021г., на осн. чл. 230 от КТ, по силата на който ищецът се е задължил да обучи ответника за професия „***“, специалност „***“ на производството, че по силата на договора ответникът се е задължил да работи при ищеца за срок от три години след приключване на обучението, както и че в случай, че договорът бъде прекратен преди изтичане на срока по вина на работника, на работодателя се дължи обезщетение в размер на 3000 лв. Не било спорно и обстоятелство, че ответникът е завършил обучението, че му е издаден сертификат за завършеното обучение, както и че след завършване на обучението е бил назначен на длъжност „***“ по силата на допълнително споразумение към трудовия договор от 01.03.2022г. Страните не спорели и по отношение на обстоятелството, че трудовото правоотношение на ответника е прекратено със Заповед от 24.03.2022г., на основание чл. 325 КТ - по взаимно съгласие на страните, след отправено от ответника предложение.

Първостепенният съд е приел също, че ищецът е изпълнил задължението си да обучи ответника, поради което за последния е възникнало задължението да упражнява труд при работодателя за срок от три години. Същевременно АРС е 3 сигнал до извода, че твърдението на ответника, че ищецът му е възлагал работа, различна от предвидената по длъжностна характеристика, е останало недоказано. Договорът бил прекратен по инициатива на работника преди изтичане на уговорения срок, поради което и на основание чл. 232, ал 3 от КТ за работодателя е възникнало правото да получи обезщетение съответно на неизпълнението в размера, уговорен в договора, но не повече от шесткратния размер на брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност.

Размерът на обезщетението съобразно неизпълнението възлизал на 2916,66 лв., съгласно неоспореното заключение на допуснатата ССчЕ, и същият не надвишавал шесткратния размер на брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност. По тези съображения АРС е уважил предявения иск, като е присъдил и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда - 13.01.2023г. до окончателното й изплащане.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. За преценка на неговата допустимост съдът взе предвид приложеното ч.гр.дело № 56/2023г. по описа на АРС, по което в полза на ищцовата страна „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД против ответника С. А. А. е издадена заповед № 46 от 17.01.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 2916,66 лв., представляваща обезщетение по чл. 232, ал. 3 от Кодекса на труда за напускане на работа преди определения срок съгласно трудов договор № 387 от 15.11.2021г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда – 13.01.2023г. до окончателното изплащане, както и сумата от 358,34 лв. – разноски в заповедното производство. На основание чл. 414 ГПК длъжникът е подал възражение, че не дължи сумите и с разпореждане № 213 от 01.02.2023г.

АРС е указал на заявителя, че може да предяви иск за вземането си.

Съобщението е връчено на заявителя на 08.02.2023г., а на 22.02.2023г., в едномесечния срок по чл. 415, ал.4 ГПК, е подадена исковата молба пред РС Асеновград. Установителният иск по реда на чл. 422 вр.чл.415 от ГПК е допустим, тъй като е предявен в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедно производство и има за предмет същото вземане.

По същество обжалваното решение е правилно. Въззивният съд споделя изцяло мотивите на първата инстанция за основателност на предявения иск с правно основание чл. 232, ал.3 от КТ, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. По възраженията, наведени във въззивното производство, настоящият състав намира следното:

Жалбоподателят С. А., чрез процесуалния му представител адв. Д., възразява, че обезщетение по чл. 232, ал.3 от КТ не се дължи, тъй като трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие на страните. Въззиваемата страна счита, че това възражение е преклудирано и по него не се дължи произнасяне, доколкото не е било въведено с отговора на исковата молба, нито до приключване на първоинстанционното производство. Въззивният съдебен състав намира, че възражението е допустимо, доколкото оспорването на вземането на кредитора поради това, че трудовият договор е бил прекратен по взаимно съгласие е направено за първи път с възражението по чл. 414, ал.1 от 4

ГПК и съгласно задължителните разяснения на т.11а от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС следва да бъде разгледано от съда в производството по чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК. Това възражение обаче е неоснователно. Разпоредбата на чл. 232, ал. 3 от КТ предвижда заплащането на обезщетение, когато работникът напусне осигурената му работа преди определения срок. Употребеният от законодателя глагол „напусне“ следва да се тълкува като предсрочно, едностранно прекратяване на трудовия договор от страна на работника или служителя. Това обхваща и хипотезата, когато трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на страните, но прекратяването е станало по инициатива на работника или служителя, какъвто е и настоящият случай. Трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на страните, но по искане на ответника С. А., а не по искане на работодателя, поради което ПОС приема, че е налице едностранно напускане на работника преди изтичане на уговорения срок за работа.